
Като възможен епиграф – характеристика на границите на моята тема, могат да послужат стиховете на Пастернак от поемата „Высокая болезнь”:
„Я говорю за всю среду,
С которой я имел в виду
Сойти со сценой, и сойду”.
В този смисъл ще съсредоточа вниманието си към „моето” време, т. е. предимно 60-те и особено 70-те години, и към „моята” среда – московските и петербургските интелигентски кръгове – всичко онова, за което мога да свидетелствам като очевидец.
Много интересно би било да поговорим и за това, което се отнасяше към религиозния живот на други обществени кръгове и преди всичко на бавно умиращото руско село, за дълбокото въздействие на впечатленията от войната като възвръщане от идеологическата хипноза към простите реалности на живота и смъртта.