В римското право абортът не представлявал наказуемо деяние, защото римляните считали ембриона за част от тялото на майката, а не за самостоятелна личност. За първи път в римското право се появява закон срещу абортите в края на 2 и началото на 3 в., по време на императорите Септимий Север и Антоний Каракала. Но и в този случай абортът не се считал за престъпление срещу живота, т.е. убийство, а се наказвал като опит за измама на съпруга и възпрепятстване на желанието му да има наследник. С други думи, ако решението за аборта се вземало от мъжа или със съгласието му, той не бил наказуемо деяние.
Законът предвиждал за тайно абортиралите жени временно заточение. На същото наказание се подлагали и тези, които приготвяли и разпространявали лекарства за абортиране. Ако обаче жената умряла по време на аборта, те се наказвали като убийци.
Първото писмено сведение за отношението на Църквата към този проблем се появява в т. нар. Учение на апостолите от началото на 2 в. А за първи път говори за аборта като за убийство раннохристиянският апологет Атинагор. На обвинението на езичниците, че християните убивали и ядяли на събранията си малки деца, той отговаря, че това е напълно невъзможно, защото християните считат за убийци жените, които правели аборт, а пък такива групови убийства са напълно немислими. Неговият съвременник Тертулиан пише, че възпрепятстването на раждането представлява убийство, защото човек е и бъдещият човек. Според Тертулиан църковните отци оправдавали аборта само в случай, че раждането на детето заплашва живота на майката. Този възглед обаче не се появява в по-късните канонични текстове.
Първият църковен канон, който осъжда абортирането, е 21-ви канон на събора в Анкира. От текста му става ясно, че и по-рано е имало подобно църковно правило, което осъжда абортиралите на доживотно отлъчване от причастие. Според новия 21-ви канон на 10-годишно отлъчване от причастие се подлагали проституиращите, които убивали родените си деца или абортирали преди раждането. Това било наказанието за абортиране при извънбрачни връзки. Логично, за случаите на аборт при семейни отношения, наказанието оставало определеното от по-стария канон доживотно лишаване от причастие.
Следващите по време църковни определения са изложени в "Правилата на св. Василий Велики" и по-специално във 2-о и 8-о правило. Според св. Василий извършващите аборт са виновни за убийство и се наказват според 21-ия канон на събора в Анкира с 10 годишно отлъчване. По-късно, 5-6 Вселенски събор постановява с 91 канон, че даващите и приемащите различни вещества с цел аборт, се подлагат на наказание като убийци. Конкретните църковни наказания не са посочени, но се подразбират установените по-рано от Църквата.
Нека видим сега, какви промени настъпват в светското законодателство на Византия през същия период, под влияние на християнското учение. През 536 година Юстиниян издава закон, според който извършването на аборт тайно от съпруга е причина за развод. Малко по-късно обаче самият Юстиниян отменя тази си наредба.
В известния византийски юридически сборник Еклога се постановява наказание бой и заточение за жената, която проституира, забременее и пожелае да абортира. Т. е и в този случай държавата наказва само проституиращите жени и то дори само за намерението им да абортират. В други законодателни сборници от същия период не се прави разлика между проституиращи и почтени жени, омъжени или не. Всяка абортирала се наказва с бой и временно заточение (обикновено в манастир). Ако обаче абортът е извършен, защото някой искал да предотврати раждането на евентуален наследник, наказанието за склонилата към аборт било смърт.
По-късно, при управлението на Македонската династия, се възстановява законът, според който аборът е основателна причина за развод. Сборникът "Василика" повтаря същите наказания - бой и временно заточение на виновната, но с едно изключение: със смърт се наказва жената, която се е съгласила да абортира срещу някаква парична сума.
През същия период църковните канони по тази тема се оформят по следния начин. В известния Номоканон, в глава 13.10 се изброяват всички канони и държавни постановления за аборта, като съставителят на този сборник свързва аборта с проституцията, опирайки се изцяло на 21 канон от Анкира. В сборника с епитимии на св. Йоан Постник, е налице значително намаляване на църковните наказания – вместо за 10 години, отлъчването от причастие било 5 или 3 години, в зависимост от конкретния случай. За неволно пометналите се предвиждало 1 година отлъчване от църковно общение. Срещу тази смекчена позиция имало и възражения, чиито основен аргумент било убеждението, че абортът е равнозначен на убийство и Църквата трябва да има към него същото отношение. Въпреки това, до края на Византийската империя се запазва тенденцията за смекчаване на епитимиите, без това да означава, че абортът престанал да се възприема като човешко убийство.
