Новоканонизираният от Църквата в Русия (РПЦ-МП) светец Алексей Мечев казва, че „любовта и след смъртта не умира“.[1] Тези негови думи, в основата на които е мисълта на св. ап. Павел,[2] предават в същността си християнския есхатологичен възглед за Църквата: във вечността, в Царството небесно, Църквата като тяло Христово ще бъде с Христос в общуването на любовта. В пълна степен тези думи се отнасят и за обичания от християните в България архиеп. Серафим (Соболев), който за много от нас е останал с нарицателното име „владиката“ или „дядо Серафим“. Личността на архиеп. Серафим (Соболев), както и неговият живот, учение и завети са изключително важни за нас – християните в България, които живеем в страната и дори в града, в който той е живял и е прекарал последните двадесет и девет години от живота си.

Разбира се, във връзка с канонизацията на владиката най-важни са неговият живот, неговата святост и чудесата, които стават по неговите молитви и застъпничество пред Бога. Днес вече никой не се съмнява в светостта на владиката или, ако има такива, то те са малцина. Според древната църковна практика този, който свидетелства за светостта на светеца, е народът Божи. Въз основа на това свидетелство днес се извършва канонизацията от Църквата – народ и клир заедно.[3] Става дума по-скоро за прослава, отколкото само за формално канонизиране, защото владиката Серафим, както и всички светци са просияли много преди исторически да се случи канонизацията. За светостта и чудесата, станали по молитвите и застъпничеството на светителя, има достатъчно записани свидетелства, които са внесени в комисията по канонизация на Московска патриаршия като първи стъпки за неговата официална канонизация. Тъй като той е и архиерей, е необходимо да е изпълнен и критерият за правомислието, т. е. учението, което изповядва архиеп. Серафим Соболев, да е в съгласие с православната вяра.

Почти вековният житейски път на Негово Светейшество Българския патриарх Максим е посветен на служение на Българската православна църква. Зад фактите на биографичната справка се крие един пълнокръвен човешки живот със своите радости, успехи, страдания и много труд. Но той остава скрит зад образа на Патриарха. Няколко снимки от живота на Негово Светейшество представят моменти от неговия път, започнал от с. Орешак и завършил като предстоятел на Българската православна църква. 

Уникалните фотографии са от архива на Борис Цацов, на когото благодарим за предоставянето им и за историята, свързана с тях.

На първата снимка: Една от първите фотографии на бъдещия патриарх след ръкоположението му за Браницки епископ. Хиротонията му извършена на 30 декември 1956 г. в патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски". По това време той е главен секретар на Св. Синод. На този пост той остава до 1960 г.

Колко много добродетели са приписвани на мъртвите,

за да бъдат унижени живите

Удивително е колко патос, страсти и обвинения се развихриха у нас заради създаването на „български” казашки клон на „Всевеликата Донска войска” в руското подворие в София. А където има много страсти, там винаги има и много лъжи. Ако ставаше въпрос за политика, това някак си можеше да се преглътне. Все пак вече свикнахме в политическия живот нещата да се случват по този начин – за партийните врагове 10-те Божи заповеди не важат. Важното е „нашите” да победят, а по какъв начин, няма значение. И дали ще оцелеят враговете, също няма значение. Тревожното в случая е, че тази порочна практика започва все по-често да се използва и в църковните среди, респективно медии. Не искам да повтарям вече изреченото за кризата, бих казал даже драмата, в руското подворие и не към това искам да насоча вниманието на читателите. Провокира ме агресивното манипулиране на историята, която като една истинска слугиня всеки дърпа накъдето му е угодно, за да оправдае всяко безобразие. Когато обаче тези неща се случват в Църквата, лъжата не бива да се подминава с мълчание.

Болшевишката революция в Русия от 25 октомври (7 ноември) 1917 г., извършена от комунистическата партия под ръководството на дръзкия си вожд, се превръща по силата на обстоятелствата в събитие-образец, което ще определи по сетнешния ход на историята през ХХ век, подобно на това, което направи в своето време Френската революция. Специфична особеност на утвърдилия се на власт след края на Първата световна война болшевишки режимⁱ е неговата крайна религиозна нетърпимост и антицърковност, проявили се в безпрецедентния опит за подчиняване на религиозните институции чрез тяхното преследване и унищожение. Руската православна църква е първата църква в света, която опитно познава и понася пряката конфронтация, гонения и физическо изтребление от страна на болшевиките и фактите за нейната мъченическа съдба през 20-те и 30-те години на ХХ век постоянно присъстват на страниците на българския църковен печат и в множество официални решения и документи на Св. Синод от това време.