Мобилно меню

4.7647058823529 1 1 1 1 1 Rating 4.76 (68 Votes)

66 o

„Да приберем руските бежанци по домовете си; да се отнесем към тях като братя: с любовно слово и дело, да не ги оставим да се чувстват като в чужда страна“.

(„Църковен вестник", 28 март 1920 г.)

Най-голямата бежанска криза разтърсила Европа и света започва почти преди 100 години и засяга българските граници. Преди 100 години Българската православна църква водена от нравствения си компас различава истината от лъжата, доброто от злото и не позволява на страха и политическите страсти да я заблудят. Нашата църква застава на страната на губещите, на слабите и уязвимите и така запазва силата си на морален авторитет в обществото. И тогава лукави гласове са нашепвали, че руските бежанци са опасни, че „разнасят епидемии сред населението на големите градове, изострят още повече жилищните условия и влошават условията на живот у нас“. И тогава политиците са се опитвали да извличат дивиденти от страданието на бягащите от родината си белоемигранти - жени, деца, старци и врангелови войници. И тогава ситуацията е била изключителна двусмислена и сложна политически.

Припомнянето на тези забравени страници от миналото е повече от необходимо днес, когато страхът от бежанците обезсолва и обезсилва църковните ни позиции. Когато  маската на православни християни се превръща в удобно убежище срещу необходимостта да се определим на чия страна сме в комплицирания геополитически възел на сирийската бежанска криза. Христовата правда обаче е една и не ни оставя място за лицемерие, двуедушие и лукавство.

4.8333333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.83 (30 Votes)

Бачковски манастир 4 априлПрез 1905 г. в Бачковския манастир е назначен нов игумен, йеромонах Паисий Пастирев, който се заема с голямо усърдие да уреди древната обител, въздигната от византийския пълководец Григорий Бакурияни. Той показва голяма ревност към изучаването на историята и старините на поверения му манастир. На 20 ноември 1905 г. игуменът решава да провери достоверността на местното предание, че в манастира на определено място е погребан св. Евтимий, патриарх Търновски, и започва разкопки. Те се извършват в притвора на голямата манастирска църква, пред западната порта, което всъщност се пада под олтара на най-старата църква „Св. архангел Михаил”. На това място, според преданието, до 19 век непрекъснато е горяло кандило. На дълбочина 85 см. са открити две плочи от местен камък. Под плочите се отваря гроб, иззидан с тухли, споени с хоросан. В средата на гроба накуп са сложени архиерейски одежди, повредени частично от времето. На 9 декември 1905 г. разкопките, при които са открити одеждите, продължават и се открива един оловен лист с надпис. След почистването му надписът е разчетен: „св. мощи на Евтимий, преосвещения архиепископ на великия град Търново, патриарх на българите”. Като дата на смъртта на св. Евтимий е посочена 4 април 1404 г.

3 1 1 1 1 1 Rating 3.00 (6 Votes)

d.sofroniДа се изтъкват качествата на архиерей, подвизавал се „с добрия под­виг на вярата“, е трудно и даже неуместно. А още по-трудно е за мен, като приемник по катедра на такъв изряден архипастир, да го характеризирам, съзнавайки своето недостойнство спрямо неговата духовно благородна същност.

Израснал като полусирак в бедно селско семейство, възлюбил Бога и св. Му Църква от детска възраст и изминал в смирение и послушание своя земен път, дядо Софроний трябва да е пример за всеки монах, осъзнаващ смисъла на иноческото житие.

Но той трябва да е образец и за всеки християнин, защото личност­та му олицетворява едни от най-великите и трудно постижими доброде­тели – смирението и послушанието.

Приел монашество още при обучението си в Софийската духовна семинария, той усвоява с прилежност богословските знания, а ваканциите си прекарва в Троянската св. обител, където още като малко момче бил ха­ризан, под покрова на Божията майка.

Негов добър приятел и съученик от младежките години е Констан­тин Марков (бъдещият Български патриарх Кирил), с когото ги свързва искрена братска обич.

3.7142857142857 1 1 1 1 1 Rating 3.71 (7 Votes)

1970Интересен старец бе блаженопочиналият Доростоло-Червенски мит­рополит Софроний. Често ни гостуваше в Троянския манастир на път за София и обратно за Русе. За мен бе голяма радост като килийник на дядо игумен архимандрит Геласий да имам благословението му да се навъртам около архиерея и да му бъда в услуга. Не представляваше за мен, разбира се, никакъв проблем, защото старецът по троянския обичай беше слуга и на себе си. Освен това той не стоеше затворен в килията си. След наста­няването му в игуменския копрус той веднага излизаше навън да общува с братята на манастира, с домакина, с портиера, с продавачките в магази­ните, дори с краварката и свинарката, с пощаджийката Иванка и с народа. Най-обичаше да посещава зеленчуковата градина на манастира и да разго­варя с градинаря монах Прохор, който носеше послушание да произвежда хранителните продукти и да задоволява тази част от земното ни същест­вуване.

Като рожба на този троянски край, дядо Софроний познаваше много добре бита и душевността на жителите около светата обител, която още от началото на съществуването си е обслужвала като енорийска църква и духовните им нужди. Той обичаше природната хубост, радваше се на шума на реката, наслаждаваше се на вечерника зефир, дишаше свежия въздух с ищах. На богослужение бе пръв. Знаеше Псалтира почти наизуст. В разго­ворите му с хората и по време на проповед той пригодяваше много точ­но цели изречения на Псалмопевеца. Особено обичаше стих 6-и от 137-ми псалом: „Висок е Господ: и смирения вижда, и горделивия отдалече узнава“. Може би и затова пред нас се показваше като човек смирен и благочестив, а като монах, изпитан от Господа, Който го познава кога сяда и кога става, кога ходи и кога почива, кога е в тъга и кога е на светло, разбирайки винаги и неговите помисли.

3.5714285714286 1 1 1 1 1 Rating 3.57 (7 Votes)

26.07.89Това беше дядо Софроний. Самото му определяне като владика беше по инерция, по аналогия с останалите, защото в неговия живот и поведе­ние всъщност нямаше нищо владишко. Ако имаше около себе си хора, които да се грижат за „образа“ (имиджа) му, сигурно щяха да го оприличат на по­койния вече сръбски патриарх Павел. А иначе дядо Софроний си носеше „па­вловското“ в себе си, но не това на дядо Павел Сръбски (вечна му памет!), а на великия апостол на народите свети Павел. Който за всички стана всичко, та дано по някакъв начин да спаси някого поне (1 Кор. 9:22).

Преди да стане митрополит, дядо Софроний беше малко забелязван. То тогава и медии нямаше, за да показват за щяло и нещяло владици и пат­рици. А викарният епископ на Видинския митрополит Неофит (1868–1971), който тихо и усърдно служил 40 години в северозападния край на България – от тях 22 години като епископ, е работил за слава Божия, пренебрегвайки напълно своята лична слава. А съгласете се, такова поведение няма да е справедливо да се нарече владишко.

Аз го видях за пръв път през есента на 1962 г. при годишното посе­щение на патриарха и синодалните архиереи в Софийската духовна семи­нария, тогава заточена на гара Черепиш, Врачанско. Висок, строен, слаб, с поглед, насочен предимно към земята, той привличаше вниманието на нас, семинаристите, повече с ведрия си поглед и благата усмивка, отколкото с някакви „владишки“ атрибути. След години вече започнаха да се натрупват положителните впечатления от този архиерей, който би трябвало да е за пример на владици, клирици и монаси, макар че не винаги следваха примера му. И не защото нямаше какво да се вземе от него като пример, а защото изкривеното църковническо съзнание на клир, че и на миряни, изискваше владиката да владичества!

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.