Един неизвестен български новомъченик, жертва на комунистическата власт в СССР – по данни на Одеския архив.

Отец Любомир Константинов Тодоров е поредната жертва на кървавия терор, който съветската власт налага над Православната църква. Роденият в България свещеник е бил обвинен в контрареволюционна дейност и антисъветска агитация. Бил е признат за виновен дори за това, че неговите роднини живеят в България. Осъден е на разстрел.

В кратката биографична справка към делото му пише, че отец Любомир Тодоров се е родил в гр. Пловдив, в далечната 1881 г. Имал е средно образование – завършил е Духовната семинария. Българин по народност, отец Любомир имал съветско гражданство. В момента на своя арест живеел в с. Беляевка, Одеска област, където служил като свещеник.

Сред всички славянски народи българският народ е имал Божията милост да се възползва по най-добрия начин от мисионерската дейност на св. Солунски братя Кирил и Методий, да вкуси богато от благотворните ѝ плодове. Поради тази причина и нашият народ винаги е имал ясно съзнание за това, какво дължи на своите просветители във вярата Христова. Не случайно старобългарският книжовник Черноризец Храбър в своята възхвала за българската азбука пише: „Ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите, и брат му Методий“. И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Борис, българския княз, и на Растица, моравския княз, и на Коцел, блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света“.

Същото благоговение пред великото дело на славянските просветители изпитва и съвременникът му Йоан Презвитер, Екзарх Български, който в своя пролог към съчинението си „Небеса“ отбелязва: „Светият човек Божи Константин, сиреч Философът, положи много усилия, създавайки буквите на славянските книги и превеждайки избор от Евангелието и Апостола, колкото успя, … и великият Божи архиепископ Методий, брат му, преведе всичките 60 канонични книги от елински език, който е гръцки, на славянски“.

Настоящата 60-годишнина от възстановяването на Българската патриаршия повдига въпроси, чийто отговор не е еднозначен. За първи път подобно искане се поставя на дневен ред от Св. Синод по време на Втората световна война. Тази инициатива е следствие от възстановяването на административната юрисдикция на Екзархията върху епархиите във Вардарска Македония и Егейска Тракия, които попадат под български контрол след окупирането на Югославия и Гърция през пролетта на 1941 г. Закърмени с възрожденския възглед за Българска православна църква като пазителка на националното единство, нашите архиереи свързват това възкресение на Сан Стефанска България с въпроса за патриаршеското достойнство на своята църква. Този проект обаче се проваля под въздействието на два основни фактора: войната и схизмата.   

От своя страна българското общество, както преди преврата от 9 септември 1944 г., така и след него, вижда във възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ един акт на историческа справедливост. Ето защо идеята за патриаршия намира широка обществена подкрепа. Използването на историческа аргументация обаче прави този подход секуларен, докато възстановяването на патриаршеско достойнство е църковен акт. Нещо повече, неговата легитимност зависи от признанието на целия православен свят и затова той трябва да бъде осъществен в съответствие с изискванията на каноническото право и църковната традиция.

Днес се навършват шестдесет години от Възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква. Годишнина, която, освен повод за заслужена радост, трябва да ни бъде също така за размисъл и равносметка. Историята с патриаршеския статут на Българската църква е дълга и изпълнена с много перипетии. Въпреки обемната литература, изписана по този проблем, много въпроси остават недостатъчно осветени или имат нуждата от нов прочит. Някой беше казал, че историята трябва да бъде пренаписвана на всеки двадесет или тридесет години. Това твърдение безспорно е пресилено, а и струва ни се прекалено нихилистично по отношение труда на отминалите поколения. Убедени сме обаче, че историята има нужда от нов прочит и интерпретация на всеки двадесет-тридесет години. А това с още по-голяма сила важи за държавите, които продължават да се отърсват от последствията и терора на комунистическите режими.

Българската православна църква е най-древната автономна църква, а впоследствие автокефална и патриаршия сред славяноезичните среди. Нейното учредяване става на специално заседание от 4 март 870 г. на големия Четвърти църковен събор в Константинопол, който за Римокатолическата църква се явява дори „Осми вселенски събор“. Това, което трябва да подчертаем и винаги да помним е, че самото нейното основаване и учредяване е санкционирано от най-високия форум на Църквата – събора, в който участват представители на цялата християнска икумена, включително и на Рим. С право можем да се гордеем с този факт. Само петдесетина години след учредяването си, вероятно в 917 г. веднага след победата над Византия при Ахелой или малко след това, българският самодържец Симеон Велики провъзгласява църквата ни за патриаршия. Акт, който днес няма голяма тежест от каноническа гледна точка, но в онези времена е изиграл огромна роля за консолидацията и просперитета на църквата и държавата ни.

На 10 май се навършват шестдесет години от Възстановяването на Българската патриаршия. Едно велико историческо събитие в живота на Българската православна църква, основана във втората половина на 9 в., станала патриаршия в началото на 10 в., славна и славена, но също гонена и закривана, дала толкова много на народа български, който днес се гордее с нея, както и тя с народа си; няколко пъти възстановявана: в 1185 г., 1872 г., в 1945 г., в 1953 г. Това е нашата Православна църква, част от Едната света, вселенска и апостолска Църква Христова.

Възстановяването на Българската патриаршия протича в епохата на Студената война и е част от политиката на комунистическото правителство в България за установяване на пълен контрол върху църквата. В ситуация на натиск и вмешателство от страна на Дирекция на изповеданията, Св. Синод изработва нов Устав на Българската православна църква, в чийто чл. 1 „самоуправляемата Българска православна църква“ се назовава „Патриаршия“, но от каноничноправна гледна точка, обявяването ѝ за патриаршия може да стане единствено посредством църковно-народен събор. Според чл. 17 на новия устав неговото провеждане трябва да стане в началото на м. май 1951 г. (най-късно до четири месеца след избора на наместник-председател на Св. Синод), но съборът се бави цели две години. Според изследователката на този проблем д-р Даниела Калканджиева това закъснение се дължи на вътрешната съпротива в църковните среди срещу въведения устав и срещу промените в синодното ръководство. Подновяването на репресиите срещу православни духовници през 1951 г. потвърждава тази теза. Две години по-късно, на заседанието си от 3 януари 1953 г. Св. Синод на Българската православна църква решава да свика на 8 май с. г. Църковно-народен събор, който да възстанови патриаршеското достойнство на БПЦ и да избере предстоятел-патриарх.