Настоящата 60-годишнина от възстановяването на Българската патриаршия повдига въпроси, чийто отговор не е еднозначен. За първи път подобно искане се поставя на дневен ред от Св. Синод по време на Втората световна война. Тази инициатива е следствие от възстановяването на административната юрисдикция на Екзархията върху епархиите във Вардарска Македония и Егейска Тракия, които попадат под български контрол след окупирането на Югославия и Гърция през пролетта на 1941 г. Закърмени с възрожденския възглед за Българска православна църква като пазителка на националното единство, нашите архиереи свързват това възкресение на Сан Стефанска България с въпроса за патриаршеското достойнство на своята църква. Този проект обаче се проваля под въздействието на два основни фактора: войната и схизмата.
От своя страна българското общество, както преди преврата от 9 септември 1944 г., така и след него, вижда във възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ един акт на историческа справедливост. Ето защо идеята за патриаршия намира широка обществена подкрепа. Използването на историческа аргументация обаче прави този подход секуларен, докато възстановяването на патриаршеско достойнство е църковен акт. Нещо повече, неговата легитимност зависи от признанието на целия православен свят и затова той трябва да бъде осъществен в съответствие с изискванията на каноническото право и църковната традиция.