Мобилно меню

4.8709677419355 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (31 Votes)

Христос и_болшевикиБолшевишката революция в Русия от 25 октомври (7 ноември) 1917 г., извършена от комунистическата партия под ръководството на дръзкия си вожд, се превръща по силата на обстоятелствата в събитие-образец, което ще определи по сетнешния ход на историята през ХХ век, подобно на това, което направи в своето време Френската революция. Специфична особеност на утвърдилия се на власт след края на Първата световна война болшевишки режимi е неговата крайна религиозна нетърпимост и антицърковност, проявили се в безпрецедентния опит за подчиняване на религиозните институции чрез тяхното преследване и унищожение. Руската православна църква е първата църква в света, която опитно познава и понася пряката конфронтация, гонения и физическо изтребление от страна на болшевиките и фактите за нейната мъченическа съдба през 20-те и 30-те години на ХХ век постоянно присъстват на страниците на българския църковен печат и в множество официални решения и документи на Св. Синод от това време.

4.7037037037037 1 1 1 1 1 Rating 4.70 (27 Votes)
nПрез последните няколко години в богословския диалог в Гръцката църква трайно присъства нов фактор – т. нар. Академия за богословски изследвания. Всъщност Академията представлява модерен конферентен център в гр. Волос, където редовно се провеждат богословски срещи, организират се дискусии и международни конференции, които през последните години придобиват все по-голям отзвук в Гърция и по света. В сътрудничество с различни чуждестранни висши учебни заведения Академията ежегодно организира една или две големи конференции по актуални за православието въпроси. Някои от темите на предходните години бяха „Църква и Есхатология”, „Ислям и фундаментализъм – православие и глобализъм”, „Полът и религията – мястото на жената в Църквата”, „Богословие и съвременното храмостроене”, „Православие и образование: Часовете по религия като урок за идентичност и култура”, „Участието на миряните в живота на Църквата”, „Богословието на 60-те” и мн. др. Международната конференция през 2010 г. „Неопатристичен синтез или постпатристично богословие: проблемът за контекстуалното богословие в православието” предизвика толкова силен резонанс в гръцкото църковно общество, че и досега различни тези, изказани на тази конференция, продължават да бъдат обсъждани в Гърция на висок тон, включително и на най-високо – синодално ниво.1 Ако има някакъв отличителен белег за работата на Академията, то това е без съмнение желанието да се говори открито по теми, смятани поради различни причини за табу в църковните среди, и всичко това в условията на добронамерен, макар и не винаги спокоен диалог.
 
Желанието да подходиш диалогично към въпроси, смятани за „вовеки решени”, или пък да навлезеш в територия на крехко статукво, където всяка погрешна стъпка може да предизвика взрив, без съмнение е демонстрация на богословска смелост. Такава смелост е и организирането на тазгодишната международна конференция на тема „Църква и национализъм” в страна като Гърция, където децата още с майчиното си мляко се захранват с убеждението, че да си грък, означава да си православен, а да си православен значи да си... гръкоправославен. Срещата се проведе от 24 до 27 май с тема „Еклисиология и национализъм в постмодерната епоха” и събра православни богослови и историци от много страни на Европа, Америка, Австралия и Африка. Сред участниците бяха Диоклийският митр. Калистос (Уеър) и Пергамският митр. Йоан (Зизиулас) от Константинополска патриаршия, прот. Николай Лудовикос и архим. Григорий (Папатомас) от Атинска архиепископия, архим. Кирил (Говорун) от Московска патриаршия, Пол Майендорф от Православната църква в Америка, православни клирици от различни континенти, представители на висши учебни заведения в Западна Европа и Русия. С доклад в конференцията участваше и д-р Даниела Калканджиева от България. Въпреки „световната представителност” на участниците видима беше липсата на цяло крило в съвременното православно богословие – и това бяха не само „църковните националисти”, представители на масовото течение (най-вече в балканския контекст), което слива църковната и националната принадлежност в обща идентичност, но и фронтмените на руското богословие, формиращи официалната позиция на Московска патриаршия в днешната църковна геополитика. Този отсъстващ „опонент” заемаше обаче централно място в повечето доклади, особено в тяхната полемична част, засягаща „горещите теми” на днешното православие – историческия спор между Константинопол и Москва за главенство в православието с всички произтичащи от тук различия в разбирането за това що е Църква и как се конституира тя в света.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

RussChurchЗа да усили и утвърди православното общение на руснаците в Швейцария и за да удържи и укрепи особено децата в отеческата вяра (само в Женева се възпитавали повече от 250 руски деца в различни учебни заведения), настоятелят на руската императорска мисия в Швейцария протойерей Атанасий Петров се погрижил в средата на 19 в. да прокара идеята за необходимостта от православен храм в Женева. Тази мисъл на младия свещенослужител получила одобрението на император Александър II. Независимо от заделените средства от страна на Царския Дом, Великата княгиня Мария Николаевна като председателка на Художествената Академия поела грижите и издръжката по изготвяне на чертежите и сметките за изграждане на храма. Самото протестантско женевско правителство безвъзмездно отстъпило за нашата църква терен скъпооценена земя. През 1862 г. прот. Атанасий Петров пристигнал в Москва. Но тогава в Москва, както и по цяла Русия, всички повече или по-малко имали нужда от средства, така че не било възможно да се очакват значителни пожертвования. Към тази всеобща оскъдица се добавило и скъперничеството, което под булото на любов към родината и досада от пътешестващите зад граница съотечественици говорело, че не трябва да се изпращат по чуждите земи руските пари. Те са необходими и тук. За какво да се изграждат посред иноверците православни храмове? И на собствените църкви са нужни пособия; своите трябва да поддържаме; у дома следва да се строи. Нека си скитат нашите пътешественици по цял свят. Няма да ги догоним, няма да може да им построим църкви по всички страни на стария и новия свят...

3 1 1 1 1 1 Rating 3.00 (2 Votes)

st-makarios-notarasВеликите учители на Църквата и на християнския род в Османската империя Макариос Нотарас, Никодим Светогорец и Атанасиос Париос (т. е. от о-в Парос), работили в края на 18 и началото на 19 век, са нова триада големи просветители – подобно на светите Трима светители. Те обаче, разбира се, разполагат с даденостите на своята епоха и с историческото време, в което живеят – с отликите и приликите спрямо епохата на големите древни учители и отци на Църквата.

Към гореспоменатите трима просветители можем да прибавим и Неофит Кавсокаливитис – първенец в хронологично отношение в движението на коливадите. За разлика от него обаче останалите трима са се наредили в числото на светците поради несравнимо по-разгърнатата си и важна за обновата на Православието дейност. В онези години те всичките биват наричани от своите противници на Света Гора иронично „коливади”, тъй като се противопоставяли на нетрадиционната практика да се пренасят помените от събота в неделя. Техният довод бил, че тази практика помрачава възкресния и празничен характер на Господния ден.

Продължение: Движението на коливадите и неговият принос

 

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (45 Votes)
1_69.jpgГодините, които Йосиф Соколски прекарва в Киево-­Печорската лавра (1861–1879), поставят редица неизяснени въпроси. Най-голям интерес сред изследователи­те предизвиква дипломатичният отговор на Св. синод на Руската православна църква  на  молбата  от  Йосиф  Соколски  за  връщане  в  православието,  както  и последвалото  правителствено  поръчение  към  него  за  хиротонии  на  униатски свещеници в Холмска епархия. Има ли връзка между двете събития? Случайно ли е, че Св. синод отговаря половинчато на молбата на Соколски да бъде приет в  православието,  или  става  дума  за  добре  обмислен  план,  в  който  бъдещата холмска мисия на българския архиепископ заема водещо място? Внимателният прочит на синодния отговор действително създава впечатление, че истинска­та причина за уклончивата позиция се крие някъде извън официално обявените мотиви, според които връщането на Йосиф Соколски в православието може да стане само след разрешение на Константинополския патриарх.(1) Имайки предвид общата църковна картина в столицата на Османската империя през този пери­од и влиянието, което Русия и нейната дипломация имат сред патриаршеското обкръжение и в частност върху самия патриарх, е трудно да се повярва, че през целия този последен и дълъг период от живота на Йосиф Соколски (18 години) руснаците  не  са  успели  да  издействат  положителен  отговор  на  молбата  му.

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен

   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.