Интересен старец беше блаженопочиналият Доростоло-Червенски мит­рополит Софроний. Често ни гостуваше в Троянския манастир на път за София и обратно за Русе. За мен беше голяма радост, като килийник на дядо игумен, архим. Геласий, да имам благословението му да се навъртам около архиерея и да му бъда в услуга. Не представляваше за мен, разбира се, никакъв проблем, защото старецът по троянския обичай беше слуга и на себе си. Освен това той не стоеше затворен в килията си. След наста­няването му в игуменския копрус той веднага излизаше навън да общува с братята на манастира, с домакина, с портиера, с продавачките в магази­ните, дори с краварката и свинарката, с пощаджийката Иванка и с народа. Най-обичаше да посещава зеленчуковата градина на манастира и да разго­варя с градинаря монах Прохор, който носеше послушание да произвежда хранителните продукти и да задоволява тази част от земното ни същест­вуване.

Като рожба на този Троянски край, дядо Софроний познаваше много добре бита и душевността на жителите около св. обител, която още от началото на съществуването си е обслужвала като енорийска църква и духовните им нужди. Той обичаше природната хубост, радваше се на шума на реката, наслаждаваше се на вечерника зефир, дишаше свежия въздух с ищах. На богослужение беше пръв. Знаеше Псалтира почти наизуст. В разго­ворите му с хората и по време на проповед пригодяваше много точ­но цели изречения на Псалмопевеца. Особено обичаше ст. 6 от Псалом 137: „Висок е Господ: и смирения вижда, и горделивия отдалече узнава“. Може би и затова пред нас се показваше като човек смирен и благочестив, а като монах, изпитан от Господа, Който го познава кога сяда и кога става, кога ходи и кога почива, кога е в тъга и кога е на светло, разбирайки винаги и неговите помисли.

Това беше дядо Софроний. Самото му определяне като владика беше по инерция, по аналогия с останалите, защото в неговия живот и поведе­ние всъщност нямаше нищо владишко. Ако имаше около себе си хора, които да се грижат за „образа“ (имиджа) му, сигурно щяха да го оприличат на по­койния вече Сръбски патриарх Павел. А иначе дядо Софроний си носеше „па­вловското“ в себе си, но не това на дядо Павел Сръбски (вечна му памет!), а на великия апостол на народите св. Павел. Който за всички стана всичко, та дано по някакъв начин да спаси някого поне (1 Кор. 9:22).

Преди да стане митрополит, дядо Софроний беше малко забелязван. То тогава и медии нямаше, за да показват за щяло и нещяло владици и пат­рици. А викарният епископ на Видинския митрополит Неофит (1868-1971), който тихо и усърдно служил 40 години в северозападния край на България – от тях 22 години като епископ, е работил за слава Божия, пренебрегвайки напълно своята лична слава. А съгласете се, такова поведение няма да е справедливо да се нарече владишко.

Аз го видях за пръв път през есента на 1962 г. при годишното посе­щение на патриарха и синодните архиереи в Софийската духовна семи­нария, тогава заточена на гара Черепиш, Врачанско. Висок, строен, слаб, с поглед, насочен предимно към земята, той привличаше вниманието на нас, семинаристите, повече с ведрия си поглед и благата усмивка, отколкото с някакви „владишки“ атрибути. След години вече започнаха да се натрупват положителните впечатления от този архиерей, който би трябвало да е за пример на владици, клирици и монаси, макар че не винаги следваха примера му. И не защото нямаше какво да се вземе от него като пример, а защото изкривеното църковническо съзнание на клир, че и на миряни, изискваше владиката да владичества!

Един неизвестен български новомъченик, жертва на комунистическата власт в СССР – по данни на Одеския архив.

Отец Любомир Константинов Тодоров е поредната жертва на кървавия терор, който съветската власт налага над Православната църква. Роденият в България свещеник е бил обвинен в контрареволюционна дейност и антисъветска агитация. Бил е признат за виновен дори за това, че неговите роднини живеят в България. Осъден е на разстрел.

В кратката биографична справка към делото му пише, че отец Любомир Тодоров се е родил в гр. Пловдив, в далечната 1881 г. Имал е средно образование – завършил е Духовната семинария. Българин по народност, отец Любомир имал съветско гражданство. В момента на своя арест живеел в с. Беляевка, Одеска област, където служил като свещеник.

Сред всички славянски народи българският народ е имал Божията милост да се възползва по най-добрия начин от мисионерската дейност на св. Солунски братя Кирил и Методий, да вкуси богато от благотворните ѝ плодове. Поради тази причина и нашият народ винаги е имал ясно съзнание за това, какво дължи на своите просветители във вярата Христова. Не случайно старобългарският книжовник Черноризец Храбър в своята възхвала за българската азбука пише: „Ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите, и брат му Методий“. И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Борис, българския княз, и на Растица, моравския княз, и на Коцел, блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света“.

Същото благоговение пред великото дело на славянските просветители изпитва и съвременникът му Йоан Презвитер, Екзарх Български, който в своя пролог към съчинението си „Небеса“ отбелязва: „Светият човек Божи Константин, сиреч Философът, положи много усилия, създавайки буквите на славянските книги и превеждайки избор от Евангелието и Апостола, колкото успя, … и великият Божи архиепископ Методий, брат му, преведе всичките 60 канонични книги от елински език, който е гръцки, на славянски“.

Настоящата 60-годишнина от възстановяването на Българската патриаршия повдига въпроси, чийто отговор не е еднозначен. За първи път подобно искане се поставя на дневен ред от Св. Синод по време на Втората световна война. Тази инициатива е следствие от възстановяването на административната юрисдикция на Екзархията върху епархиите във Вардарска Македония и Егейска Тракия, които попадат под български контрол след окупирането на Югославия и Гърция през пролетта на 1941 г. Закърмени с възрожденския възглед за Българска православна църква като пазителка на националното единство, нашите архиереи свързват това възкресение на Сан Стефанска България с въпроса за патриаршеското достойнство на своята църква. Този проект обаче се проваля под въздействието на два основни фактора: войната и схизмата.   

От своя страна българското общество, както преди преврата от 9 септември 1944 г., така и след него, вижда във възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ един акт на историческа справедливост. Ето защо идеята за патриаршия намира широка обществена подкрепа. Използването на историческа аргументация обаче прави този подход секуларен, докато възстановяването на патриаршеско достойнство е църковен акт. Нещо повече, неговата легитимност зависи от признанието на целия православен свят и затова той трябва да бъде осъществен в съответствие с изискванията на каноническото право и църковната традиция.