Мобилно меню

4.1595744680851 1 1 1 1 1 Rating 4.16 (94 Votes)
evharistia.jpg
Въпрос на Светла Нестерова: В сайта pravoslavie.bg попаднах на твърдението, че практиката на задължителен пост и изповед преди причастие е "антицърковна".  Ролята на поста и изповедта се разглеждаше като важна, но непредшестваща задължително причастието. Моля Ви за отговор, задължителни ли са постът и изповедта преди причастие и откъде следва това?

На въпроса отговаря Златина Каравълчева: Здравейте, отговорът на свещеника от сайта pravoslavie.bg е бил верен. Наистина, обвързването на изповедта и поста с причастието, по начина, по който се е наложило у нас, е нов за Църквата - тоест наложил се е в някои поместни църкви (но не във всички!) през последните два-три века, главно под руско влияние. Православието по принцип е много толерантно към разнообразието на църковните практики в поместните църкви, но в случая става дума за нещо по-сериозно - за една подмяна на църковното учение за греха и действието му в човека.

А да знаем как действа в нас грехът и какви са противодействията му е от ключово значение за живота ни като християни.

И така, да се спрем на учението, което се проповядва и до днес от много свещеници у нас. Според него, ние сме недостойни за приемането на причастие по две причини: заради греховните си постъпки, които изобилстват у нас; и заради светския начин на живот, който водим през ежедневието си. Логично следва, че за да можем да се причастим, ние трябва, първо, да получим прошка за греховете си, и, второ, да променим за малко светския си начин на живот като постим, четем повече молитви, откажем се от някои наши нормални за ежедневието ни привички (според възгледите на духовника, това може да бъде гледането на телевизия, събирането с приятели и други по-крайни неща). За по-добра илюстрация се разказва съвременната притча за разхвърляната стая, в която чакаме скъп гост. Тя е тъмна, прашна и разхвърляна и би оскърбила госта ни с безпорядъка си. Затова ние я привеждаме в порядък чрез изповедта и предшестващите я пост и молитви. Тя става светла и подредена, Гостът влиза и пребъдва с нас известно време, докато пак я занемарим. Следващото почистване е насрочено за следващия постен период.

Благочестивото съзнание на мнозина вярващи "дописва" тази метафора, като си представя, че, логично, при перманентната ни греховност стаята ще е подредена минимално кратко време - затова колкото по-къс е периодът между изповедта и причастието, толкова по-безопасно е за християнина и по-голяма е вероятността да не обиди Христос с някой новоизвършен грях.

Горната практика е породена от няколко неправославни учения, за които е много важно да си дадем сметка. За да познаваме себе си и да не се самозаблуждаваме.

Първо, за греховността ни. Вярно е, че тя е причината за нашата отделеност от Бога. Не само за недостойнството ни да се съединим с Него в причастието, а за принципната ни отделеност от Бога - това е много важно да го разберем. Бог иска да се съедини с нас, иска да живее в нас - след Неговата изкупителна смърт и възкресение това вече е възможно за човека. Но греховността ни, този плод на повредената ни човешка природа, прави невъзможно пребиваването Му в нас. Това обяснява чрез едно привидно противоречие св. Симеон Нови Богослов. Той казва, че в Църквата се е случило невъзможното: неограниченият и невместим Бог е станал в св. Тайни (Кръвта и Тялото Христови) ограничен и вместим. Но Той остава такъв само у достойните причастници. Недостойните не са в състояние да задържат в себе си Бога. Който се е причастил достойно, според светеца, ще има и емпирично усещане за Божието присъствие у себе си.

Това е - греховността ни не ни позволява да задържим в себе си Бога, да живеем така, както сме създадени да живеем. Тя закрива пред нас един неподозиран духовен хоризонт на безкрайно развитие, за което не сме чували, не сме виждали и не сме мечтали.

Какво са греховете ни? Плодовете на тази греховна наша природа. Горчивите плодове. Те обаче са само върхът на айсберга. Затова дори пълен списък на ежедневните си грехове, тайни мисли и намерения да си водим и ред по ред да ги изповядаме на свещеника, те пак си остават само видимата част на планината от греховни страсти, които носим в себе си. Чудното при това е, че ние знаем само за онези страсти у нас, които са се проявили в някой грях, дали са "горчив плод" и така са станали видими за нас. За останалото дори и наум не ни минава. Затова отците казват, че Бог не открива пред човека съдържанието на сърцето му наведнъж, за да не се уплаши и отчае, а открива само онова, което той е в състояние да понесе и преодолее на този етап от духовното си развитие.

Затова първото, което трябва да направим, е да престанем да мислим за душата си като за разхвърляна стая, която подреждаме при изповедта. Тоест да не превръщаме една благочестива метафора в догмат на духовния ни живот. Нищо не сме подредили у себе си с изповедта. Въобще, трябва да избягваме логичното и прекалено образно мислене в духовния живот. Бог наистина е верен и прощава греховете, които изповядваме с искрено разкаяние, но това не означава, че с изповядания грях е умряла и страстта, която го е родила. И именно тя, а не конкретната постъпка, ни отделя от Бога.

Изповедта има смисъл само, ако знаем нейната същност. Тя не ни "очиства" в смисъл да ни прави в този момент безгрешни. Бог наистина прощава изповяданите с искрено съкрушение грехове, но греховността ни като преграда за Неговата благодат у нас остава. Изповедта е спирка по дългия ни път на духовно развитие. С греховните си постъпки ние нарушаваме духовни закони и само прошката на Бога и изцелителното действие на Неговата благодат може да възстанови равновесието у нас и в света.

Затова не е необходимо изповедта да предшества с часове причастието - това е просто безсмислено. Изповедта е тайнство със собствена динамика, различна от тази на причастието. На изповед се отива не "по задължение" и защото това трябва да се съчетае с нещо друго - това формализира тайнството и го обезсмисля. Отиваме на изповед, когато нещо ни тежи, почувствали сме разкаяние и искаме да го изповядаме.

Ако се причастяваме 3-4 пъти годишно и не откриваме нещо у себе си, за което да отидем на изповед, то това означава, че не изпитваме себе си, съвестта ни е приспана и трябва горещо да молим Бога да ни покаже истинския ни образ. От Евангелието знаем, че който не изпитва себе си преди причастие, яде и пие своето осъждане. Който пристъпва към св. Чаша без съкрушение, без съзнание за своето недостойнство, без съзнание за това, с Кого се причастява - той е недостоен причастник.

Св. Симеон Нови Богослов казва, че условието за неосъдно причастие е съзнанието за Тайнството. Съзнание съвсем не е еднозначно със знание. Всички православни знаем, че се причащаваме със самия Христос. Но едва ли някой го съзнава - защото иначе щяхме да пристъпване със сълзи на съкрушение и любов към Чашата. Така казват и мнозина съвременни старци - без сълзи не пристъпвай към чашата. Не за друго, а защото за тях това означава, че не съзнаваме, какво точно правим в този момент. Естествено, това е много високо изискване. Ние се състезаваме в друга категория, но е добре да знаем каква е мярката, за да не мислим, че като сме скочили метър, сме покрили Божия норматив.

Според съзнанието си за това, което предстои да извършим - да се съединим с Непостижимия Бог, Твореца на всичко съществуващо - следва и всичко останало, по един съвсем естествен начин. И молитвите, които няма как да не произнесеш, ако чувстваш искрено съкрушение, и духовните усилия.

Въздържанието от обичайната ни храна е отредено от Църквата да бъде през 4 годишни поста и в сряда и петък. Това е мярката на аскеза в това отношение, определена от св. отци. Преди причастие не е необходим допълнителен пост, защото иначе Църквата щеше да служи литургия само през постните периоди, а през останалото време щеше да има някаква друга служба. По време на литургията невместимият и неудържим Бог става вместим и удържим във виното и хляба на евхаристията. Това не е нещо нормално, нито самоцелно, а е чудо на чудесата - така че без причина Църквата не би установила  еженеделна литургия. Единствената причина за отслужване на литургията е призив към християните да станат участници в Христовата трапеза.

В заключение можем да кажем, че това е един много сериозен въпрос, от централните в живота на православната ни Църква и сериозната дискусия по него у нас предстои. Той е свързан с другия актуален въпрос за честотата на причастието и съответно на изповедта, но това е друга тема, която в настоящия отговор няма да разглеждаме.


 


      1) О. Стефан Стефанов:  Aнтицърковна практиката? (отговор на въпрос в Православие БГ)
      2) Златина Каравълчева: Задължителни ли са постът и изповедта преди причастие? (отговор на въпрос до Двери БГ)
     3) O. Кирил Тошев:  Отворено писмо (до редакционния екип на Двери БГ, конкретно до г-жа Златина Каравълчева)
     4) Златина Каравълчева: Отговор на отвореното писмо
     5) Никола Антонов и д-р Свилен Тутеков: Да не отговаряме на идеологизацията с идеологизация


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/68p 

Разпространяване на статията: