Настоящата 60-годишнина от възстановяването на Българската патриаршия повдига въпроси, чийто отговор не е еднозначен. За първи път подобно искане се поставя на дневен ред от Св. Синод по време на Втората световна война. Тази инициатива е следствие от възстановяването на административната юрисдикция на Екзархията върху епархиите във Вардарска Македония и Егейска Тракия, които попадат под български контрол след окупирането на Югославия и Гърция през пролетта на 1941 г. Закърмени с възрожденския възглед за Българска православна църква като пазителка на националното единство, нашите архиереи свързват това възкресение на Сан Стефанска България с въпроса за патриаршеското достойнство на своята църква. Този проект обаче се проваля под въздействието на два основни фактора: войната и схизмата.   

От своя страна българското общество, както преди преврата от 9 септември 1944 г., така и след него, вижда във възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ един акт на историческа справедливост. Ето защо идеята за патриаршия намира широка обществена подкрепа. Използването на историческа аргументация обаче прави този подход секуларен, докато възстановяването на патриаршеско достойнство е църковен акт. Нещо повече, неговата легитимност зависи от признанието на целия православен свят и затова той трябва да бъде осъществен в съответствие с изискванията на каноническото право и църковната традиция.

Днес се навършват 60 години от Възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква. Годишнина, която освен повод за заслужена радост, трябва да ни бъде също така за размисъл и равносметка. Историята с патриаршеския статут на Българската църква е дълга и изпълнена с много перипетии. Въпреки обемната литература, изписана по този проблем, много въпроси остават недостатъчно осветени или имат нуждата от нов прочит. Някой  беше казал, че историята трябва да бъде пренаписвана на всеки 20 или 30 години. Това твърдение безспорно е пресилено, а и струва ни се прекалено нихилистично по отношение труда на отминалите поколения. Убедени сме обаче, че историята има нужда от нов прочит и интерпретация на всеки 20-30 години. А това с още по-голяма сила важи за държавите, които продължават да се отърсват от последствията и терора на комунистическите режими.

Българската православна църква е най-древната автономна църква, а впоследствие автокефална и патриаршия сред славяноезичните среди. Нейното учредяване става на специално заседание от 4 март 870 г. на големия IV църковен събор в Константинопол, който за Римокатолическата църква се явява дори 8-ми Вселенски събор. Това, което трябва да подчертаем и винаги да помним е, че самото нейното основаване и учредяване е санкционирано от най-високия форум на Църквата – събора, в който участват представители на цялата християнска ойкумена, включително и на Рим. С право можем да се гордеем с този факт. Само петдесетина години след учредяването си, вероятно в 917 г. веднага след победата над Византия при Ахелой или малко след това, българският самодържец Симеон Велики провъзгласява църквата ни за патриаршия. Акт, който днес няма голяма тежест от канонична гледна точка, но в онези времена е изиграл огромна роля за консолидацията и просперитета на Църквата и държавата ни.

На 10 май се навършват 60 години от Възстановяването на Българската патриаршия. Едно велико историческо събитие в живота на Българската православна църква, основана във втората половина на 9 век, станала патриаршия в началото на 10 век, славна и славена, но също гонена и закривана, дала толкова много на народа български, който днес се гордее с нея, както и тя с народа си; няколко пъти възстановявана: в 1185 г., 1872 г., в 1945 г., в 1953 г. Това е нашата Православна църква, част от Едната света, вселенска и апостолска Църква Христова.

Възстановяването на Българската патриаршия протича в епохата на Студената война и е част от политиката на комунистическото правителство в България за установяване на пълен контрол върху църквата. В ситуация на натиск и вмешателство от страна на Дирекция на изповеданията, Св. Синод изработва нов Устав на Българската православна църква, в чийто чл. 1 "самоуправляемата Българска православна църква" се назовава "Патриаршия", но от канонично правна гледна точка, обявяването й за патриаршия може да стане единствено посредством църковно-народен събор. Според чл. 17 на новия устав неговото провеждане трябва да стане в началото на м. май 1951 г. (най-късно до 4 месеца след избора на наместник-председател на Св. Синод), но съборът се бави цели 2 години. Според изследователката на този проблем д-р Даниела Калканджиева това закъснение се дължи на вътрешната съпротива в църковните среди срещу въведения устав и срещу промените в синодалното ръководство. Подновяването на репресиите срещу православни духовници през 1951 г. потвърждава тази теза. Две години по-късно, на заседанието си от 3 януари 1953 г. Св. Синод на Българската православна църква решава да свика на 8 май с. г. Църковно-народен събор, който да възстанови патриаршеското достойнство на БПЦ и да избере предстоятел-патриарх.

По случай 1143-ия рожден ден на БПЦ

На 24 февруари т. г. Българската православна църква избра Русенския митрополит Неофит за патриарх български и митрополит софийски. За първи път след възстановяването на църковната ни институция през 1870  г. изборът на нейния предстоятел не зависи от Високата порта, както при екзарсите Антим и Йосиф, нито от решението на Политбюро на ЦК на БКП, както е при екзарх Стефан, патриарх Кирил и патриарх Максим. Затова не само православните християни, но и цялото българско общество възлага големи надежди на патриарх Неофит. Същевременно близостта на неговия избор с такива знакови годишни на Българската православна църква като нейното създаване на 4 март 870 г. при закриването на Осми вселенски (или Четвърти Константинополски) събор, учредяването на Екзархията на 27 февруари 1870 г. (традиционно отбелязвано на 28 февруари) и възстановяването на нейната автокефалия на 22 февруари 1945 г. изисква едно задълбочено преосмисляне на миналото. Ето защо „Актът-изложение за избор на български патриарх и софийски митрополит” (тук), прочетен в храм-паметника „Св. Александър Невски” в деня на патриаршеската интронизация не можеше да не включи една ретроспекция на църковната ни история. За съжаление обаче тя се оказва не само историографски неточна, но и фактологически невярна.

Този текст отдавна трябваше да напиша. Лазеше в душата ми дълго време, измъчвах се с историята, която ще прочетете, прехвърлях един тягостен детски спомен, често се замислях върху съдбата човешка, превратностите на Православната църква и невъзможността десетилетия да осмислим пораженията комунистически върху нея. А те често са чиста проба издевателства и нечовешко отношение към водачите-клирици, пастирите народни и Божии служители.

А бе толкова простичко, по народному справедливо и по православному смирено… Трябваше да стане преди повече от двадесет години… Просто Българската православна църква да канонизира избитите български свещенослужители заради вярата им, заради служението на ползу роду. Погиналите с мъченическа смърт в лапите на комунистическите сатрапи след септември 1944 г. Стотици са. И докато навсякъде, дори в Русия, избитите от комунистите свещеници отдавна са въведени в сонма на светиите, българските  мъченици за вярата стоят самотно и тъжно пред райските двери.

За един от тях ще разкажа – отец Константин Иванов Бъчваров от с. Торос, Луковитска околия, Врачанска епархия. Зверски убит от нашите комунисти в есенните дни на 1944 г. Дни на кървави и безсмислени отмъщения. На жестокост, непозната по тези земи.