
Дълго време в руската традиция съществуваха два контекста, свързани с участието на вярващите в тайнствата на Покаянието и Причастието. Първият е свързан с календарния цикъл. Имам предвид ежегодните, редовни изповед и причастие, и преди всичко тези, осъществявани (като минимум) през Великия пост. Вторият контекст е свързан с преживяването на кризисни ситуации. Става дума за т.нар. предсмъртно напътствие, тоест за последователното извършване на тайнствата Покаяние и Причастие в ситуации, когато се предполага, че смъртта е близка.
Повечето изследователи, били те историци или етнографи, по правило се спират в изследванията си само на един от двата възможни контекста. Тоест, досега не разполагаме с изчерпателно изследване на особеностите на изповедта и причастието в цялото им контекстуално разнообразие. (...) По инерция волно или неволно бе прието да се счита, че изповедта и причастието въобще не са играли толкова голяма роля в религиозния живот на дореволюционна Русия. Докато в същото време, дори бегъл поглед на ролята на напътствията в предсмъртната подготовка навежда на мисълта, че такива обобщения са прибързани. (...) Струва ми се, че разглеждането на редовното и на предсмъртното пръстъпване към тайнствата като две едновременно съществуващи практики сред руското простолюдие, ще ни помогне да разберем, защо едни и същи тайнства са имали толкова различна ценност – какво е привличало хората към тях в един случай, а ги е отблъсквало в друг, какъв смисъл е влагало простолюдието в изповедта и причастието, и в крайна сметка, какво е било значението на Тайнството като цяло.