Изминаха две десетилетия от 10 ноември 1989 г. – дата, която, с всички възможни уговорки, донесе коренна промяна в живота на българите: на държавата ни, на обществото ни и, разбира се, на Православната ни църква. Макар и не малко време, две десетилетия все пак не са достатъчно дълъг период, от чиято перспектива да се дават валидни обобщения върху смисъла и съдържанието на т. нар. „преход“. Ето защо в навечерието на този ден на читателите на „Двери на православието“ предлагаме наблюдения и изводи, направени от един от най-ерудираните учени и църковници, с които родното ни богословие може да се похвали, и изказани относно един друг преходен период от най-новата ни история – тежки и лично ангажирани думи на свидетел и активен участник в църковния живот на младата Българска православна църква от края на 19 и началото на 20 в.; думи, от които става безпощадно ясно, колко много проблемите, пред които сме изправени днес като църква, са сходни в същността си с онези, които са съществували и през първите десетилетия от живота на нова България…
Българската православна църква от Освобождението до настояще време
Част първа: „Време и дейци“. Глава първа: „Време“ (със съкращения и частично осъвременяване на езика и правописа)
1. Подир учредяването на Българската екзархия (1870 г.), подир приемане от Църковно-народния събор в Цариград (1871 г.) на „Екзархийския устав“ за нейното устройство и управление, след избиране на първия Български екзарх Антим (1872 г.) и български архиереи за вакантните епархии на северна и южна България и Македония, като че ли за Българската църква, въпреки прогласената от Цариградската патриаршия (на събора ѝ в Цариград, 16 септември 1872 г.) схизма и неспиращите противодействия на Цариградската патриаршия, па и на турското правителство, настъпваха по-спокойни и благоприятни времена за дейност.
В действителност, настъпилите след четири-пет години събития и на първо място въстанията и руско-турската война за освобождение, разстроиха почти изцяло постигнатото – особено във външната организация на Църквата. Насилственото сваляне на екзарх Антим (април 1877 г.) лиши върховното църковно ръководство от неговия най-авторитетен, учен, мъдър, благочестив и твърд архиерей (Иларион Макариополски бе вече починал на 4 юни 1875 г.), макар че на негово място бе избран способният, но сравнително млад и още не твърде опитен Ловчански митрополит Йосиф (22 април 1877 г.). Едни от епархийските архиереи бяха починали още преди Освобождението и епархиите им останаха без архиереи, други бяха пропъдени от турското правителство, а на трети – епархиите им (или част от тях) останаха в чужди православни държави и преминаха под чужда православна църковна власт. Освобождението завари на постовете им само Русенския Григорий, Пловдивския Панарет, Варненско-Преславския Симеон, Сливенския Серафим, Самоковския Доситей, Кюстендилския Иларион и Ловчанския Йосиф, който – като екзарх – не живееше в епархията си. Разстроени или разтурени заварва Освобождението и екзархийските и епархийските църковно-управителни тела. Така, с малки изключения, непосредствено след въстанията и освободителната война Българската екзархия оставаше повече една идея. И Българската църква трябваше да започне, при новите – в някои отношения много по-тежки (отколкото предосвободителните) – условия, своята дейност така да се каже изначало.
Но много по-тежки и неблагоприятни бяха други – вътрешните– условия за дейността на Българската църква.
2. Българският народ, взет като цяло, представляваше в нашата епоха все още (въпреки всичките му природни положителни качества и добродетели) един народ с твърде слаба култура и примитивен духовен живот. Прекарал от покръстването насам по-голямата част от историческото си битие или във външно или във вътрешно робство или пък в жестоки войни и междуособици (на национална, социалнополитическа или религиозна почва), той не е имал необходимите условия за истински културен и духовен живот. А оттук не е имал и общите – по-високи и благоприятни – условия за религиозна, християнска и църковна култура. Затова и неговата религиозност – строго погледнато – остава твърде натурална, а неговото християнство и църковност не отиват в дълбочина и пълнота и се движат повече в християнско-църковната битова и традиционна линия и форма. Ето защо, зад òбредното упражняване на християнската религия, тук често прозират или са свързани с него паганизъм и суеверие. Поради това, и на тая първична вътрешно-религиозна основа Българската църква трябваше да почне собствено дейността си сред българския народ почти изначало – да разработва почва, която, от една страна, е почти натурално-девствена, а, от друга страна – занемарена, буренясала, трънясала и комай запустяла. Едва ли в тая точка може за нашето време да се прави разлика между народ и интелигенция.
3. На второ място, едно от най-главните неблагоприятни вътрешни условия за дейността на Българската църква в нашата епоха бе антирелигиозният и антицърковен дух на нашата интелигенция. Тъкмо по времето на разгара на нашето възраждане и национално (-църковните) ни борби и в първите десетилетия след Освобождението ни (втората половина на 19 в.) на Запад, пък и в Русия, в интелигентните слоеве се засили и вече господстваше материалистичното (секуларистично, арелигиозно или антирелигиозно, антихристиянско и особено антицърковно) движение, което ставаше печат и мода на времето си и което и в двете си главни форми – буржоазно-културния либерализъм и марксическия социалдемократизъм – заливаше почти цялата наша светска интелигенция от онова време. В Русия тоя дух идваше чрез и във формата на едно смътно „народничество“ и на един своеобразен (главно духовен) нихилизъм, а от Запад – чрез и във формата на също така своеобразен либертинизъм (у несоциалистите) и на стихийното (идеологично) увлечение от марксизма. Много от нашите светски водачи още преди Освобождението и почти цялата наша младеж, и излязлата от нея интелигенция след Освобождението, станаха лека жертва на своето време, на тоя арелигиозен и антирелигиозен модернизъм, понеже самите жертви (както изтъкнахме) представляваха (преди това) един буренясал и трънясал религиозен терен, а от друга страна и самата нова (българска) църковна организация или сама не беше достигнала още до своето формиране, или пък далеч не отговаряше на изискванията и изключителността на своето време. Така преобладаващата част от ръководителите на новата българска държава и общественост лесно и рязко обърнаха гръб на вяра и Църква, и възложиха – в България – всичките си надежди и грижи на „науката“, на нейния проводник – училището, на формално-интелектуалното образование, на количествения и технически напредък, а за върховна цел на живота се поставяше индивидуалистично-нихилистическото утилитарно и евдемонистическо благуване. В тая нова атмосфера като от само себе си дойде да се гледа на вяра, християнство и Църква като на нещо отживяло, излишно и даже вредно за напредъка и доброденствието на човека и страната, а на духовенството – като на представител на мрака и невежеството, като на паразит.
4. Едно важно изключение се прави от тая максима, изключение, което всъщност е характерен детайл на самата максима, а именно – както (за повечето от светските дейци) в доосвободителния период на гръцко-българската (църковно-) народна борба, тъй и сега, почти всички държавни и обществени дейци дават на духовенството (Екзархията) поле и подкрепа за работа, но само в останалите под Турция български области и с целта на национално обединение и освобождение. Това обаче става по необходимост, от немай-къде: както преди освободителната война, тъй и сега, народно-освободителното дело не можеше да се води в турската империя по друг начин, освен под булото (или закрилата) на Екзархията.
Тук духовенството или Екзархията запазваха значение. И затова може да се отбележи куриозният факт, че същите тия държавници и общественици у нас, които игнорираха, стесняваха и често преследваха духовенството и делото на Църквата в България, същите те улесняваха и подкрепяха делото на Екзархията в Турско. Всъщност и сега, и в предосвободителната епоха, в очите на почти всички светски дейци (а отчасти и в умовете на някои духовници), Църквата се явяваше (за по-късо или по-дълго време) атрибут на народността и сечиво на народно-държавната политика. Затова Църквата за тях беше не толкова православна или Христова, а народна, българска (в тясно-националистическия смисъл на думата).
Тия факти и тая насока са, в действителност, продължение на общото състояние на духовете и на основната насока на (църковно-) народното движение от времето малко преди Освобождението. Един обективен анализ (който днес вече може да се направи) ни довежда до заключението, че почти цялата т. нар. „църковна“ борба в доосвободителната епоха в главното (и в мнозинството) е една борба повече за национално събуждане и свобода. По отношение на турците това е за всекиго ясно. Но и борбата с Цариградската патриаршия, в действителност, е борба с гърците – национална борба между два народа (гръцкия и българския) за национално надмощие или разграничение – борба, водена под булото на националствуващите духовенства на двете страни. Разделяше ли нещо наистина религиозно или същностно църковно българите от гърците? Едва ли – или твърде малко. И днес българите в църковно отношение стоят по начала и традиции почти най-близко до началата и традициите на Цариградската патриаршия и гръцките православни църкви. Следователно разпрата се стимулира от един мотив: колко повече от спорната територия да остане под Гръцката патриаршия или под Българската екзархия.
Наистина, в първичния стадий на борбата населението в българските епархии иска по-добри (в морално и църковно отношение) владици и духовенство, ала по-късно борбата взема предимно национален характер: български владици, български църковен език, българско църковно управление и пр. – нещо, което при действително църковен режим не можахме да имаме дори и в пределите на Цариградската патриаршия. Православието винаги е ценяло народността, както и личността и семейството, като налични категории на човешкия живот, но, работейки с тях, прониквайки ги и духовно превъплъщавайки ги, то не се е смесвало с тях и Православната църква не е могла да се преобърне в един от атрибутите на дадена народност, защото тя е трансцедентна и вселенска величина. С малки изключения на някои видни духовници и миряни обаче, общата насока в умовете на предосвободителната епоха е схващала съотношението обратно и ролята на Църквата в собствен смисъл – превратно. Така е продължило и в държавно-обществените кръгове в България след Освобождението. И ето защо, след създаването на националната българска държава, за тях (при изтъкнатите по-горе условия) Църквата и духовенството загубват смисъл и значение в България, но го запазват (пак със старата цел) за българите, останали и след освободителната война под Турция.
5. От съвкупността на изтъкнатото досега може да се обяснят не само тежкото наследство на Българската църква от миналото и крайно неблагоприятните условия за нейната дейност след Освобождението, но и дисхармонията и превратността в недрата и състава на църковното общество, в отношенията между държава и църква и в собствените задачи на самото църковно дело. Българската държава (особено в първите три-четири десетилетия) изостави и даже скова българското църковно дело в България, вместо да помогне на църквата да започне собственото свое дело: духовното, нравствено-религиозното възпитание и каляване, вътрешното и дейно християнизиране на българския народ. При тия условия и голяма част от духовенството остана в състоянието на лъкатушене и безсилие в изпълнение на новата, вече собствена нейна задача в освободена България.
6. Но и големи трудности за дейността на Българската църква лежаха, като по някаква историческа необходимост, и в самата пазва на църквата. И преди всичко – недостатъчността и неподготвеността на клира ѝ. Самата епоха на тежкото, мрачно робство понижи до крайност общото ниво на всички, включително и на духовенството. Към това се прибавя и последицата от изтъкнатия вече характер на гръцко-българската борба за освобождение от Цариградската патриаршия и от гръцкото духовенство. При благоприятното завършване на тая борба с учредяване на Българската екзархия, духовенството в нея трябваше да се замени с българско. Но откъде? С какво? Българи въобще подготвени и специално за духовни лица пригодни почти нямаше – както преди, така и непосредствено след Освобождението. А между това общата нужда налагаше да се намерят и настанят българи духовни лица. Що-годе подготвени за това служение (поне за своята епоха) едва стигаха за архиереи.
Така навлязоха или бяха приети за тежкото и деликатно свещеническо служение масово лица, съвсем или твърде малко пригодни за своето служение в собствен смисъл. Тая най-важна страна от дейността на Църквата се почувства особено тежко и трагично в първите десетилетия след Освобождението, когато, вследствие не- (или анти) църковния дух на българските държавници всичкото им внимание бе съсредоточено в създаване на образован кадър от държавни и обществени служители (надъхани при това от антирелигиозен модернизъм), като същевременно се занемаряваше всякаква грижа за своевременна и надлежна подготовка на българския клир. Така българските духовни лица изостанаха твърде назад и в общото си образование, и в специалната си подготовка, и се загуби културното равновесие между клира и останалите културно-обществени дейци в България. При това, неуреденото и тежко материално положение на българските свещеници още повече засилваше тая беда, като я съпровождаше и с друга – с липсата изобщо на кандидати за свещеници… От човешко социологично гледище съдено, с подобен служебен апарат твърде трудно можеше да се върши същинското дело на Църквата и често става непонятно как, въпреки това, известен успех това дело е показало.
7. Едно от условията за успехите през време на църковно-народните борби от доосвободителната епоха беше съвместното органическо участие на всички църковни разреди (архиереи, свещеничество и миряни) в живота, уредбата и управата на Църквата, и тясното взаимно зачитане и сравнително единодушие по църковните дела. С тоя дух е пропит и самият Екзархийски устав (от 1871 г.). Би трябвало априорно да се предположи, че тъкмо в следосвободителната епоха тая традиция и тоя дух не само че ще се задържат от фактическите ръководители на църковните дела (архиереите), но и че още ще се разширят, задълбочат и оживотворят. Почти цялата интелигенция е против Църквата. Държавата (в лицето на повечето от своите ръководители) е или равнодушна към Църквата, или даже ѝ пречи и я стеснява, и от време на време дори я преследва, особено първите ѝ ръководители (архиереите). Тая насока започва току-речи от първите години след Освобождението и не трае години, а десетилетия.
Какво по-естествено и необходимо от това – висшите църковни ръководители да си поставят за главен и твърд архипастирски принцип – да притеглят към близко и постоянно (управленско и пастирско) сътрудничество по-будните и дейни измежду свещениците, а също и измежду вярващите миряни, от които Българската църква, въпреки всичко, все пак не бе съвсем оскъдяла? И най-малко – чрез образуване и оживотворяване на смесен църковен съвет при Св. Синод и чрез смесени църковни съвети при митрополиите, чрез общо-църковни и епархийски събори и т. н. Така щеше да бъде запазено и духовно органическото взаимодействие и общение между всички разреди в църковното общество, а и самите архиереи във всички случаи, а особено в тежките случаи на църковния живот, щяха да имат със и зад себе си, като своя опора, именно църковния народ, Църквата.
Между това става точно обратното. Веднага след Освобождението началото на съборното (църковно-народното) управление се занемаря и изоставя – на територията на Турция напълно, а в пределите на България – почти напълно. Както ще се види по-нататък, архиереите в България, под разни несъстоятелни причини или предлози, чрез измененията на Екзархийския устав, премахват висшия църковен съвет при Св. Синод, миряните от централното епархийско управление, не свикват никакви църковни събори, не си поставят за задача да се образуват християнски или църковни тела с общи или особени християнско-църковни цели. (Единственото изключение от тая система е създаването на църковните настоятелства през 1883 г.) Така наистина архиереите съсредоточават закономерно почти цялата, а фактически наистина цялата църковна власт в свои ръце, но тази юридическа и формална власт е обратно пропорционална на тяхното фактическо, пастирско въздействие, на техния духовен, нравствен, авторитет в църквата. Затова и животът в религиозно отношение или си върви по повърхността на формално-битовата обредност (по селата) или върви настрана от Църквата (по градовете).
Характерно е, че архиереите и сега, по наследие от тъмното гръцко минало, се наричат „владици“ (деспоти), заповедници, господари – дума, която в св. книги на Новия Завет никога не се употребява за кое и да е духовно лице (също не и за архиереите), а (по отношение на човеци) подобна реч се употребява за лица, които владичестват, господаруват, заповядват над свои роби и слуги. Но затова пък над колцина, над кого, в какво и за какво владичестват и господаруват архиереите?
Така постепенно се създава вътрешно раздвоение между архиереи и свещенство, а също и между духовенство и църковен народ (вярващи) настъпва едно вътрешно по-голямо западане на духовния (религиозен и църковен) живот, а по-късно се пораждат и настроения, недоволства и разпри вътре в църквата относно реда, насоката и задачите в църковния живот, които, разбира се, още повече затрудняват правилното развитие и добрия успех на църковното дело.
Когато, към началото на втората половина на нашия период (около 1908-1910 г.) и особено след войните, започва из градските свещенически и мирски среди една нова обновителна струя, тя върви, поне първоначално, не само отделно от, но и срещу архиереите и загнездената от тях насока на църковен живот. В това направление се започват борбите (у свещеничество, богослови и миряни) за съборно управление, които, подир разни опасни перипетии, доведоха до Църковно-народния събор от 1921-1922 г., на който възтържествува съборният дух и ред на управление на Църквата. Под същия знак вървят появата и развитието на Свещеническия съюз и на православните братства, както и други още почини за обновлението и съживяването на църковния живот. Както ще видим по-късно, архиереите от първата четвърт на нашата епоха се бориха ревниво и упорито за „автономията“ (правата) на църквата (тогава повече – правата на архиереите), бориха се с право и с успех. Ако паралелно с това те се бяха борили с еднаква ревност и упоритост за съборното организиране и духовно оживление на църквата, щеше тогава не само да се избегне едно от най-главните вътрешно-църковни затруднения за успеха на църквата, но и щеше да се създаде оня жив църковен организъм, който е бил, остава и ще пребъде центърът на истински духовно-религиозен живот и напредък. Това не е станало, не е постигнато и до днес, и в това лежи едно от най-съществените затруднения за развоя на живото църковно дело…
* Източник: Цанков, С. „Българската православна църква от Освобождението до настояще време“ – В: Годишник на Софийския университет – Богословски факултет, т. 16, 6, 1938-1939, С., 1939; препечатаният откъс е от с. 5-13 (бел. ред.).