За да усили и утвърди православното общение на руснаците в Швейцария и за да удържи и укрепи особено децата в отеческата вяра (само в Женева се възпитавали повече от 250 руски деца в различни учебни заведения), настоятелят на руската императорска мисия в Швейцария протойерей Атанасий Петров се погрижил в средата на 19 в. да прокара идеята за необходимостта от православен храм в Женева. Тази мисъл на младия свещенослужител получила одобрението на император Александър II. Независимо от заделените средства от страна на Царския Дом, Великата княгиня Мария Николаевна като председателка на Художествената Академия поела грижите и издръжката по изготвяне на чертежите и сметките за изграждане на храма. Самото протестантско женевско правителство безвъзмездно отстъпило за нашата църква терен скъпооценена земя. През 1862 г. прот. Атанасий Петров пристигнал в Москва. Но тогава в Москва, както и по цяла Русия, всички повече или по-малко имали нужда от средства, така че не било възможно да се очакват значителни пожертвования. Към тази всеобща оскъдица се добавило и скъперничеството, което под булото на любов към родината и досада от пътешестващите зад граница съотечественици говорело, че не трябва да се изпращат по чуждите земи руските пари. Те са необходими и тук. За какво да се изграждат посред иноверците православни храмове? И на собствените църкви са нужни пособия; своите трябва да поддържаме; у дома следва да се строи. Нека си скитат нашите пътешественици по цял свят. Няма да ги догоним, няма да може да им построим църкви по всички страни на стария и новия свят...
Движението на коливадите и неговият принос
Великите учители на Църквата и на християнския род в Османската империя Макариос Нотарас, Никодим Светогорец и Атанасиос Париос (т. е. от о-в Парос), работили в края на 18 и началото на 19 век, са нова триада големи просветители – подобно на светите Трима светители. Те обаче, разбира се, разполагат с даденостите на своята епоха и с историческото време, в което живеят – с отликите и приликите спрямо епохата на големите древни учители и отци на Църквата.
Към гореспоменатите трима просветители можем да прибавим и Неофит Кавсокаливитис – първенец в хронологично отношение в движението на коливадите. За разлика от него обаче останалите трима са се наредили в числото на светците поради несравнимо по-разгърнатата си и важна за обновата на Православието дейност. В онези години те всичките биват наричани от своите противници на Света Гора иронично „коливади”, тъй като се противопоставяли на нетрадиционната практика да се пренасят помените от събота в неделя. Техният довод бил, че тази практика помрачава възкресния и празничен характер на Господния ден.
Продължение: Движението на коливадите и неговият принос
Холмската мисия на Йосиф Соколски и краят на Брест-литовската уния
Някои бележки върху личността на първия униатски архиеп. Йосиф Соколски
Към въпроса за особеностите на отношението на руските селяни към изповедта и причастието (допълнено)
Повечето изследователи, били те историци или етнографи, по правило се спират в изследванията си само на един от двата възможни контекста. Тоест, досега не разполагаме с изчерпателно изследване на особеностите на изповедта и причастието в цялото им контекстуално разнообразие. (...) По инерция волно или неволно бе прието да се счита, че изповедта и причастието въобще не са играли толкова голяма роля в религиозния живот на дореволюционна Русия. Докато в същото време, дори бегъл поглед на ролята на напътствията в предсмъртната подготовка навежда на мисълта, че такива обобщения са прибързани. (...) Струва ми се, че разглеждането на редовното и на предсмъртното пръстъпване към тайнствата като две едновременно съществуващи практики сред руското простолюдие, ще ни помогне да разберем, защо едни и същи тайнства са имали толкова различна ценност – какво е привличало хората към тях в един случай, а ги е отблъсквало в друг, какъв смисъл е влагало простолюдието в изповедта и причастието, и в крайна сметка, какво е било значението на Тайнството като цяло.
Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.