Богословските отношения между Изтока и Запада винаги са били отношения на взаимно влияние. До ХІІ в. Изтокът оказва значително богословско влияние върху западния свят. Трудовете на големите източни отци (Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, Йоан Дамаскин и др.) се превеждат и често са обект на коментари. Така например трудовете на псевдо-Дионисий Ареопагит са преведени от ирландския монах Джон Скот Ериугена. От ХІІ в. до падането на Константинопол се наблюдава обратното движение: силно западно влияние върху Византия. Това влияние съвпада с трите последни века на Византийската империя, които въпреки политико-икономическия упадък, в който навлиза империята, стават векове на голямо духовно възраждане. Този период дава множество известни философи, математици, лекари и други видни представители на науката. Периодът на духовно възраждане на Византия има две посоки на развитие: хуманистично и светоотеческо-богословско.

През първата неделя от Великия пост, която е наречена Неделя на православието, се празнува окончателната победа на светите икони, утвърждаването им в богослужебното действие. Оспорването на смисъла на иконите приело формата на драматична борба между иконопочитатели и иконоборци. И този период продължил повече от сто години и определил характера на целите 8 и 9 век във Византия. Иконоборческият период се разделя на две фази. Първата започнала през 726 г., когато имп. Лъв III забранил употребата на иконите и завършил през 780 г., когато императрица Ирина преустановила преследването на иконопочитателите. През 787 г. бил свикан Седмият вселенски събор в Никея, Мала Азия, който оправдал защитниците на иконите. Водеща светоотеческа фигура през този първи период бил св. Йоан Дамаскин.

Вторият период започнал през 815 г. при имп. Лъв V Арменец и продължил до 843 г., когато иконопочитанието било окончателно реабилитирано при императрица Теодора. В тази втора фаза на иконоборческия период се откроява личността на св. Теодор Студит.

Коренът на проблема трябва да търсим векове по-рано, по време на споровете за личността на Христос, т. е. за характера на Неговата човешка природа, но и за материята и спасението като цяло. Иконоборците виждали зад почитта към иконите нов вид идолопоклонство, за което, за съжаление, им дали основания и някои действителни преувеличения в почитането на иконите от страна на вярващите. Отговорът на обвиненията в идолопоклонство е, че иконата не е идол, но символ. Почитта към иконите не е насочена към дървото и цветовете, но към изобразеното лице. Не служим на иконите, защото служение дължим само на Бога, но ги почитаме и им отдаваме уважение, защото нашата почит и уважение „се възнасят до първообраза“, изобразен на тях, казва св. Василий Велики.

В настоящата статия ще се опитаме да направим едно историческо проучване, за да видим дали избирането на епископи е ставало от (или и от) неклирици, тоест миряни. Както е известно и днес миряните играят значителна роля в този процес, най-вече в Кипърската църква, а доскоро участваха с решаващ глас и в синода на Грузинската църква (църковно-народният събор, който обяви автокефалност на Грузинската църква и избра патриарх и епископи през септември 1917 г.). За разлика от там, църковно-народните събрания, които се организират в юрисдикцията на Вселенската патриаршия, в никакъв случай не заменят института на синода.