През първата неделя от Великия пост, която е наречена Неделя на православието, се празнува окончателната победа на св. икони, утвърждаването им в богослужебното действие. Оспорването на смисъла на иконите е приело някога формата на драматична борба между иконопочитатели и иконоборци, и този период е продължил повече от сто години, като е определил характера на целите 8 и 9 в. във Византия. Иконоборческият период се разделя на две фази. Първата започва през 726 г., когато имп. Лъв III забранява употребата на иконите, и завършва през 780 г., когато имп. Ирина преустановява преследването на иконопочитателите. През 787 г. е бил свикан Седмият вселенски събор в Никея, Мала Азия, който оправдава защитниците на иконите. Водеща светоотеческа фигура през този първи период е св. Йоан Дамаскин.

Вторият период започва през 815 г. при имп. Лъв V Арменец и продължава до 843 г., когато иконопочитанието е окончателно реабилитирано при имп. Теодора. В тази втора фаза на иконоборческия период се откроява личността на св. Теодор Студит.

Коренът на проблема трябва да търсим векове по-рано, по време на споровете за личността на Христос, т. е. за характера на Неговата човешка природа, но и за материята и спасението като цяло. Зад почитта към иконите иконоборците са виждали нов вид идолопоклонство, за което, за съжаление, са им давали основания и някои действителни преувеличения в почитането на иконите от страна на вярващите. Отговорът на обвиненията в идолопоклонство е, че иконата не е идол, а символ. Почитта към иконите не е насочена към дървото и цветовете, а към изобразеното лице. Не служим на иконите, защото служение дължим само на Бога, а ги почитаме и им отдаваме уважение, защото нашата почит и уважение „се възнасят до първообраза“, изобразен на тях, както казва св. Василий Велики.