Мобилно меню

4.9354838709677 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (93 Votes)

armiРъководството на Българската православна църква е на път да направи Църквата ни за смях в България и по света. Шепа авантюристи със средно образование манипулират митрополитите, като използват тяхната суета и невежество и чрез сложни интриги, подплатени вероятно и с парични „аргументи”, са на път да сринат окончателно авторитета на Църквата. Не е грях да не знаеш, грях е обаче да упорстваш в невежеството и да отказваш да разбереш истината. Митрополитите Николай и Галактион са друга категория – тях истината не ги интересува, те имат други приоритети. Но останалите владици е редно да се позаинтересуват, какво предстои да направят.

Никога през историята на Византийската империя, нито в по-късната практика на Вселенската патриаршия, която запазва сложната имперска терминология в своята администрация през османското робство, не съществува звание „архонт”. „Архон” (άρχων) е определение към конкретна висша служба, което цели да придаде на последната по-голямо значение – използва се като определение към служебните титли на висши държавни служители в империята, управители на области, владетели или на висши църковни служители  светски лица или клирици, – и означава на български език „главен”. Но при всяко едно положение „архон” е допълнение, а не самостоятелна титла – не е отличие, а още по-малко благородническо звание.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)
И. Е. Репин(Първа част)

Да се обърнем сега към тайнствата, свързани със смъртта. На фона на формалното в различни степени отношение на руските селяни към редовното участие в Тайнствата, изпъква тяхната подчертана заинтересованост от извършването на предсмъртното „напътствие”. В строгия смисъл на думата под термина „напътствие” се разбира причастяването на умиращите. Заедно с предшестващата го изповед, това Тайнство е било важен етап в предсмъртната подготовка. В широкия смисъл изповедта и причастието, извършени последователно, са били предназначени за всеки, който бил близък до смъртта – преди всичко неизлечимо болните и възрастните. И ако лекували „в името” на живота (оживяване), то напътствали заради смъртта. Навсякъде в периоди на масови епидемии рязко се покачвал броят на изповядващите се и на причастниците, В подобни кризисни ситуации към Тайнствата се обръщали цели общини, без значение от възрастта на хората. (…)

4.8072289156627 1 1 1 1 1 Rating 4.81 (83 Votes)

(Шеста част на поредицата "За църковния календар без емоции", за предишни части вижте [тук], [тук], [тук], [тук] и [тук])

ekklesia.jpg„Ако истината има много страни, то лъжата има много гласове“ (Уинстън Чърчил)

В предишната част от нашата статия, посветена на създаването на фалшивия сигилион с анатемите от 1583 г., разгледахме историческата обстановка през XVI век, когато се стига до конфронтация между православни и католици по въпроса за календара. Сега ще се спрем върху самата поява на фалшификата в края на 19 век и влизането му в публична употреба през първата половина на 20 век първо в Гърция, а после и в други православни страни. Нека първоначално приведем самия текст с анатемата за календара, който е любим в полемиката на старостилците и който би трябвало да играе ролята на съкрушителен аргумент във всеки спор:

„Който не следва обичаите на Църквата и за всичко онова, що са заповядали седемте Вселенски църковни събора за св. Пасха и Месецослова, а желае да следва григорианската пасхалия и месецослов, той противодейства на всички свети Събори. Такъв да бъде анатема – отлъчен от Христовата църква и от събранието на верните. А вие, православните и благочестиви християни, пребъдвайте в онова, което сте научили, ако бъде необходимо, пролейте и самата си кръв, за да запазите отеческата си вяра и изповедание”.

4.8153846153846 1 1 1 1 1 Rating 4.82 (65 Votes)
calend1.gif„..Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата. (Йоан 8:44)

Едва ли някой би оспорил твърдението, че в света винаги е имало, а днес още повече, реални сили, които противодействат на Христовото дело.  Ние обаче импулсивно и лекомислено винаги насочваме погледа си към „външните” врагове на Църквата, докато всъщност най-сериозната опасност идва не отвън, а отвътре. Да загуби солта силата си е най-големият успех, който врагът на човешкото спасение може да желае. Затова много по-гибелни са последиците от действията на онези, които работят и съдействат за разделението на Православната църква отвътре и за подмяната на истината вътре в самата Църква. Естествено, идиличният мир в Църквата е една утопия, доколкото ние живеем в този свят и всички християни сме по пътя си към Христа. Не издигаме като идеал стерилни отношения между християните (каквито понякога за кратко успяват да наподобят малките затворени общности на сектите), но считаме за жизнено важно в Църквата да се чува гласът на автентичното Христово учение, живяно и предавано от светците. И не само да се чува, но и да бъде разпознавано като църковно от всички християни, независимо от колко време са в Църквата. Но в условията на криза на църковната мисия образоването на вярващите е оставено на случайни фактори, като логично с най-голяма чуваемост и влияние се оказват най-гласовитите. Когато човек няма опит и критерии да отсее вярното от невярното, той се убеждава от онова, което звучи най-патетично, самоуверено и ... заплашително.

4.9 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (30 Votes)
1_19.jpg“Царството Ми не е от този свят”
(Иоан 18:36)

Лев Толстой, описвайки смъртта на княз Андрей Болконски, Николай Левин и Иван Илич, показва няколко стадия на процеса на умиране. Здравият човек не мисли за смъртта, неговото съзнание и логика не я приемат, отказват да се примирят с нея и, посредством това, фактически я отричат. Но идва момент, когато всеки с ужас се убеждава в това, че е смъртен, и че последното доказателство за това ще му бъде представено в най-близко бъдеще. Отначало човек яростно се противи на настъпващата смърт, с всички сили се вкопчва в изплъзващият му се живот, като проблясъците надежда се редуват у него с пристъпи на отчаяние. Но постепенно се убеждава в необратимостта на разлъката с този свят, с това тяло, а после, отначало смътно, а след това по-ясно и по-ясно започва да усеща нещо, понятно само нему, заставящо го да се примири със смъртта, да се отърси от всичко заобикалящо го и спокойно, с надежда и упование да очаква прехода в друга, нова реалност.

 

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.