Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (2 Votes)

RussChurchЗа да усили и утвърди православното общение на руснаците в Швейцария и за да удържи и укрепи особено децата в отеческата вяра (само в Женева се възпитавали повече от 250 руски деца в различни учебни заведения), настоятелят на руската императорска мисия в Швейцария протойерей Атанасий Петров се погрижил в средата на 19 в. да прокара идеята за необходимостта от православен храм в Женева. Тази мисъл на младия свещенослужител получила одобрението на император Александър II. Независимо от заделените средства от страна на Царския Дом, Великата княгиня Мария Николаевна като председателка на Художествената Академия поела грижите и издръжката по изготвяне на чертежите и сметките за изграждане на храма. Самото протестантско женевско правителство безвъзмездно отстъпило за нашата църква терен скъпооценена земя. През 1862 г. прот. Атанасий Петров пристигнал в Москва. Но тогава в Москва, както и по цяла Русия, всички повече или по-малко имали нужда от средства, така че не било възможно да се очакват значителни пожертвования. Към тази всеобща оскъдица се добавило и скъперничеството, което под булото на любов към родината и досада от пътешестващите зад граница съотечественици говорело, че не трябва да се изпращат по чуждите земи руските пари. Те са необходими и тук. За какво да се изграждат посред иноверците православни храмове? И на собствените църкви са нужни пособия; своите трябва да поддържаме; у дома следва да се строи. Нека си скитат нашите пътешественици по цял свят. Няма да ги догоним, няма да може да им построим църкви по всички страни на стария и новия свят...

4.6666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (12 Votes)

st-makarios-notarasВеликите учители на Църквата и на християнския род в Османската империя Макариос Нотарас, Никодим Светогорец и Атанасиос Париос (т. е. от о-в Парос), работили в края на 18 и началото на 19 век, са нова триада големи просветители – подобно на светите Трима светители. Те обаче, разбира се, разполагат с даденостите на своята епоха и с историческото време, в което живеят – с отликите и приликите спрямо епохата на големите древни учители и отци на Църквата.

Към гореспоменатите трима просветители можем да прибавим и Неофит Кавсокаливитис – първенец в хронологично отношение в движението на коливадите. За разлика от него обаче останалите трима са се наредили в числото на светците поради несравнимо по-разгърнатата си и важна за обновата на Православието дейност. В онези години те всичките биват наричани от своите противници на Света Гора иронично „коливади”, тъй като се противопоставяли на нетрадиционната практика да се пренасят помените от събота в неделя. Техният довод бил, че тази практика помрачава възкресния и празничен характер на Господния ден.

Продължение: Движението на коливадите и неговият принос

 

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (49 Votes)
1_69.jpgГодините, които Йосиф Соколски прекарва в Киево-­Печорската лавра (1861–1879), поставят редица неизяснени въпроси. Най-голям интерес сред изследователи­те предизвиква дипломатичният отговор на Св. синод на Руската православна църква  на  молбата  от  Йосиф  Соколски  за  връщане  в  православието,  както  и последвалото  правителствено  поръчение  към  него  за  хиротонии  на  униатски свещеници в Холмска епархия. Има ли връзка между двете събития? Случайно ли е, че Св. синод отговаря половинчато на молбата на Соколски да бъде приет в  православието,  или  става  дума  за  добре  обмислен  план,  в  който  бъдещата холмска мисия на българския архиепископ заема водещо място? Внимателният прочит на синодния отговор действително създава впечатление, че истинска­та причина за уклончивата позиция се крие някъде извън официално обявените мотиви, според които връщането на Йосиф Соколски в православието може да стане само след разрешение на Константинополския патриарх.(1) Имайки предвид общата църковна картина в столицата на Османската империя през този пери­од и влиянието, което Русия и нейната дипломация имат сред патриаршеското обкръжение и в частност върху самия патриарх, е трудно да се повярва, че през целия този последен и дълъг период от живота на Йосиф Соколски (18 години) руснаците  не  са  успели  да  издействат  положителен  отговор  на  молбата  му.

4.8461538461538 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (39 Votes)
_josifsokolski.jpgВъпросът за сключването на уния с Католическата църква през 1861 г., както и личността и съдбата на един от духовните водачи на униатското движение в България, архиепископ Йосиф Соколски, са били и продължават да бъдат обект на многобройни изследвания в българската историография. Изследванията в периода преди 9.9.1944 г. са видимо групирани на про- и антиуниатски, в зависимост от мирогледа на авторите. Унията по правило се разглежда от прокатолическите автори в позитивна светлина[1] и съответно негативните оценки са приоритет на православните автори[2]. Почти в същите две тенденциозни рамки се разглеждат животът и личността на Йосиф Соколски. Трудовете по тази тема, появили се през атеистичния период от историческото развитие на България (1944-1989), въпреки сериозността и религиозната неангажираност на много от изследователите често вървят по вече прокарани пътеки и преповтарят интересни, но спорни констатации. Нещо повече, безкритичното възпроизвеждане на хипотези е превърнало някои от тях в неподлежащи на съмнение истини въпреки липсата на обективни изворови доказателства. Не са рядкост и случаите, когато съществуващите извори влизат в директно противоречие с тези мнения, утвърдили се като безспорни. В настоящата статия ще се опитаме с няколко исторически щриха да въведем читателя в епохата, сключването на унията и да хвърлим малко повече светлина върху съдбата на Йосиф Соколски след заминаването му в Русия. В статията ще използваме и няколко малко познати или въобще неизвестни на родната историография документи от централните държавни архиви на Русия и Украйна.

4.8518518518519 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (27 Votes)
1_89.gifДълго време в руската традиция съществуваха два контекста, свързани с участието на вярващите в тайнствата на Покаянието и Причастието. Първият е свързан с календарния цикъл. Имам предвид ежегодните, редовни изповед и причастие, и преди всичко тези, осъществявани (като минимум) през Великия пост. Вторият контекст е свързан с преживяването на кризисни ситуации. Става дума за т.нар. предсмъртно напътствие, тоест за последователното извършване на тайнствата Покаяние и Причастие в ситуации, когато се предполага, че смъртта е близка.

Повечето изследователи, били те историци или етнографи, по правило се спират в изследванията си само на един от двата възможни контекста. Тоест, досега не разполагаме с изчерпателно изследване на особеностите на изповедта и причастието в цялото им контекстуално разнообразие. (...) По инерция волно или неволно бе прието да се счита, че изповедта и причастието въобще не са играли толкова голяма роля в религиозния живот на дореволюционна Русия. Докато в същото време, дори бегъл поглед на ролята на напътствията в предсмъртната подготовка навежда на мисълта, че такива обобщения са прибързани. (...) Струва ми се, че разглеждането на редовното и на предсмъртното пръстъпване към тайнствата като две едновременно съществуващи практики сред руското простолюдие, ще ни помогне да разберем, защо едни и същи тайнства са имали толкова различна ценност – какво е привличало хората към тях в един случай, а ги е отблъсквало в друг, какъв смисъл е влагало простолюдието в изповедта и причастието, и в крайна сметка, какво е било значението на Тайнството като цяло.

 

И рече старецът...
Имайте непресторена любов помежду си, пазете Преданието, и Бог на мира да бъде с вас и да ви утвърди в любов.
 
Св. Павел oт Обнора