Мобилно меню

3 1 1 1 1 1 Rating 3.00 (32 Votes)

https://dveri.bg/imagesНовоканонизираният от Църквата в Русия (РПЦ-МП) светец Алексей Мечев казва, че „любовта и след смъртта не умира“.[1] Тези негови думи, в основата на които е мисълта на св. ап. Павел,[2] предават в същността си християнския есхатологичен възглед за Църквата: във вечността, в Царството небесно, Църквата като тяло Христово ще бъде с Христос в общуването на любовта. В пълна степен тези думи се отнасят и за обичания от християните в България архиеп. Серафим (Соболев), който за много от нас е останал с нарицателното име „владиката“ или „дядо Серафим“. Личността на архиеп. Серафим (Соболев), както и неговият живот, учение и завети са изключително важни за нас – християните в България, които живеем в страната и дори в града, в който той е живял и е прекарал последните двадесет и девет години от живота си.

Разбира се, във връзка с канонизацията на владиката най-важни са неговият живот, неговата святост и чудесата, които стават по неговите молитви и застъпничество пред Бога. Днес вече никой не се съмнява в светостта на владиката или, ако има такива, то те са малцина. Според древната църковна практика този, който свидетелства за светостта на светеца, е народът Божи. Въз основа на това свидетелство днес се извършва канонизацията от Църквата – народ и клир заедно.[3] Става дума по-скоро за прослава, отколкото само за формално канонизиране, защото владиката Серафим, както и всички светци са просияли много преди исторически да се случи канонизацията. За светостта и чудесата, станали по молитвите и застъпничеството на светителя, има достатъчно записани свидетелства, които са внесени в комисията по канонизация на Московска патриаршия като първи стъпки за неговата официална канонизация. Тъй като той е и архиерей, е необходимо да е изпълнен и критерият за правомислието, т. е. учението, което изповядва архиеп. Серафим Соболев, да е в съгласие с православната вяра.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (45 Votes)

kjkhgfxПочти вековният житейски път на Негово Светейшество Българския патриарх Максим е посветен на служение на Българската православна църква. Зад фактите на биографичната справка се крие един пълнокръвен човешки живот със своите радости, успехи, страдания и много труд. Но той остава скрит зад образа на Патриарха. Няколко снимки от живота на Негово Светейшество представят моменти от неговия път, започнал от с. Орешак и завършил като предстоятел на Българската православна църква. 

Уникалните фотографии са от архива на Борис Цацов, на когото благодарим за предоставянето им и за историята, свързана с тях.

На първата снимка: Една от първите фотографии на бъдещия патриарх след ръкоположението му за Браницки епископ. Хиротонията му извършена на 30 декември 1956 г. в патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски". По това време той е главен секретар на Св. Синод. На този пост той остава до 1960 г.

4.7916666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.79 (96 Votes)

835Колко много добродетели са приписвани на мъртвите,

за да бъдат унижени живите

Удивително е колко патос, страсти и обвинения се развихриха у нас заради създаването на „български” казашки клон на „Всевеликата Донска войска” в руското подворие в София. А където има много страсти, там винаги има и много лъжи. Ако ставаше въпрос за политика, това някак си можеше да се преглътне. Все пак вече свикнахме в политическия живот нещата да се случват по този начин – за партийните врагове 10-те Божи заповеди не важат. Важното е „нашите” да победят, а по какъв начин, няма значение. И дали ще оцелеят враговете, също няма значение. Тревожното в случая е, че тази порочна практика започва все по-често да се използва и в църковните среди, респективно медии. Не искам да повтарям вече изреченото за кризата, бих казал даже драмата, в руското подворие и не към това искам да насоча вниманието на читателите. Провокира ме агресивното манипулиране на историята, която като една истинска слугиня всеки дърпа накъдето му е угодно, за да оправдае всяко безобразие. Когато обаче тези неща се случват в Църквата, лъжата не бива да се подминава с мълчание.

4.8936170212766 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (47 Votes)

Христос и_болшевикиБолшевишката революция в Русия от 25 октомври (7 ноември) 1917 г., извършена от комунистическата партия под ръководството на дръзкия си вожд, се превръща по силата на обстоятелствата в събитие-образец, което ще определи по сетнешния ход на историята през ХХ век, подобно на това, което направи в своето време Френската революция. Специфична особеност на утвърдилия се на власт след края на Първата световна война болшевишки режимi е неговата крайна религиозна нетърпимост и антицърковност, проявили се в безпрецедентния опит за подчиняване на религиозните институции чрез тяхното преследване и унищожение. Руската православна църква е първата църква в света, която опитно познава и понася пряката конфронтация, гонения и физическо изтребление от страна на болшевиките и фактите за нейната мъченическа съдба през 20-те и 30-те години на ХХ век постоянно присъстват на страниците на българския църковен печат и в множество официални решения и документи на Св. Синод от това време.

4.7894736842105 1 1 1 1 1 Rating 4.79 (38 Votes)
nПрез последните няколко години в богословския диалог в Гръцката църква трайно присъства нов фактор – т. нар. Академия за богословски изследвания. Всъщност Академията представлява модерен конферентен център в гр. Волос, където редовно се провеждат богословски срещи, организират се дискусии и международни конференции, които през последните години придобиват все по-голям отзвук в Гърция и по света. В сътрудничество с различни чуждестранни висши учебни заведения Академията ежегодно организира една или две големи конференции по актуални за православието въпроси. Някои от темите на предходните години бяха „Църква и есхатология”, „Ислям и фундаментализъм – православие и глобализъм”, „Полът и религията – мястото на жената в Църквата”, „Богословие и съвременното храмостроене”, „Православие и образование: Часовете по религия като урок за идентичност и култура”, „Участието на миряните в живота на Църквата”, „Богословието на 60-те” и мн. др. Международната конференция през 2010 г. „Неопатристичен синтез или постпатристично богословие: проблемът за контекстуалното богословие в православието” предизвика толкова силен резонанс в гръцкото църковно общество, че и досега различни тези, изказани на тази конференция, продължават да бъдат обсъждани в Гърция на висок тон, включително и на най-високо – синодално ниво.1 Ако има някакъв отличителен белег за работата на Академията, то това е без съмнение желанието да се говори открито по теми, смятани поради различни причини за табу в църковните среди, и всичко това в условията на добронамерен, макар и не винаги спокоен диалог.
 
Желанието да подходиш диалогично към въпроси, смятани за „вовеки решени”, или пък да навлезеш в територия на крехко статукво, където всяка погрешна стъпка може да предизвика взрив, без съмнение е демонстрация на богословска смелост. Такава смелост е и организирането на тазгодишната международна конференция на тема „Църква и национализъм” в страна като Гърция, където децата още с майчиното си мляко се захранват с убеждението, че да си грък, означава да си православен, а да си православен значи да си... гръкоправославен. Срещата се проведе от 24 до 27 май с тема „Еклезиология и национализъм в постмодерната епоха” и събра православни богослови и историци от много страни на Европа, Америка, Австралия и Африка. Сред участниците бяха Диоклийският митр. Калист (Уеър) и Пергамският митр. Йоан (Зизюлас) от Константинополска патриаршия, прот. Николай Лудовикос и архим. Григорий (Папатомас) от Атинска архиепископия, архим. Кирил (Говорун) от Московска патриаршия, Пол Майендорф от Православната църква в Америка, православни клирици от различни континенти, представители на висши учебни заведения в Западна Европа и Русия. С доклад в конференцията участваше и д-р Даниела Калканджиева от България. Въпреки „световната представителност” на участниците видима беше липсата на цяло крило в съвременното православно богословие – и това бяха не само „църковните националисти”, представители на масовото течение (най-вече в балканския контекст), което слива църковната и националната принадлежност в обща идентичност, но и фронтмените на руското богословие, формиращи официалната позиция на Московска патриаршия в днешната църковна геополитика. Този отсъстващ „опонент” заемаше обаче централно място в повечето доклади, особено в тяхната полемична част, засягаща „горещите теми” на днешното православие – историческия спор между Константинопол и Москва за главенство в православието с всички произтичащи от тук различия в разбирането за това що е Църква и как се конституира тя в света.

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник