Въпросът за сключването на уния с Католическата църква през 1861 г., както и личността и съдбата на един от духовните водачи на униатското движение в България, архиепископ Йосиф Соколски, са били и продължават да бъдат обект на многобройни изследвания в българската историография. Изследванията в периода преди 9.9.1944 г. са видимо групирани на про- и антиуниатски, в зависимост от мирогледа на авторите. Унията по правило се разглежда от прокатолическите автори в позитивна светлина[1] и съответно негативните оценки са приоритет на православните автори[2]. Почти в същите две тенденциозни рамки се разглеждат животът и личността на Йосиф Соколски. Трудовете по тази тема, появили се през атеистичния период от историческото развитие на България (1944-1989), въпреки сериозността и религиозната неангажираност на много от изследователите често вървят по вече прокарани пътеки и преповтарят интересни, но спорни констатации. Нещо повече, безкритичното възпроизвеждане на хипотези е превърнало някои от тях в неподлежащи на съмнение истини въпреки липсата на обективни изворови доказателства. Не са рядкост и случаите, когато съществуващите извори влизат в директно противоречие с тези мнения, утвърдили се като безспорни. В настоящата статия ще се опитаме с няколко исторически щриха да въведем читателя в епохата, сключването на унията и да хвърлим малко повече светлина върху съдбата на Йосиф Соколски след заминаването му в Русия. В статията ще използваме и няколко малко познати или въобще неизвестни на родната историография документи от централните държавни архиви на Русия и Украйна.Цялата статия: Някои бележки върху личността на първия униатски архиеп. Йосиф Соколски
Дълго време в руската традиция съществуваха два контекста, свързани с участието на вярващите в тайнствата на Покаянието и Причастието. Първият е свързан с календарния цикъл. Имам предвид ежегодните, редовни изповед и причастие, и преди всичко тези, осъществявани (като минимум) през Великия пост. Вторият контекст е свързан с преживяването на кризисни ситуации. Става дума за т.нар. предсмъртно напътствие, тоест за последователното извършване на тайнствата Покаяние и Причастие в ситуации, когато се предполага, че смъртта е близка.
Два дни горял пожарът в храма в Йерусалим. Високите температури причинили срутване на колоните в Ротондата, дървеният купол паднал, като преди това се бил превърнал на горящ въглен, а обковата му се стопила и се изляла във вътрешността на храма. Целият олтар на храма бил разрушен, а дърворезбованият иконостас от 17 век изгорял до основи. Огромни били разрушенията и в притвора, в кувуклия и в църквата на Голгота. Датата била 30 септември 1808 г., но тъжната новина стигнала в Константинопол една седмица по-късно, колкото траело пътуването по суша от Йерусалим до там. Въпросът за възстановяването на храма бил поставен веднага и за отговорник бил определен архитектът на Високата порта калфа Челепис Комнин. Причините за пожара останали неизяснени, като историците дават различни предположения и повечето смятат, че първопричина е бил религиозният спор между православните гърци и арменците.
Св. Синод на БПЦ в пълен състав на заседанието си от 16 ноември изготви списъка с достоизбираемите епископи за престола на Доростолска епрахия. По тяхна молба в листата не са включени Стобийски епископ Наум, главен секретар на Св. Синод, Драговитийски епископ Данииил, викарий на Неврокопска епархия, и Траянополски епископ Киприян, викарий на Врачанска епрахия. Предполага се, че техните духовни старци-митрополити са им препоръчали да продължават да изпълняват послушанията си както досега. Това е право на всеки духовен наставник, както и право на духовния син, вече епископ, да се съобрази или не.
