Изследователите, които проучват въпросите, свързани с историята на християнската проповед в Новия свят, обикновено насочват вниманието си към многобройните испански завоеваетелни експедиции. На корабите на тези първооткриватели неизменно са присъствали римокатолическите мисионери и инквизитори. Те са били зачислени към военните отряди. В средата на 16 в. към тях се присъединяват и йезуитите. Това предопределя налагането на римокатолицизма с насилие и принуда. Такава е била съдбата на Източното крайбрежие на Америка. Но на Западното ситуацията е била коренно различна...
Разпространители на християнството по западното крайбрежие и островите на Северна Америка са руски търговци и промишленици, пристигнали в тези далечни, сковани от студ места, на самия край на света, след двете експедиции на смелия пътешественик кап. Витус Беринг, който с моряците си достига бреговете на Аляска. По време на пътуването Беринг заболява и завършва живота си на север през 1741 г., но със своите експедиции той проправя пътя към Алеутските острови и Северните брегове на Америка. Дошлите след него търговци започват оживена дейност – те бързо установяват връзки с туземното население и мнозина от тях сами започват да обръщат в християнската вяра местните жители. През 1792 г. в екипажа на Североизточната географска експедиция на Алеутските острови попада и православният свещеник о. Василий Сивцов, който покръства 126 мъже и жени алеути. Изложените събития обаче имат своя далечна предистория... Малко известен е фактът, че тези сурови територии са били посещавани от европейци през още по-отдалечени времена, дори преди официалното откриване на Америка. Непосредствено преди Втората световна война в югозападната част на Аляска са открити развалини на селище. Изследванията показват, че тридесетината бивши жилища са на възраст 300-400 години и по отношение на конструкцията са били от европейски тип. Американският учен Теодор Форели, който се заема с проучването на това откритие, стига до заключението, че откритите останки на къщи са принадлежали на руски заселници. Той изказва предположението, че на това място са се заселили новгородски бежанци, които през 1570 г. са напуснали родната земя, спасявайки се погрома, извършен от цар Иван ІV над Новгород. Поради малочислеността им не им е било съдено да основат трайна колония и да се разрастнат като дадат потомство в северозападния Нов свят. Според други автори руски селища са били основавани на тези територии дори преди стъпването на Колумбовите конкистадори на Американския континент.
Тези опити на православни руси за заселване и усвояване на земите на Тихоокеанското западно крайбрежие на Америка заслужават внимание и са намерили своето място в предисторията на Христовата проповед на този континент. В редовете на първооткривателите и заселниците, а често и преди тях са били и православните проповедници. Понасяйки безбройни трудности и лишения от студ, глад, сурови условия, враждебно отношение от страна на местните жители, сплетните на шаманите и др., просветителите, а и самите обикновени християни със своето поведение, миролюбие, морал и почтително отношение към туземното население, с добрите си дела и обноски са запалвали светлината на вярата в душите на местните. Изминават столетия, сменят се управления и правителства, променят се условията и начинът на живот, но и до ден днешен са явни плодовете от мисионерските трудове на първопросветителите. Векове наред на необятните простори на Аляска, чиято територия надвишава площта примерно на пет Италии, преобладаващо изповедание остава православието. Местните ескимоси, индианци, алеути са били силно привързани към вярата си, благоговейно са съхранявали като реликви старинните църковни книги и с трогателно усърдие са изпълнявали обредите на православната вяра. Споменът за техните просветители е бил винаги жив в тяхното съзнание.
За начало на организираната православна проповед в Северна Америка се смята датата 24 септември 1794 г., когато на о-в Кодиак пристига 10-членна православна мисия, изпратена от Синода на Руската православна църква. Неин инициатор е търговецът Григорий Шелихов, основател на Руско-Американска компания, който сам обръща към Христа 40 души на острова. През април 1793 г. той и неговият съдружник И. И. Голиков оповестяват писмено на Санкт-Петербургския и Новгородски митр. Гавриил горещото си желание в северната част на Америка „да се основе и умножи християнският закон”. Двамата съобщават, че ескимосите, „гледайки нашите богослужения в неделя и празнични дни, макар извършвани без свещеник, … най усърдно пожелаха и те да възприемат християнската вяра”. Затова руските промишленици морят за изпращане на православно духовенство, като изказват готовност да поемат разходите по строежа на църкви и издръжка на клира, както и да отделят средства за обучение на местни хора в Иркутската семинария.
Прошението е одобрено лично от имп. Екатерина ІІ и с указ на Св. Синод започват да се набират доброволци. Най-горещо усърдие към мисионерство проявили братята от Валаамската св. обител. Под вещия духовен поглед на игумена о. Назарий са подбрани неколцина йеромонаси, йеродякони и монаси. За ръководител на мисията е избран йером. Йоасаф, когото въвеждат в архимандритско достойнство и отличават с митра и нагръден кръст.
След шест месечно пътуване мисионерите пристигат в Охотск, откъдето на борда на кораба „Три светители”, едва оцелявайки от страшна буря на 17 септември 1794 г., достигат о-в Кодиак. Само за два месеца те обикалят целия остров, разнасяйки благата вест за Спасителя, поучавайки стари и млади в Христовия закон. Надарен по природа, архим. Йоасаф бързо научава местния език и заедно със събратята си покръства няколко хиляди езичници. Посред неуморната си апостолска дейност той намира време за изучаване на тукашната природа, бит и нрави и съставя специално „Топографско, климатическо, статистическо и нравствено описание на остров Кодиак” – първото съчинение за Алеутските острови, отпечатано в Русия.
„От 24 септември 1794 г. живея на остров Кодиак. Слава Богу, покръстих над 7000 американци и извърших над 2000 брака. Построихме църква; ако времето позволи, ще направим и нова, че и две походни, а то и пета ни е нужна”, пише един от мисионерите, монах Герман, на Валаамския игумен о. Назарий. През 1796 г. ревността по Христовото дело е скрепена с мъченическа кръв – един от проповедниците, младият йером. Ювеналий, се добира до п-в Аляска, за да благовести на тамошното племе кенайци, но е убит от езически жреци – шамани. Когато по-късно руски матроси, изхвърлени от буря на същия бряг, се опитват да се спасят от дивото племе, твърдейки, че са безсмъртни, местните жители веднага им казват: „Вие сигурно сте братя на оня странен човек, когото не отдавна напразно се мъчехме да умъртвим. Той ни призоваваше да се обърнем към неговия Бог, но ние не искахме да се откажем от многото си жени и затова го завързахме за едно дърво, за да го убием. Но вече съвсем мъртъв, той три пъти ставаше и пак започваше да ни убеждава, докато накрая не го предадохме на нашите съседи да го изядат”. Наистина, св. първомъченик Ювеналий Аляскински не е престанал да благославя и увещава мъчителите си, докато не са го разкъсали на парчета. Поради горещото му усърдие в християнското благовестие той с право се смята за покровител на ревнителите на православието в днешните времена на новопробуждащо се езичество.
Пет години след пристигане на мисията толкова много хора на Кодиак и съседните острови са били приобщени към лоното на Православна църква, че Синодът решава да открие в Америка самостоятелна епархия. Със специален указ архим. Йоасаф е хиротонисан на 3 април 1799 г. в Иркутск за епископ Кодиакски. По неизповедимите Божии съдби първият американски православен епископ не стига до новопросветеното си паство – корабът му потъва по обратния път, съвсем близо до о-в Кодиак. С преосвещения Йоасаф загиват и двама от мисионерите – архим. Макарий и младият йерод. Стефан.
Но семето на благовестието, грижливо посято от апостолския труд на Валаамската мисия, вече е хванало здрави корени на американска земя. В условията на един суров и жесток свят тъкмо православното монашество понася кръста на просвещението и поучението в Божия закон на любовта, подлагайки се на неизброими лишения и беди. С кротост, търпение и всеотдайност е сияела православната проповед, която – за разлика от насилията на римокатолическите мисионери – тихо и мирно води местните езичници към Христос. И Валаамските монаси, и по-късните им последователи предават на местните жители много полезни знания и умения, стараят се облагородят нравите им, да ги опазят от вредни влияния. Не без риск за себе си те ги защитават от суровите методи на управление на колониалната администрация, от грубата експлоатация на белите заселници, включително на някои руски промишлени компании, и с това често си навличат гняв и гонения. Затова и алеутите ги са обичали и с доверие са предавали душите си на християнския Бог, а само две десетилетия след началото на мисията принасят и свой плод на мъченичество за Православната вяра.
През 1816 г. 14 руски алеути попадат в плен на испански йезуити в Калифорния. Принуждавани да приемат римокатолицизма, те твърдо отказат, заявявайки, че вече са християни. Йезуитите ги наричат еретици и схизматици, заключват ги в килии по двама и ги заплашват с мъчения, ако откажат. Вечерта с фенери и запалени свещи отиват в една от тъмниците и започват да мъчат юношата Петър пред очите на другаря му. Режат части от тялото му, кръвта се лее на потоци, но той търпи и твърди: „Аз съм християнин и вярата си няма да променя!”. Свмчк Петър Алеут издъхва във вярност към Бога, а очевидецът на подвигът му по Божия воля успява да избяга и да разкаже всичко в руската колония, вследствие на което става известно за бъдещите поколения неговото изповедничество за Христос.
Да отправим поглед към останалата част на Америка за бегло сравнение. След официалното откриване на Американския материк от Колумб през 1492 г., испанските и португалските завоеватели повеждат борба за изкореняване на идолопоклонството, заварено от тях в завзетите земи, които стават владения съответно на испанската и португалската корони. Приоритет е даден на силата, принудата и оръжието, вместо на евангелското благовестие. Смята се, че извращенията, съпътствали езическото идолопоклонство на индианците, като човешки жертвоприношения, ритуално човекоядство, сакрална проституция, содомия и др., дават достатъчно основание за завоевателната интервенция и оправдават насилственото поробване на местните жители. Появяват се на бял свят трактати от римокатолически духовници, в които теоритично се обосновава „политиката на изгорената земя” въз основа на Св. Писание. Развива се и тезата, че дяволът от християнска Европа се е заселил в Новия свят и че християните (разбирай римокатолиците), на всяка цена и с всички възможни средства трябва да го победят. Прибягва се и до аргументите на Аристотел, които той е привеждал в древност, за да оправдае робството на „тези, чието естествено положение е да се подчиняват на другите”. Въоръжени с подобни теоретични постановки, завоевателите изкореняват и забраняват „всякакво дяволско суеверие като се е използвала сила и власт, ако се налагало”, без необходимото разяснение от страна на мисионерите за душевредността на езическите вярвания и практики. Дори се е избягвала употребата на местните диалекти от римокатолическите проповедници и по такъв начин се е пропускала възможността да се благовести за Христос и да се разяснява евангелското учение на разбираем за туземците език. Не се е допускало превеждането на Библията на заварените говорими езици на Америка, тъй като уж прекалено много били „белязани от сатаната”. Смятало се е, че ще бъде осквернено божественото учение, ако се проповядва на индианските езици, докато православните просветители на Северна Америка, щом усвоявали местното наречие, веднага превеждали на понятен за туземците език Словото Божие, църковните служби и различни поучения. Репресивният апарат на Инквизицията зорко е бдял, и вместо разбираема проповед е използвал силови средства за унищожаване на местните култове. Днешното положение на римокатолицизма в Латинска Америка ясно разкрива повърхностния характер на принудителната християнизация, осъществявана на времето от колониалната власт.
Още в началото на 17 в., и по-специално в Перу, колонизаторите и църковната власт отчитат, че древните култове са се оказали достатъчно устойчиви и продължават своето съществуване и практикуване повече или по-малко нелегално. Недостатъчно просветените във вярата новопокръстени често се завръщат към практикуване на старите езически ритуали, които са били за тях доста привлекателни поради разпуснатостта си и възможността да парадират и осмиват чрез тях римокатолическите обряди. Старата езическа вяра с нейните култови практики успешно се е вписвала в контекста на почти неповлияното от християнизацията езическо съзнание и паганистичен тип на поведение. В Бразилия и до днес са съхранени тайни култове, които са синкретични по своя характер. Техни адепти са както местни индианци, така и потомци на насилствено докараните от Африка негри-роби. Писатели и пътешественици през периода от 16 до 18 в., а и по-късно, свидетелстват, че нощта е била най-благоприятното време за извършване на тези служения, при които християнската отчасти форма по същество не е променяла езическото съдържание и характер на тези тайни меси. Една от причините местните жители да прибягват до римокатолически символи и атрибути е стремежът им да ги профанизират и да се подиграят с тях, което е своебразен протест за насилствено наложената им религия и съответното ѝ отхвърляне поради това, че не я разбират. Разбира се, голяма част от техните потомци през следващите векове поне въшно изявяват принадлежност към римокатолицизма, а други наистина скъсват с езическите култове и се смятали за предани чеда на своето ново изповедание, но това не им пречи да го смесват с остатъци от езическо суеверие. За да допълним сравнението между двата толкова различни подхода при християнизирането на Америка, извършено съответно от православни и римокатолически мисионери, ще се позовем на примери от житието на един от най-ранните и най-ярки основоположници на православието там – преп. Герман Аляскински.
Той е бил валаамски монах, участвал в първата православна мисия на новия континент и най-дълго се е подвизавал в апостолски трудове за „просвета на езичниците”. Затова се смята и за небесен покровител на американската земя. Преживявайки в уединение на о-в Еловой, наречен от него „Нови Валаам” в продължение на 40 години, преп. Герман денонощно се упражнява в духовни подвизи, съкрушавайки плътта си с молитва, пост и други духовни подвизи. Божият угодник от все сърце более за местните жители като за новородени младенци – помага им, наставлява ги кротко в Христовата вяра, застъпва се за тях, търпейки от местните управници големи притеснения и неприятности. За алеутските сираци той устройва близо до килията си училище, където сам преподава на разбираем местен език Закон Божи, учи ги на песнопения и молитви и заедно с тях горещо се моли, давайки им жив пример за истинска молитва. За себе си не търси нищо и е достоен пастир на своите словесни овце. Друг просветител на Америка е св. Инокентий Иркутски. Надарен с рядка енергия и практичен ум, съчетани с искрено благочестие, той не само проповядва Словото Божие и обгрижва духовно новопокръстените туземци, но се занимава и с научни изследвания, любим учител и наставник е на децата, усърдно бди за християнското им възпитание. Ревностен архипастир, преосвещенният Инокентий съгражда църкви, учредява мисии и училища, превежда на племенните езици и основава духовна семинария за децата на новопокръстените креоли и алеути. Пастирските задължения често му налагат да изминава огромни пространства по заснежената тундра в кучешки впряг или на кон, търпейки студ, глад и бури. Туземските езици изучава дотолкова, че съставя граматика на местните наречия и превежда на алеутски катехизиса и Евангелието според св. Матей. Това дело привлича нови, жадни за просвещение хора, в лоното на православието. За пасомите си пише и поучения на алеутски: Указания за пътя към Царството небесно, което вдъхновено и безхитростно говори право на душите.
Така, с голяма любов и търпение са насаждани и с мъченическа кръв са поени семената на св. православна вяра отвъд океана. Много от Христовите работници, разоравали духовната нива на новия материк, са останали неизвестни. Тези първи православни мисионери, просветители на Америка, със своите равноапостолни трудове за слава Божия, запалват светилник, който гори и до днес. „Техният звук се носи по цяла земя и техните думи до краищата на вселената” (Пс. 18:5).
Освещавайки един американски храм през 1906 г., владика Тихон, архиеп. Алеутски и Северно-Американски (бъдещият Всеруски патриарх) казва в проповедта си: „Не е ли това напразна мечта и пилеене на сили и средства – да се устройва манастир със съзерцателен, православен начин на живот в страната, чиято наследници са известни на целия свят като хора на практическите потребности, външната деловитост и земното преуспяване? … Но ми се иска да вярвам, че няма да останат те (славянските емигранти) безследни тук, няма да изчезнат в чуждото море, но ще внесат в духовната съкровищница на американският народ присъщите на славянската натура и на руския православен човек глад по духовното, порив към небесното, стремеж към всеобщото братство, грижа за другите, смирение, покайни чувства, търпение…”.