Отношението на Българската православна църква към болшевишката революция в началото на 20-те години на 20 в.

Целта на настоящата статия е да представи опит за концептуализация на съществуващия емпиричен масив от публикации в църковния печат и протоколите на Св. Синод на БПЦ и да реконструира определени форми на рецепция, възприятие и съждение в българския църковен дискурс, отнасящи към болшевизма и болшевишката революция в Русия. Наред с журналистическите материали, авторски текстове, молебени за „спасяването на Русия от болшевишката напаст“ и панихиди „за новомъчениците на Руската църква“, трябва да се имат предвид и църковните грижи за руската бяла емиграцияⁱⁱ: организирането на безплатни кухни и подсигуряването на подслон за бездомните руски бежанци, събирането на финансови средства за бедните руски деца, инвалиди и вдовици. 

Откриването, изследването и систематизирането на рецепционните факти позволява да се формулира тезата, че в началото на 20-те години на 20 в. (1919-1922), както и за целия междувоенен период (1919-1939) за българските църковни среди антиболшевизмът се превръща в маркер на църковност и принадлежност към европейския кръг от хуманни ценности. Православните архиереи и представителите на православната интелигенция у нас „много пъти и по много начини“ – чрез молебени, проповеди, специални текстове и писма недвусмислено изразяват църковната си и гражданска позиция срещу политическия екстремизъм в Русия и опита да се разрушат вековните нравствени устои на обществото с маргинализирането на християнството като източник на светската етика, вдъхновител на цивилизацията и коректив на социалните и политически отношения. В този смисъл, в рамките на настоящата статия ше бъдат поставени за разглеждане следните въпроси: какво знае Българската православна църква за преследването на религията и мъченическия подвиг на руските духовници след идването на болшевиките на власт? Кои са главните личности, теми и сюжети, свързани с болшевишката революция и последвалите революционни промени в Русия, които присъстват на страниците на църковния печат? Какви са информационните и комуникативни канали, по които достигат сведения за случващото се в Русия? Как църковните автори – архиереи, журналисти, свещеници – се отнасят към събитията в Русия след октомври 1917 г. и към действията на Третия Интернационал? Как реагират българските църковни лидери, какви са конкретните прояви на тяхната църковна и обществена позиция?

1. Руските революции през 1917 г. – Февруарската, „Църковната“ и Болшевишката революция - на страниците на българския църковен печат

Първите сведения на страниците на официоза на Българската православна църква „Църковен вестник“ⁱⁱⁱ за революционните сътресения в Русия се появяват на 26 май 1917 г., в рубриката „Мнения и отзиви“ под заглавието „Из живота на руската църква при новия режим.“^iv Материалът е преведен и компилиран от два броя на руския вестник „Новое время“ от 17 и 18 март 1917 г. и в него се прави обзор на динамичните промени настъпили в руското общество след Февруарската революция и абдикацията на руския монарх Николай II (1868-1918): „Днес Русия не е нито конституционна монархия, нито република; каква ще бъде бъдещата форма на управление в Русия, това още не се знае, то ще зависи преди всичко от състава на бъдещото Учредително народно събрание, а може би от още много други обстоятелства, които сега мъчно могат да се предвидят. А до това време Русия ще се намира в едно преходно състояние, управлявана от сегашното временно правителство.“^v

Неопределеността и преходното състояние, в което се намира държавата, се отразяват върху Руската православна църква. Редакторът на „Църковен вестник“ Данаил Ласков превежда откъси от най-влиятелните руски вестници – петербургския ежедневник „Новое время“ и московския ежедневник „Русское слово“, за да запознае читателите с политиката на временното правителство по църковния въпрос. На 17 март (4 март ст. ст.) 1917 г. се провежда „първото тържествено заседание на руския св. Синод при новия държавен строй“. На заседанието присъстват Киевският митрополит Владимир и новият синоден обер-прокурор, депутатът от Държавната Дума В. Н. Лвов. Новият обер-прокурор изразява своята дълбока радост, че с премахването на самодържавието в Русия Св. Синод ще получи възможност да ръководи църковния живот независимо от всякакво влияние на светската власт. Силно впечатление на присъстващите прави предложението на обер-прокурора „да се изнесе из заседателната зала на Св. Синод царското кресло като емблема на съборения цезаропапизъм“. На следващото заседание на Св. Синод на Руската православна църква, проведено на 19 март (6 март ст. ст) 1917 г. се обсъжда отстраняването от църковните молитви и песнопения на името на царя и царския дом. В ектениите вместо името на царя и царския дом се споменава „правителството на богохранимата руска държава“ („О правительстве богохранимой державе Россиской“). Руският Св. Синод излиза със специално обръщение, в което се благославя „станалата по воля Божия промяна на държавния строй“, и се призова руския православен народ да подкрепи Временното правителство и да защити родината от врага в продължаващата война.^vi

В следващия брой на Църковен вестник „сведенията за живота на руската църква при новия режим“ продължават с информация за „първия конфликт на руския Св. Синод с временното правителство и новия обер-прокурор“.^vii Редакторът Д. Л. (Данаил Ласков) цитира „Руское слово“ от 28 март 1917 г. за възникналия на 20 март (7 март ст. ст.) 1917 г. конфликт между новия синоден обер-прокурор В. Н. Лвов и шестима архиепископи-членове на Св. Синод. По тяхно настояване Руският Св. Синод отхвърля като неканонично вмешателството на новия обер-прокурор в църковното управление. Неговото еднолично намерение да наложи проект за църковни реформи се осъжда като опит за запазване на отречената царска традиция за намеса във вътрешноцърковните дела. Руският Св. Синод изисква от Временното правителство да се отхвърли практиката за назначаване на синодалния състав от правителството или царя по предложение на обер-прокурора, а да бъде избиран от духовенството. В Държавната дума се провежда обсъждане на принципните начала, по които трябва да се организира бъдещият Поместен събор на Руската църква. Участващите в Думата свещеници-депутати изявяват желанието си той да бъде свикан преди Учредителното събрание и в изборите за членове на събора да участват всички пълнолетни православни християни. На финала на този материал се съобщава, че за помощник на синодния обер-прокурор е назначен проф. А. В. Карташев, председател на религиозно-философското общество в Петроград и бивш преподавател в Петроградската духовна академия.^viii

Февруарската революция от 1917 г. и последвалата абдикация на руския цар Николай Втори дават възможност да се свика Всеруски Поместен Събор и да се възстанови след 200 години „синодална власт“ Московската патриаршия. Тази промяна се интерпретира от някои историци като „църковна революция“. Откриването и протичането на Поместния Събор в Москва от 15 (28) август 1917 г. до 7 (20) септември 1918 г. съвпада хронологически с политическата ескалация и революционни преобразувания в Русия. На 28 октомври (10 ноември) 1917 г. Съборът приема принципно решение за възстановяване на Московската патриаршия и редовно свикване на събори като висш орган на църковната власт^ix. На 5 (18) ноември, митрополит Тихон Белавин^x с жребий е избран за Московски и на цяла Русия Патриарх. На 21 ноември (4 декември) 1917 г. в кремълския храм „Успение на Пресвета Богородица“ се извършва интронизацията на новия патриарх. Така се слага край на синодалния етап в развитието на РПЦ, но започва най-трагичният период в нейната история (продължил повече от 70 години).

В разгара на дейността на Събора на 25 октомври (7 ноември) 1917 г. В Петроград e извършен държавен преврат, в резултат на който изпълнителната власт преминава в ръцете на Съветите на работническите и войнишки депутати. Съставено е поредното временно правителство, наречено Съвет на народните комисари (Совнарком), оглавено от Владимир Илич Ленин. Едва дошли на власт, болшевиките започват политика на борба срещу Църквата.^xi

Болшевишкият режим по своите фундаментални принципи е режим на войнстващия, агресивен атеизъм. Той не се задоволява с неутралното разделение на църквата от държавата, а с всички преки и косвени средства се стреми да разруши организирания църковен живот и да унищожи всяка религиозна вяра. Според статистиката на сътрудниците на Свято-Тихоновския държавен университет, в края на периода 1917-1919 г. са репресирани 20 хиляди свещеници и миряни, от които 15 хиляди са разстреляни, а от 564 участници във Всеруския поместен събор – 171 са репресирани, 75 убити, от които 45 са канонизирани за светци.^xii Руският историк Михаил Шкаровски изтъква като основна причина за безсмислената жестокост към църквата до 1922 г. засилването на левите, военно-комунистически настроения в партийните и съветски среди, породени от надеждата за близкото разрастване на световна пролетарска революция. Ранните привърженици на световната революция се опитват колкото може по-бързо да разрушат „бастионите на реакцията и контрареволюцията“ в Русия, един от които за тях е религията.^xiii
Интензивните гонения срещу Руската църква се легитимират на базата на марксистката идеологическа предпоставка за религията като надстройка на експлоататорското общество, която трябва да изчезне с неговото разрушение. До 1922 г. антирелигиозните действия в Русия имат по-скоро спонтанен и неорганизиран характер. Целенасочената партийна политика за унищожаване на православната църква започва от 1922 г., преминава през няколко етапа и достига своята кулминация през 1937 г., когато в изпълнение на „безбожната петилетка“ се провежда реален „щурм към небесата“, включващ разрушавнето на видимите църковни структури и физическото изтребление на духовенството с цел да се изчисти съветското общество от всякакъв религиозен мироглед.^xiv

С оглед на поставената задача в настоящето изследване - да се види каква е църковната рецепция на болшевишката революция от 1917 г. и болшевишката идеология и практика, трябва да се отбележи факта на първоначално неутрално отношение (и дори надежди), които предизвиква в българските църковни среди провъзгласения от болшевиките „Декрет за мира“ от 26 октомври (8 ноември) 1917 г. Първото съобщение за извършената политическа промяна в Русия е свързано с преустановяването на бойните действия по всички фронтове и започването на преговорите за примирие.^xv Възниква надеждата, че войната ще завърши по-скоро и с благоприятен край за България във връзка с подписаното на 15 декември 1917 г. в Брест-Литовск предварително споразумение за примирие от пълномощните представители на руското главно командване от една страна и главните командвания на България, Германия, Австро-Унгария и Турция от друга.^xvi

След временното затишие, наложено от сложната геополитическа ситуация, загубата на войната и последвалата национална катастрофа в България, на страниците на църковния печат през 1919-1922 г. се наблюдава количествен пик в броя на публикуваните текстове, посветени на проведения Всеруски Поместен събор (1917-1918)^xvii, на личността на руския патриарх Тихон^xviii и на различни аспекти на провежданите от болшевиките антицърковни действия^xix. Въпросът за каноничността и устройството на Всеруския поместен събор (1917-1918) се оказва в центъра на оживено обществено обговаряне поради предстоящото провеждане на Втория църковно-народен събор (1921-1922) в България и конфликта между правителството на БЗНС и Св. Синод на БПЦ^xx. Засиленият интерес към темата за организирането, протичането и „демократизма“ на Всеруския поместен събор се провокира от проведените беседи в библиотеката на Славянското дружество от Руския религиозно-философски кръжок през есента на 1920 г. В беседите и споделените спомени на участвалите в това църковно-историческо събитие се изтъква участието и ролята на миряните във Всеруския поместен събор и се акцентира върху „големия религиозен подем“, настанал с възстановяването на Патриаршията, „багодарение на който Руската църква устоява на връхлетелите я тежки изпитания и кървави гонения“.^xxi

Като източници на политическо и идейно влияние за формирането на антиболшевишкия църковен дискурс трябва да се имат предвид и неформалните връзки, личната комуникация между руските имигранти (архиереи, професори, богослови, свещеници, миряни) и местното обкръжение, както и богатото интелектуално наследство, което оставят в новите общества^xxii. През 1920 г. градусът на богословския и интелектуален живот в София се повишва със създаването на Руския религиозно-философски кръжок, провеждащ семинари в библиотеката на Славянското дружество. Темите на изнесените доклади от знаменитите руски учени, както и оживените дискусии, които провокират, се отразяват в подробни репортажи на страниците на Църковен вестник в рубриката „Обзор на нашия духовно-обшествен живот. Сказки и събрания.“ Сред прочутите имена на богословската наука, участвали в Руския религиозно-философски кръжок и работили в София в началото на 20-те години на ХХ век са проф. Михаил Поснов, проф. Александър Рождественски, проф. прот. Георги Шавелски, проф.П. М. Богоевски, Георги Флоровски и др. Руските професори-богослови създават своеобразен комуникативен мост, чрез който се разпространяват не само богословски знания, но и политически новини за случващото се в Русия. Те пишат и публикуват не само в руските, но и в местните издания статии, в които пресъздават личния си опит от преживяването на революционния катаклизъм.

2. Гоненията на болшевиките срещу Руската православна църква – мъченически сюжети, църковни послания и молебени за спасение

2. 1. Появата на списание „Народен страж“

Руските емигранти, бягащи от ужасите на Гражданската война (1918-1920), правят публично достояние зловещата информация за случващото се в Русия, но често достоверните факти за реално случилите се събития, които разказват, са облечени в обилна митологична обвивка. Това е обяснимо, като се имат предвид патоса и драматизма на катастрофичната ситуация, в която се намират, както и настъпилото политическо ожесточение. Като илюстрация може да се посочи текста на белоемигранта Вячеслав Зейн в сп. „Народен страж“, в който се описва смъртта на трима руски епископи: на Амвросий Сарапулски „извадили очите, отрязали ушите, изскубали брадата и полужив го вързали за опашката на един кон“, Андроник Пермски бил „жив заровен в гроба“, а Тихон Воронежски бил „сварен в котел, а духовенството било заставяно да яде от супата, приготвена от тялото на мъченика“^xxiii. Въпреки преекспонирането в този текст на сцените с насилие и публична гавра с телата на епископите, което не отговаря на истината, тяхното убийство от страна на болшевиките е исторически факт и тези епископи са канонизирани за свещеномъченици на Руската православна църква.

Опасността от разпространяването на болшевишката революция на територията на България провокира активната проповедническа и гражданска позиция сред българското духовенство. През 1919 г. новоучредената БКП (т.с.)^xxiv активно пропагандира своята борба за създаване на социалистическа съветска република в България по пътя на разрушаването от революционния пролетариат на капиталистическата държава. Вече съществуващата болшевишка Русия въплъщава идеала и дава модела на желаната промяна за българските комунисти, от там идват и материалните средства. БКП (т.с.) популяризира чрез многобройна брошурна литература революционните дела и успехите на Съветска Русия - издадени са в многохиляден тираж „Конституцията на Руската социалистическа федеративна съветска република и програмата на Руската комунистическа партия (б).^xxv През 1919 Васил Коларов издава брошурата „Болшевишка Русия“, посветена на „успехите и революционното творчество“ на руските работници и селяни.^xxvi За да се противодейства на опасността от разпространение на комунистическите идеи с благословението на Св. Синод на БПЦ през 1919 г. започва издаването на полумесечното списание „Народен страж“ с гл. rедактор Иван Снегаров. „Народен страж“ е специален мисионерски орган за „борба с безверието, безчестието и безправието“^xxvii, който от името на православната интелигенция, „поставяйки се над политическите партии с научна обективност и строга безпристраност си поставя за цел да разяснява църковно-обществените явления и да сочи правилния път на обществения развой“^xxviii. Уверени в превъзходството на християнските начала на живота над всички други социални учения, редакторите се стремят да убедят читателите си в приложимостта на християнското нравствено учение в живота, като изтъкват християнската гледна точка по главните политически и обществени въпроси и чрез разясняване на истинските основи на разколебаната след войната вяра в Бога.^xxixВ почти всеки брой на „Народен страж“ се публикуват статии, засягащи идеите на болшевизма и комунизма, интерпретирани от църковна православна гледна точка, като се акцентира на страданията и мъченичеството на руския народ под властта на болшевиките^xxx.

2. 2. Влиянието на църковните послания и личността на Московския и на цяла Русия патриарх Тихон: Обръщение към Съвета на „народните“ комисари от 1918 г.

За формирането на църковния антиболшевишки дискурс в България важна роля изиграва влиянието на личността и посланията на Московския и на цяла Русия патриарх Тихон. По повод първата годишнина от Октомврийската революция и идването на власт на болшевиките патриарх Тихон издава специално послание^xxxi на 25 октомври (7 ноември) 1918. За първи път патриархът се обръща не към православния народ, а директно към правителството – Съвета на „народните“ комисари (Совнарком), като поставя в оригинала на посланието кавички на народни. Това е не само най-политически ангажираното, но и най-антиболшевишки формулирано послание на патриарха. В него се дава изчерпателна по своето историческо съдържание оценка на болшевишкия режим, съчетана с духовно прозрение за цялата му политика и страшни перспективи, откриващи се пред страната при неговото съхраняване.^xxxii

Текстът на Обръщението към Съвета на „народните“ комисари се публикува в България през 1920 г. Това послание, както и анализът на октомврийската революция, направен от патриарх Тихон са инкорпорирани и почти дословно цитирани в статията „Социализмът от гледище на християнството и църквите“ на протоиерей Михаил Химитлийски^xxxiii, която излиза в три поредни броя на списание „Народен страж“. Във връзка с беседите, които провежда този свещеник в храм „Св. Неделя“ на тема „Социализмът и комунизмът от християнска гледна точка“ се стига до дебат между „Работнически вестник“ и „Народен страж“. Работнически вестник (бр.187 от 1920) атакува свещ. Михаил Химитлийски с обвинението, че с подобни проповеди служи на капитала и се домогва до църковна кариера. Отговорът на редактора на сп. „Народен страж“ Евтим Спространов е, че всички църковни служители и пастири трябва да последват примера на този свещеник и да запознават пасомите си с „учението на Христос за социалната правда и обществения живот, как се разрешават от евангелска гледна точка социалните въпроси, вълнуващи народите.“^xxxiv

Обръщението към Съвета на „народните“ комисари е парадигматично послание по отношение на болшевишката власт, използвано като модел в по-сетнешните послания на БПЦ и Руската задгранична църква, и като цяло е едно от най-изобличителните, преки и недвусмислени изказвания на свещеноначалник на РПЦ срещу властта. Своеобразна рамка на посланието е цитатът на евангелските думи „Който вдига меч, от меч загива“ (Мат. 26, 52), поставен в началото и в края на текста. Патриарх Тихон подлага на анализ лозунгите и обещанията на болшевишката партия преди революцията и ги съпоставя с действителността година по-късно, където отново с евангелски цитат разкрива перверзния механизъм на лъжата: (на народа) „дадохте камък, вместо хляб и змия вместо риба“ (Мат. 7, 9-10). Той изразява възмущението си от намеренията да се отбележи тържествено първата година от революцията, донесла реки от кръв и нещастия на руския народ, критикува подписването на Бресткия мирен договор, предупреждава за подмяната на нравствените ценности, извършена от болшевиките^xxxv:

„Реките от пролятата кръв на нашите братя, безжалостно убити по вашия призив, викат към небето и ни принуждават да ви кажем горчивото слово на истината (К.м.) Когато завзехте властта и призовавахте народа да ви се довери, какви обещания му дадохте и как ги изпълнявате? Наистина, вие му дадохте камък, вместо хляб и змия вместо риба” (Мат. 7, 9-10). На народа, изнурен от кръвопролитната война, обещахте да дадете „мир без анексии и контрибуции“. От какви завоевания се отказахте вие, които доведохте Русия до позорен мир, унизителните условия на който даже не се осмелихте да обнародвате в пълнота. Вместо анексии и контрибуции, нашата велика родина е завоювана, умалена, разчленени в отплата за наложения й данък вие тайно изнасяте за Германия не от вас натрупано злато.

(...) (Отказахте се да защитавате родината от външни врагове, а в същото време непрекъснато събирате войски. Против кого ще ги поведете? Вие разделихте целия народ на враждуващи помежду си лагери и го хвърлихте в небивало по жестокостта си братоубийство. Христовата любов открито заменихте с ненавист и изкуствено разгоряхте класовата вражда.“^xxxvi

Патриарх Тихон описва чудовищното разорение на страната, гладът, болестите, студа и посочва, че причината за тях е безбожната власт В посланието си той достига до изобличаване на същността на новия политически режим на болшевиките, които пропагандират построяването на земен рай, но само за избраната достойна класа, всички останали класи се демонизират и унищожават. Налагат своята идеология и преследват религията, изискват безпрекословна вяра към своята Партия, унищожават свободния печат, разрушават църквите, затварят манастирите. Ужасното време на болшевишкото владичество трудно ще се заличи от народната душа, в която „Божият образ е помрачнен и се е запечатал образа на звяра“:

"Никой не се чувства в безопасност. Всички живеят под постоянния страх от обиски, грабежи, арести, разстрели. Залавяте стотици беззащитни хора, гниещи цели месеци в затворите, наказвате със смърт дори без вашия опростен съд. Убивате напълно невинни хора, взети в качеството им на “заложници”, убивате епископи, свещеници, монаси и монахини с измисленото обвинение, че разпалват контрареволюция.  Лишавате православните от тяхното последно предсмъртно утешение – Св. Тайни, а телата на убитите не давате на роднините за християнско погребение. (...)

За вас е недостатъчно това, че обагрихте ръцете на руския народ с братска кръв, но прикривайки се под различни названия „ контрибуции“, „реквизиции“, „национализации“вие го тласнахте към открит и безсрамен грабеж. По ваше внушение се разграбват земи, фабрики, заводи, къщи, животни, пари, мебели, вещи, дрехи. Отначало под името „буржоа“ ограбихте състоятелните хора, после под името „кулаци“ ограбихте по-заможните и трудолюбиви селяни, умножавайки по този начин нищите, макар и вие да не разбирате, че с разорението на голямото множество отделни граждани се унищожава народното богатство и се разорява цялата страна.^xxxvii

Замъглихте съвестта на невежия народ с възможността безнаказано да граби, заглушихте в него съзнанието за грях, (к.м.) но под каквито и наименования да се прикриват злодеянията – убийството, насилието и грабежа си остават тежки и въпиещи за отмъщение грехове. Обещахте свобода, но вашата свобода е насочена към ниските страсти на тълпата, в безнаказаността на убийствата и грабежите. Всички прояви на истинската, гражданска, както и висшата духовна свобода се потъпкват безпощадно от вас "(...)^xxxviii

В посланието отчетливо се формулира един от най-важните изводи на Православната църква към протичащите исторически събития – болшевиките не само разрушават държавността и икономиката на страната, но те разрушават душата на народа, която е дълбинно вкоренена върху религиозните ценности. В този смисъл може да се разбере упрекът на патриарха към болшевишката власт, която в новите социално-политически условия заменя базисните човешки ценности с техните своеобразни антиподи. Вместо „не кради“ - „експроприирай“ или „граби награбеното“, заповедта „не убивай“ - отстъпва място на класовата борба. В името на победата на световната пролетарска революция като главно нравствено задължение на руския народ се внушава физическото унищожение на традиционни слоеве от руското общество - дворянство, офицерство, интелигенция, индустриалци, търговци, казачество, духовенство.

Необходимо е обаче да се отбележи, че патриарх Тихон отказва да благослови Бялото движение, за да не се въвлече Църквата в политически борби. След преживяния арест и натиск от болшевиките през есента на 1918 г. той достига до убеждението, че протичащата в страната гражданска война, независимо от характера на политическите лозунги и лични възгледи на едните или другите участници в нея, представлява огромна духовна и национална трагедия за целия руски народ и Православната църква няма нравствено право да застава на страната на който и да е от враждуващите лагери.

За последната си среща с поставения под домашен арест от болшевишката власт патриарх Тихон на 2 декември 1918 г. разказва неговият състудент от Петербургската духовна академия проф. Александър Рождественски. На страниците на Църковен вестник в края на 1921 г. и началото на 1922 г. проф. Рождественски представя подробен биографичен разказ и прави колоритен духовен портрет на патриарх Тихон^xxxix. В текста, разделен на 4 части, наред с описанието на семейната среда и образованието на патриарх Тихон (светското му име е Василий Белавин), се акцентира върху неговата извънредна „скромност“, „ласкавост„ и „чистосърдечност“. Макар и да не блестял с амбициозност и кариеризъм, неговите състуденти в Петербургската духовна академия на шега му казвали „патриарха“. „Шегата се оказала пророческа“ – пише проф. Рождественски - разказвайки подрбно за ръкоположението и духовното служение на монах Тихон, станал по-късно епископ и първи патриарх на Русия, след 200 годишното прекъсване на традицията. Духовният портрет се допълва с описание на църковното служение на патриарх Тихон, който съблюдавайки „вродената си простота“, извършвал богослужението „без театралност и афектация“, „без гръмки викове и суетливост“. Скромността и кротостта на патриарх Тихон събуждат религиозното чувство у „русина, който чрез сърцето си усети, позна в патриарха своя любвеобилен, предан нему с цялата си душа архипастир и отец.“ 

2. 3. Нова фаза на болшевишкото гонение - кампанията за изземване на църковните ценности и възникването на обновленческия разкол в Руската църква

Последният протопрезвитер на руската армия и флот проф. Георгий Шавелски се установява трайно като емигрант в България и публикува множество статии, посветени на болшевизма и Руската църква. С оглед на разглежданата тема интерес представлява статията му в Църковен вестник, бр. 30 от 29 октомври 1921 г. озаглавена „Из Живота на Руската православна църква“, в която авторът говори за нова фаза в болшевишкото гонение. Прот. Георгий Шавелски си поставя за цел да запознае читателите с положението на руската църква и посочва източниците си на информация – достигналите сведения от печата, съветски вестници и разкази на бежанците. Той сравнява четирите години на болшевишка власт с управлението на императорите Нерон и Диоклециан в опитите да унищожат църквата. В Русия както през първите векове на християнството гоненията са довели до укрепване на вярата  и мъченическата смърт на мнозина е станала опора на вярващите. Затова болшевиките са променили тактиката си и по примера на император Юлиан Апостат се опитват да ограбят църквата и да я разрушат отвътре.

Новата политика на болшевишката власт за подчиняване на Руската православна църква от края на 1921 г. и началото на 1922 г. чрез ограбване на църковните ценности, арести и разстрели на духовници и изправяне на патриарх Тихон пред революционен съд е актуално отразена в Църковен вестник^xl. Тези сведения се потвърждават от руските историци, които след отварянето на архивите през 90-те години на ХХ век публикуваха документите на Политбюро^xli, съдържащи множество докладни записки и директиви на Ленин, Троцки, Ярославски и др. за организирането на т. нар. „обновленчески разкол“ в Руската православна църква, довел до възникването на неканоничната, но лоялна пред властта „Жива църква“ и до явлението „църковен болшевизъм“.

Официозът на БПЦ „Църковен вестник“ и списанието „Народен страж“ нямат свои кореспонденти в Русия. Информацията на страниците на църковния печат за ключовите събития в тази страна (от края на 1922 г. - СССР) се добива предимно от външни източници: новини и коментари, достигнали от руския (съветски) печат, сведения в чуждия печат, данни от международни организации и др. Църковните журналисти коректно посочват източниците си и понякога се опитват да четат между редовете и да съпоставят достигналите сведения, за да разкрият максимално истината. Като пример може да се посочи брой 15 на Църковен вестник от 10 юни 1922 г., на който първите четири страници са посветени на патриарх Тихон^xlii: на цялата първа страница е дадена неговата фотография, на втора страница в текст със заглавие „Нов изповедник“ са описани редакторските затрудненията при отсяването на истината за възникването на обновленческия разкол и новината за „отстраняването от ръководството на Руската църква на патриарх Тихон“, поради „тенденциозността“ и „лъжливостта“ на болшевишката преса, която е единствения източник за новини. В заключението на този текст се изказва категоричната увереност, „че Бог няма да остави своя избраник патриарх Тихон в неговия изповеднически подвиг“, че Руската църква няма да попадне в „лукавите примки на своите на врагове“ и че „за това се моли Св. Българска църква и целия православен български народ“^xliii. Особен интерес представляват трета и четвърта страница от този брой, защото църковният редкатор с инициалите А. Е. е публикувал откъс от протичащия съдебен процес по делото за изземването на църковните цености. За свидетел на този „московски процес“ е призован патриарх Тихон, заради издаденото от него църковно послание, в което действията на болшевиките за разграбването на църковната утвар са осъдени като „светотатство“.^xliv Целият текст на патриаршеското послание, за „изземването на църковните ценности“ и разясняване на конкретните църковни действия за подпомагане на бедстващите от глада в Поволжието, е публикуван след две седмци на страниците на Църковен вестник.^xlv Освен за съдържанието на това послание болшевишките власти обвиняват патриарх Тихон и заради благословението му за провеждането на Първия задграничен събор в Сремски Карловци през 1921 г., на който задграничните архиереи издигат политически послания до европейските народи.

3. Първият задграничен събор в гр. Сремски Каловци от 1921 и неговото отражение в българския църковен печат

През 1921-1922 г. се появяват и зачестяват официалните сведения от писма, обръшения и послания изпращани на Св. Синод на БПЦ от архиереите на Руската православна задгранична църква. По това време Балканите се превръщат в един от центровете на руската църковна емиграция, тъй като на територията на Кралството на Сърби, Хървати и Словенци/Югославия от 1921 г. до 1944 г. действат Св. Синод и главните органи на управление на Руската православна задгранична църква, ръководеща духовния живот на руската диаспора.^xlvi

Ако на територията на СССР през 20-те и 30-те години се оказва невъзможно свикването на Събори с участието на епископи, клирици и миряни^xlvii, то зад граница в средите на руската църковна емиграция съборната традиция получава своеобразно продължение.^xlviii Между 8 (21) ноември – 20 ноември ( 3 декември) 1921 г. в гр. Сремски Карловци се провежда Първият Задграничен Църковен събор под председателството на Митрополит Антоний Храповицки, на който присъстват 24 епископи, 72 клирици и 67 миряни, пристигнали от Сърбия, България, Германия, Гърция, Испания, Италия, Франция, Швейцария и други страни, сред които има представители на Армията и Флота.^xlix

По покана на руското висше църковно управление^l на откриването на Събора като представител на Българската православна църква присъства Маркианополският епископ Стефан.^li Той представя приветствие от името на Св. Синод на Българската православна църква, изпълнено с „горещо благопожелание за умиротворяването и процъфтяването на обуреваемата Руска православна църква“ и за успешната работа на Събора. В Приветствието се дават уверения за „живия интерес и братолюбие“, с които Българската църква следи случващото се в „многострадалната Руска православна църква“ и за полагането на особени грижи за „братята бежанци руси“. Сърдечността и красноречието на българския представител впечатляват участниците в събора^lii. На следващия ден 10 (23) ноември се прочита от Митрополит Антоний Храповицки „ответно послание“ от членовете на Събора до българския Св. Синод. Митрополит Антоний благодари за неуморните грижи към руските бежанци.^liii Заради обструкциите на сръбските власти епископ Стефан преждевременно напуска Събора, но през краткия си престой успява да обсъди въпроса за каноническото устройството на руската църковна община в България и някои проблеми, свързани с руските бежанци. В Сремски Карловци остава неизяснен обаче въпросът за евхаристийното общение между БПЦ и архиереите на РПЗЦ.Наред с чисто църковните и институционални въпроси, които решава Първият Задграничен Събор на РПЗЦ като най-висша институция на емигрантското общество, той остава в историята с политическите си послания и намерения. Едно от тези посляния от името на Руския Задграничен Църковен Събор - „Посланието към правителствата на страните, участващи в Генуезката конференция“ предизвиква най-силен обществен резонанс. Неговият текст със съкращения е публикуван през месец юни 1922 г. в брой 17 на Църковен вестник.^liv 

3. 1. Посланието към Международната конференция в Генуа от 1922 г.

Появата на Посланието към Международната конференция в Генуа може да се обясни с промяната в международната обстановка в началото на 1922 г. Победителките в Първата световна война налагат в международните отношения нови правила. Те виждат икономическото възстановяване на Европа с участието на Германия и Съветска Русия и така се стига до идеята за свикване през април 1922 г. на международна конференция по икономическите и финансови въпроси в Генуа, на която да присъстват и тези две страни. Същевременно началото на 1922 г. се свързва с приготовленията на генерал Врангел за десант срещу Съветска Русия и Църковното послание от февруари 1922 г. към Международната конференция в Генуа може да се тълкува като призив за организиране на кръстоносен поход срещу болшевизма, за оказване на натиск върху европейските държави да не признават болшевишката власт.

На страниците на „Църковен вестник“ съдържанието на това емоционално и въздействащо послание е предадено чрез преразказ, цитати и редакционен коментар през юни 1922 г., след края на конференцията в Генуа^lv . От публикацията става ясно, че в Посланието се отправя предупреждение към държавите, които ще участват в конференцията в Генуа, че сред тях няма да застанат представителите на двестамилионна Русия, а нейните „поробители“, които са „чужденци – евреи, латиши и китайци“. Болшевиките са сравнени с „хуните“, защото като чужди завоеватели са избили стотици хиляди, „а сега морят с глад и студ милиони руснаци“. Руският народ е „смазан“, „тероризиран“ и лишен от възможност да изрази своя глас пред „просветена Европа“. С тази задача се заема Задграничният Църковен Събор. Като легитимен изразител на становището на руската емиграция той се обръща с молба към Международната конференция за спасение на „рицарски саможертвения“ руски народ – и с предупреждение, че ако се признае за пълноправна болшевишката власт, то една след друга във всички държави ще започнат болшевишки преврати. В посланието като заплаха се припомнят думите на Достоевски „дори революцията да започне в Русия, нейното истинско гнездо ще бъде Европа“ и се отправя призив към „народите на Европа и света“ да помогнат за освобождението на руския народ „попаднал в ръцете на световни злодеи“.^lvi.

3. 2. Публичен резонанс и литургичен ангажимент сред българските църковни среди

Българската православна църква не остава безучастна към тези призиви. В следващия брой на Църковен вестник – бр. 18 от 1 юли 1922 г. е публикувано решението на Св. Синод на БПЦ да се внесат в ектениите на литургията специални молитви за „угнетения руския народ и неговата Православна църква”.^lvii Текстът на тези молитви в оригинал е на църковнославянски език, но за по-голяма прегледност и яснота ги представям в превод на български. На ектенията "С мир на Господа да се помолим", след молитвата за плаващите се добавя: „Да се помолим Господ да спаси страдащата руска страна от съществуващите глад и разруха, от всякакви раздори и разстройства. А също да избави Бог светата Руска църква от всякакви беди, зли обстоятелства и горчива печал. Да ѝ даде Господ мир и укрепеление, да се помолим”.

На ектенията "Да издигнем сърцата си" се добавя: „Със силата на Твоята благост избави и спаси страдащата руска страна от всяка напаст и не оставяй нейната свята църква да бедства и да се смалява нейното паство, но запази наследството си и скоро изпрати своята помощ и застъпничество свише. С болка и сърдечна печал Те молим, избавителю, Боже на всяка утеха, чуй ни и помилуй“. „Погледни с благосърдечност, Господи, към сегашните злочестия, беди и скърби на твоите верни руски люде и със всесилната си десница ги запази от зли обстоятелства, укрепи и утвърди в православната вяра и ги запази от заплахите на безбожни човеци и еретици.“^lviii

Поради достигащите сведения за присъди и разстрели на православни духовници и поредния арест на патриарх Тихон през 1923 г. българският Св. Синод се обръща с позив до Обществото на народите, Съюза за приятелство чрез църквите и българското правителство, за да облекчат тежката участ на Руската православна църква и да спасят от явна гибел патриарха-мъченик.^lix

4. Заключение

В заключение може да се каже, че българската църковна общност през разглеждания период (началото на 20-те години на XX) има съзнание за опасността от утвърждаващия се на международната политическа сцена болшевизъм и заплахата, която той представлява за устоите на българската духовна идентичност и държавност. Тази заплаха не се разглежда изолирано, но като част от една глобална заплаха за фундаменталните устои на човечеството, чиито традиционни ценности се подменят чрез своите антиподи. Чрез най-активните свои клирици, православна интелигенция, с активното сътрудничество на руската емиграция в България, Българската църква разяснява и изобличава тази историческа подмяна, опитва се да предупреди българското общество за идващата злина, като заздрави неговото църковно съзнание. Последващите години потвърждават тази тенденция – през 30-те години на ХХ век сталинизмът провежда мащабен проект на социално конструиране, включващ разрушавнето на видимите църковни структури и физическото изтребление на духовенството. На болшевизма, разкриващ истинското си лице на терор и репресии, Църквата в България противопоставя, според синодалните послания, „своето най-силно оръжие – молитвата“.^lx По решение на Св. Синод на БПЦ в цялата страна по време на Великия пост се отслужват панихиди за пострадалите и гонените за Христовата вяра в Русия, молебени за спасение, а на литургиите се споменават жертвите на терора.^lxi През 20-те и 30-те години на ХХ век християнската политологична мисъл у нас достига до дълбините в изобличаване на новите форми на политическо зло и разкрива наличието на собствен хуманен ресурс за съпротива срещу тоталитаризма. Познаването на този автентичен ресурс може да ни даде херменевтичния ключ за осмисляне на църковната история в периода между двете световни войни и да допринесе за нейното изваждане от мрака на историграфската забрава. И още нещо. През XXI век става все по-наложителна необходимостта от анамнезис – Българската православна църква да си припомни какво знае, да си припомни собственото минало, за да излезе от днешното си състояние на амнезия, амнистираща престъпленията на комунизма.

Статията е публикувана в съкратен вариант в сп. "Християнство и култура", бр. 74

 _________________________________________________