Днес се навършват шестдесет години от Възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква. Годишнина, която, освен повод за заслужена радост, трябва да ни бъде също така за размисъл и равносметка. Историята с патриаршеския статут на Българската църква е дълга и изпълнена с много перипетии. Въпреки обемната литература, изписана по този проблем, много въпроси остават недостатъчно осветени или имат нуждата от нов прочит. Някой беше казал, че историята трябва да бъде пренаписвана на всеки двадесет или тридесет години. Това твърдение безспорно е пресилено, а и струва ни се прекалено нихилистично по отношение труда на отминалите поколения. Убедени сме обаче, че историята има нужда от нов прочит и интерпретация на всеки двадесет-тридесет години. А това с още по-голяма сила важи за държавите, които продължават да се отърсват от последствията и терора на комунистическите режими.

Българската православна църква е най-древната автономна църква, а впоследствие автокефална и патриаршия сред славяноезичните среди. Нейното учредяване става на специално заседание от 4 март 870 г. на големия Четвърти църковен събор в Константинопол, който за Римокатолическата църква се явява дори „Осми вселенски събор“. Това, което трябва да подчертаем и винаги да помним е, че самото нейното основаване и учредяване е санкционирано от най-високия форум на Църквата – събора, в който участват представители на цялата християнска икумена, включително и на Рим. С право можем да се гордеем с този факт. Само петдесетина години след учредяването си, вероятно в 917 г. веднага след победата над Византия при Ахелой или малко след това, българският самодържец Симеон Велики провъзгласява църквата ни за патриаршия. Акт, който днес няма голяма тежест от каноническа гледна точка, но в онези времена е изиграл огромна роля за консолидацията и просперитета на църквата и държавата ни.

На 10 май се навършват шестдесет години от Възстановяването на Българската патриаршия. Едно велико историческо събитие в живота на Българската православна църква, основана във втората половина на 9 в., станала патриаршия в началото на 10 в., славна и славена, но също гонена и закривана, дала толкова много на народа български, който днес се гордее с нея, както и тя с народа си; няколко пъти възстановявана: в 1185 г., 1872 г., в 1945 г., в 1953 г. Това е нашата Православна църква, част от Едната света, вселенска и апостолска Църква Христова.

Възстановяването на Българската патриаршия протича в епохата на Студената война и е част от политиката на комунистическото правителство в България за установяване на пълен контрол върху църквата. В ситуация на натиск и вмешателство от страна на Дирекция на изповеданията, Св. Синод изработва нов Устав на Българската православна църква, в чийто чл. 1 „самоуправляемата Българска православна църква“ се назовава „Патриаршия“, но от каноничноправна гледна точка, обявяването ѝ за патриаршия може да стане единствено посредством църковно-народен събор. Според чл. 17 на новия устав неговото провеждане трябва да стане в началото на м. май 1951 г. (най-късно до четири месеца след избора на наместник-председател на Св. Синод), но съборът се бави цели две години. Според изследователката на този проблем д-р Даниела Калканджиева това закъснение се дължи на вътрешната съпротива в църковните среди срещу въведения устав и срещу промените в синодното ръководство. Подновяването на репресиите срещу православни духовници през 1951 г. потвърждава тази теза. Две години по-късно, на заседанието си от 3 януари 1953 г. Св. Синод на Българската православна църква решава да свика на 8 май с. г. Църковно-народен събор, който да възстанови патриаршеското достойнство на БПЦ и да избере предстоятел-патриарх.

По случай 1143-ия рожден ден на БПЦ

На 24 февруари т. г. Българската православна църква избра Русенския митрополит Неофит за патриарх български и митрополит софийски. За първи път след възстановяването на църковната ни институция през 1870  г. изборът на нейния предстоятел не зависи от Високата порта, както при екзарсите Антим и Йосиф, нито от решението на Политбюро на ЦК на БКП, както е при екзарх Стефан, патриарх Кирил и патриарх Максим. Затова не само православните християни, но и цялото българско общество възлага големи надежди на патриарх Неофит. Същевременно близостта на неговия избор с такива знакови годишни на Българската православна църква като нейното създаване на 4 март 870 г. при закриването на Осми вселенски (или Четвърти Константинополски) събор, учредяването на Екзархията на 27 февруари 1870 г. (традиционно отбелязвано на 28 февруари) и възстановяването на нейната автокефалия на 22 февруари 1945 г. изисква едно задълбочено преосмисляне на миналото. Ето защо „Актът-изложение за избор на български патриарх и софийски митрополит” (тук), прочетен в храм-паметника „Св. Александър Невски” в деня на патриаршеската интронизация не можеше да не включи една ретроспекция на църковната ни история. За съжаление обаче тя се оказва не само историографски неточна, но и фактологически невярна.

Този текст отдавна трябваше да напиша. Лазеше в душата ми дълго време, измъчвах се с историята, която ще прочетете, прехвърлях един тягостен детски спомен, често се замислях върху съдбата човешка, превратностите на Православната църква и невъзможността десетилетия да осмислим пораженията комунистически върху нея. А те често са чиста проба издевателства и нечовешко отношение към водачите-клирици, пастирите народни и Божии служители.

А бе толкова простичко, по народному справедливо и по православному смирено… Трябваше да стане преди повече от двадесет години… Просто Българската православна църква да канонизира избитите български свещенослужители заради вярата им, заради служението на ползу роду. Погиналите с мъченическа смърт в лапите на комунистическите сатрапи след септември 1944 г. Стотици са. И докато навсякъде, дори в Русия, избитите от комунистите свещеници отдавна са въведени в сонма на светиите, българските  мъченици за вярата стоят самотно и тъжно пред райските двери.

За един от тях ще разкажа – отец Константин Иванов Бъчваров от с. Торос, Луковитска околия, Врачанска епархия. Зверски убит от нашите комунисти в есенните дни на 1944 г. Дни на кървави и безсмислени отмъщения. На жестокост, непозната по тези земи.

Зараждането на патриаршеската институция в България е плод на много интересни процеси. Сред грохота на драматични битки и исторически обрати сред нашите предци постепенно е узрявала идеята, че църквата е гръбнак на народния живот, а патриаршеският статут е историческа необходимост за една държавна църква.

Аспарух и неговите наследници със силата на оръжието и дипломацията разширяват България върху територията на Източната римска империя. Това обаче, което ще обезсмърти победите им, за да не остане страната само страничка от средновековната история на Европа, е делото на св. княз Борис I Михаил. Той е една от най-ярките личности в цялата ни история, изключителен дипломат и политик. Макар да губи много от своите битки на бойното поле, той печели всички войни. Точно неговият усет не само прави християнството религия на българския народ, но и осигурява на Българската църква максимално възможния за момента висок статут.