Въпрос: Какво е да си богослов според Православието? Има една известна мисъл на Евагрий Понтийски, че който истински се моли, той е богослов. Какво означава това и как се хармонизира с твърдението, че има само трима богослови (Симеон Нови, апостол Йоан и Григорий Богослов). Какви са различните аспекти на понятието „богослов” и каква е разликата (ако има такава) с католическо-протестантското схващане по този въпрос? Благодаря!

На вашия въпрос може да се даде кратък, както и пространен отговор. Краткият е, че днес обществото в това число и църковното нарича богослов човека, който има богословско образование, тоест познава историята, развитието и съдържанието на православното богословие, както и на инославните изповедания. Т.е. според формалните, светски критерии богословът е професионалист по отношение на църковната материя и учение. Това е разбирането и на католиците и протестантите по въпроса - тоест, богослов е човек, който е изпълнил формалните критерии за рационално усвояване на определена материя, специалист.

В редакцията на „Двери” пристигна следният въпрос на читателката И. Христова, която е смутена от съдържанието на последния брой на „Църковен вестник”, съдържащ апология на архонтството. Недоумението на читателката е следното:

„Натъкнах се на един парадокс в патриаршеския сайт, който се позовава на официоза на БПЦ - Църковен вестник. Тук пише, че за (оня) който не одобрява архонтството, важат Христовите думи: „Kойто не е с Мене, той е против Мене” (Лука. 11:23). Но ние знаем, че двама митрополити - Варненският Кирил и Неврокопският Натанаил, са против въвеждането на архонтството. А според предаването „Вяра и общество” и патриарх Максим е против. Та се чудя, редно ли е Патриаршеският сайт строго да мъмри, да не кажа отлъчва, патриарха и двама митрополити!? И да ги нарича „врагове на Църквата”, които „предприемат неявно и особено лукаво гонение срещу нейните изяви и разпространение в света, представяйки се дори за горещи нейни членове, които се борят за „истина и правда”. Някак нередно ми се вижда...”

Психологически е разбираемо желанието на протестантските проповедници да уличат православните във възможно повече грехове и нарушения на библейските заповеди. Това е обяснимо, но едва ли е оправдано по християнски вторачването в греха и крайно негативното тълкуване на “непонятните” действия на другите християни. Сред тези упреци най-странният е обвинението към православните, че наричат свещениците си “отци”, въпреки ясните думи на Спасителя: “И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата” (Мат. 23:9). Както и в случая с иконопочитанието, протестантите хвърлят като камък по православните този библейски цитат, който обаче чупи и техните собствени прозорци. Ако те действително настояват на буквалното разбиране и приложение на старозаветната забрана за изображенията, то е редно първо да унищожат всички свои илюстровани издания и фотоалбуми, а след това да критикуват православните икони. Ако пък действително вярват, че никого не бива да наричаме “отец”, то нека започнат религиозно-езикова реформа в своите собствени домове и да забранят на своите деца да наричат бащите си “татко”. Ако протестантският лидер сам се обръща към баща си по този начин, ако в своите проповеди вмъква пасажи от типа “както ме е учил моят баща (отец)…”, ако призовава своите енориаши да изпълняват библейската заповед “почитай баща си и майка си” – то той трябва да бъде по-внимателен в критиката си към православните. Ако в семейството обръщението “отец” запазва своето право на живот, то нима са виновни православните, че чувстват Църквата като свое голямо семейство и изнасят и извън своите домове семейните, ласкави думи (“отче”, “майко”, “брате”, “сестро”)?