Св. Григорий Палама и зилотизмът

Паламитските спорове, разтърсили вътрешния живот на византийското общество, през 40-те години на XIV в., възникват във време, когато държавата и без това преживява смутен и сложен период на борба за съществуване. Във външнополитически план империята е застрашена от нападенията на външните врагове - сърби и турци, а във вътрешно политически - началото и развоя на втората гражданската война между привържениците на Йоан Кантакузин и регентството на малолетния Йоан V Палеолог, начело с патриарх Калека, мега дукс Алексий Апокавк и императрицата майка Ана Савойска. Следователно, когато разглеждаме появата на Палама на политическата и социална сцена, не бива да изпускаме от поглед историческите процеси, свързани с постепенния упадък на империята, започнали още от 1204 г. и довели до превръщането на Палеологова Византия след 1261 г. в “мършаво, немощно и жалко тяло, на което се крепи грамадна глава — Константинопол”, според находчивата метафора на Шарл Дил.

Социални конфликти във византийските градове в средата на XIV в.

Противоречията между регентството в Константинопол и водача на аристокрацията Кантакузин възпламенява тлеещата в империята социална вражда; в борбата си срещу Кантакузин Алексий Апокавк се обляга на народните маси, при което събужда духа на социалното вълнение срещу богатите аристократи, привърженици на Кантакузин. Лесно запалимата материя пламва, когато в Адрианопол избухва въстание срещу местната аристокрация. Скоро пожарът обхваща и останалите тракийски градове. Представителите на богатите фамилии и средните граждани, под претекст, че са привърженици на Кантакузин навсякъде са заловени, част от тях са избити, а други, оковани във вериги са изпратени в Константинопол при противниците на Кантакузин, като имуществото им е опустошено и разграбено. Самият Йоан Кантакузин оставя следното свидетелство за идеологията и мотивацията на въстаниците в своята “История”:

Въстаниците повечето бяха от най-бедните, крадци и джебчии. Сами, подтикнати от бедността, те си позволяваха всичко и подтикваха народа към същото, показвайки лицемерно благоразположение към имератор Палеолог <<Йоан V Палеолог>>. И поради това се обявяваха за най-верните му хора. {....} Всички градове заедно въстанаха срещу знатните...Благородните веднага биваха унищожавани било защото проявяваха предишната благосклоност към император Кантакузин, било защото не започваха веднага война против него. А средните граждани биваха унищожавани било защото не се сражаваха на страната на въстаниците, било от завист, че остават невредими. И човешката природа, която има навик винаги да постъпва несправедливо и противозаконно, тогава особено изглеждаше необуздана в своя гняв, който се възпираше от управниците, а сега бе по-силен от правото, тъй като правните норми за него бяха унищожени. Той би се насочил и срещу Всемогъщия, ако можеше да бъде победен.”[1]

Най-големи мащаби и най-голямо ожесточение достигат социалните сблъсъци в Солун. В този голям и пъстро населен пристанищен град най-пищното богатство съжителства с най-дълбока нищета. Солун е бил вторият по големина град в империята след столицата.

В Солун антиаристократичното движение се изразява не просто в “елементарни изблици на народни чувства”, а след взимането на властта от зилотите през 1342 г. се превърща за дълго в управляваща система. След прогонването на привържениците на Кантакузин зилотите изграждат в Солун свое собствено господство.

Етапи и развой на зилотското въстание в Солун

Въстанието на зилотите, което избухва в Солун през лятото на 1342 г., е най-силната проява на общото недоволство на бедните слоеве в Империята срещу едрата аристокрация, на която се опират Андроник III (1328-1341) и Йоан Кантакузин (1347-1354) в опита си да установят силна централна власт, способна да отговори на предизвикателствата на катастрофалната ситуация, в която се оказва държавата. Зилотите представляват политическа сила, диаметрално противоположна на този стремеж към централизъм, доколкото те се борят срещу силните управници, държащи в свои ръце властта над Империята и отстояват местните интереси на град Солун пред имперските. Правителството на мега дукса Алексий Апокавк в борбата си срещу Йоан Кантакузин използва бедните слоеве и в частност - зилотите, макар съюзът му със зилотите да се съпровожда с търкания, защото интересите и социалното учение на зилотите ги кара да отхвърлят непосредственото подчинение на централното правителство.[2]

Необходимо е да подчертаем, че сведенията ни за зилотите в Солун са твърде едностранчиви и оскъдни. Съвременниците, които съобщават за тяхното господство, ги описват в най-тъмни краски, тъй като самите те са яростни противници на зилотите. Това което може да се извлече като информация е, че зилотите определено се явяват нов елемент, привнесен в социалната тъкан на града и се родеят с този обществен слой, който в първата фаза на въстанието се отделя от социума на града, предвождан от Михаил Палеолог. Димитрий Кидон споменава, че на власт в Солун идват нови хора, които дотогава не са участвали в управлението на града, и го подчиняват. Според нас е основателно предположението, че към зилотите се присъединяват и бежанците от византийските територии, завладяни от сърбите.

Бъдещият патриарх Филотей, идващ от Солун, в своето житие на св. Сава Младши, споменава, че инициаторите на бунта не са били местни, но са “επηλυδες” (“натрапници”), “βαρβαροι” (“варвари”), които са намерили убежище в Солун и самите те произхождат от отдалечените (крайни) територии на империята (“ εκ τε των ημετερων εσχατιων ... συνελθοντων” (“Дойдоха от нашите граници”) и от съседните острови. Всъщност въпросните нови хора са представени не само като врагове на Кантакузин, но и като “αποστατες”, отстъпници от Църквата[3].

Първа фаза на зилотското движение (1342-1345)

За първата фаза на зилотското движение откриваме интересни сведения в “Историята” на Йоан Кантакузин:

“Протостраторът в Солун <<Синадин - бележката е моя>>, бидейки нерешителен и обмисляйки към кого от императорите да се присъедини, се показа още по-колеблив в работите. И като видя, че за кратко време са се увеличили така наречените зилоти, които желаеха да воюват срещу император Кантакузин на страната на император Палеолог, той, от една страна се страхуваше да не бъде уличен, че е станал открит привърженик на Кантакузин (...), а от друга страна понеже не само войската от солунчани, които не бяха малцина, но и от заможните граждани, които държаха на партията на император Кантакузин и на които разчиташе, че ще надвият зилотите, когато поиска, проявяваха безгрижие.

А те <<зилотите>> поради нерешителността му се бяха одързостили и подтикваха народа срещу динатите. (...)Зилотите си подчиниха града и се насочиха към домовете на бегълците <<динати>>, разрушиха ги и разграбиха имуществата им. Те извършваха и други неща, които бяха естествени за хора потиснати от бедност и доведени до безумие поради изобилие от богатства... Ако някой от тях имаше разправия с някого поради лични недоразумения грабваше кръста като знаме и се понасяше срещу дома му, уж по повеля на кръста. И трябваше веднага да се унищожи из основи поради безумния устрем и желание за плячка на следващия го народ. И тъй в продължение на 2-3 дни Солун бе опустошаван като че от неприятели и се виждаше, че с него бе станало всичко, което става при превземане на градове.”[4]

Най-близките привърженици на Кантакузин, начело с наместникът Теодор Синадин бягат от града и го оставят в ръцете на зилотите. През 1343 г. Кантакузин не успява да превземе Солун дори с подкрепа на селджукския военачалник Умур. Зилотите се противопоставят ожесточено на узурпатора и изострят радикализма си.[5]

Трябва да отбележим, че историците-марксисти от средата на миналия век виждат в зилотското движение положително явление, свързано с победата на народните маси в класовия сблъсък с феодалната класа на аристокрацията и установяване на народна власт в Солун чрез социaлна революция.[6] Тази схема се оспорва от някои съвременни гръцки автори като Панайотис Христу, Йоанис Романидис, Йеротеос Влахос и Георгиос Металинос. Панайотис Христу отбелязва следното: “Със сигурност зилотите не са извършили някакъв социален бунт, както често се твърди, тяхната дейност е един епизод от гражданската война, между две политически фракции, които са искали да завладеят трона на империята[7]”. Въстанието не започва като социална революция, с отделна организация и планувани цели, а е спонтанно движение и фаза на междуособната война (П. Христу). По време на гражданската война се проявяват и въпросните социални противостояния и искания.

В политическия конфликт между младия Йоан V Палеолог, представляван от неговите регенти т.е. императрицата-майка Ана Савойска, мега дукса Алексий Апокавк и патриарх Йоан Калека срещу узурпаторът Йоан Кантакузин, зилотите от Солун взимат страната на Палеолозите срещу Кантакузин. Съществуват две причини, подтикнали ги да сторят това. Първата от тях е, че те питаят определена привързаност към семейството на Палеолозите, видни членове на което са били в Солун по различно време и са управлявали областта. Втората причина, е че Кантакузин е бил защитник, подръжник и радетел за стабилизирането на централната власт, докато, зилотите са се стремяли към административна автономия.[8] Налага се изводът, че зилотите са преди всичко политически сепаратисти, а социалните елементи в тяхната идеология са инструмент за да се укрепят във властта на града. Можем да предположим, че в Солун се срещаме с класическа форма на социална демагогия и популизъм.

Втора фаза на зилотското въстание (1345-1350)

През лятото на 1345 г. е налице първата проява на антизилотска съпротива в Солун и това за нас е основание да разглеждаме последвалите събития като втора фаза на зилотското въстание. Първата протестна реакция срещу зилотското господство в Солун избухва след убийството на мега дукс Алексий Апокавк от затворниците при посещнието му в тъмницата на константинополския дворец на 11. 06. 1345 г.[9]. Съпротивата се ръководи от императорския наместник, великият примикюр Йоан Апокавк, син на Алексий Апокавк. Първоначалната му задача, възложена от Константинополското правителство, е да подкрепи зилотския режим в Солун, но той се конфронтира с Михаил Палеолог - водачът на зилотите - и нарежда да го убият. По този начин Йоан Апокавк се опитва да овладае управлението като единствен наместник на града, а след смъртта на баща си се присъединява открито на страната на Кантакузин. Зилотите под водачеството на новия си лидер Андрей Палеолог се подготвят за контраудар.

Населението на Солун застава на страната на зилотите, а пък войниците на Апокавк, затворени в акропола, отказват да се бият срещу своите съграждани. Според изворите хората започнали да хвърлят огън върху портите на акропола и зилотите могли да настъпят и да влязат вътре. На следния ден привържениците на Йоан Апокавк и той самият били хвърлени от стените на акропола и разсечени от зилотите. “Побеснялото” множество изклало хиляди знатни, които се укривали в акропола, но също така били избити и много представители на аристокрацията в собствените им домове.

Сред тези, които успели да избегнат клането, бил св. Николай Кавасила, който бил спасен по чудо. Вследствие на своето избавяне той пише “Молитва към нашия Господ Иисус Христос, Единороден Син Божий и Слово”, в която се възпява Бог заради Неговата милост към човешкия род и се отправя молба да бъде сложен край на гражданската война, смутовете и убийствата.[10] Събитията от този ден - средата на юни 1345 г. се определят като най-кървавото и най-радикално събитие в цялата гражданска война. Димитрий Кидон описва тази криза с отвращение, казвайки: “Робът купува своя господар, крепостникът купува, онзи, който го е купил, грубият селянин купува генерала, а земеделеца купува войника.”[11]

За съжаление историческата наука не разполага със сведения за управлението на Солун в периода 1347-1349 г. Знае се, че градът, изолиран в Македония, няма контакти с Константинопол, а неговото управление е било независимо чак до 1350 г.[12] Това обстоятелство е от съществено значение за нашето изследване, тъй като св. Григорий Палама е избран за Солунски митрополит именно в този драматичен период през 1347 г. Макар по това време Кантакузин да е в примирие с Йоан V Палеолог, в Солун ситуацията oстава взривоопасна.

Св. Григорий, който заминава за Солун, за да бъде интронизиран, не успява да осъществи своето намерение, тъй като зилотите не го приемат и той е принуден да се върне на Св. Гора. Солун прогонва този “велик отец на Църквата, стар приятел и защитник на народа и учител в Божиите наредби”, както пише Филотей Кокин.

В контекста на тези събития би следвало да определим позицията на св. Григорий Палама спрямо зилотите, тъй като в науката съществуват някои твърдения и неясноти, които са резултат на преднамерено и недобросъвестно изследване. Например, че в сблъсъка между зилотите и Йоан VI Кантакузин св. Григорий е взел енергично участие на страната на Кантакузин, защото е защитавал интересите на аристокрацията срещу народните маси.

Отхвърляйки парадигмата на класовия антагонизъм, която може би е продуктивна, при прилагане по отношение на други епохи и общества, но в конкретния случай е неадекватна и неприложима за изследваните социални и исторически феномени, ще приложим друг подход; ще се опитаме да възстановим социалния профил на зилотизма, като се базираме главно на свидетелствата на преките, непосредствени участници в събитията.

Трябва да споменем, че проблемът за отношението на Св. Григорий Палама към солунските зилоти е дискусионен, поради причисляването на самия Палама към зилотизма. Някои учени разглеждат този проблем през призмата “политически зилоти срещу религиозни зилоти” и включват св. Григорий Палама към “религиозните зилоти”, а в конфликта между исихасти-варламити, виждат продължение на борбата от времето на Андроник II Палеолог (1282-1328) между зилоти и политици.[13] Поради ограничения обхват на настоящата работа, няма да се впускаме в подробен анализ на църковните борби между двете църковни партии на зилоти и политици от началото на XIV в., но трябва да посочим несъгласието си с тезата, че св. Григорий Палама принадлежи към религиозните зилоти и това дава отражение на отношението му към солунските зилоти.

И така, кои са солунските зилоти и какво е отношението на Св. Григорий Палама към тях? Според нас, ключът към отговора на този заплетен и неизяснен в науката въпрос се крие в самото име зилоти.

Зилотизмът (Ο ζηλωτισμος) като ревност (ζηλος - ревност, ревнителство) за религиозното и чистота на вяра, е съществувал през всички епохи на християството. Винаги е имало отделни, маргинални групи от християни, които в усилията си да запазят християнската вяра са изпадали в радикализъм и крайности. В Св. Писание думата зилот (η ζηλωτης) се използва както в позитивен, така и в негативен смисъл. Апостол Павел призовава християните: “Дори и вие, доколкото ревнувате за духовни дарби, нека Вашата надпревара да бъде за съграждането на Църквата Христова”. Християнинът трябва да принадлежи към Божия народ, който ревнува за добри дела: “Христос, Който предаде себе си за нас нека ни изкупи от всяко беззаконие и да ни изчисти като негов избран народ, ревнуващ за добрите дела”(Тим. 2:14).

Обаче има зилоти, които ревнителстват без да притежават онова, което в аскетическта практика е известно като духовна дарба, т.е. “ревнителстват не по разум” и се превръщат във фанатици. Апостол Павел, обръщайки се към юдеите, които преследвали Христос, пише: “ето свидетелствам за тях, ето изобличавам ги, че те имат ревност за Бога, но не според духовната дарба”(Рим. 1:2)

Самият апостол е имал личен опит от това, защото е имал същата нездрава ревност преди Христос да му се яви на пътя към Дамаск. Той признава: “чували сте за моето предишно поведение в юдейството, как прекомерно преследвах Божията църква и се опитвах да я унищожа. Аз изпреварих в юдаизма много от моите сънародници, бидейки до краен предел ревностен за обичаите на моите предци.”(Гал. 1:13-14)

Очевидно е, че в християнската традиция се прави разграничение между духовната дарба и сляпото фанатично ревнителство, което създава много проблеми в името на “чистата” вяра в Бога. В аскетичната (богословска) традиция на Източната църква се посочват два отличителни белега - ревнителство (zhloj) и любов (agaph). Τе са обединени в хармонично единство и конституират истинския християнин. Когато обаче това единство се разпадне (наруши), тогава са налице отклонения от истинския християнски живот. Любовта без ревност по Бога резултира в сух морализъм, а ревността без любов ражда насилие и фанатизъм. [14]

През различните векове откриваме избухвания на зилотизъм под формата на антропоцентричен възглед за социалните явления и стремеж за решаване на проблемите по насилствен начин. Това може да бъде отчетено в историята като специфичен за Изтока социален феномен. Във Византия от началото на IX в. действат “зилоти” и “политици” като две течения и с различно влияние в организацията на Църквата. Първоначално със зилотизма се свързват привържениците на патриах Игнатий, опиращи се на Рим в действията си срещу патриарх Фотий, причислен към “политиците”. “Зилотите” са привърженици на независимостта на Църквата, подценяват образованието и са фанатично верни на църковното предание. Имат голямо влияние сред монасите и народа. “Политиците” са с диаметрално различна идеология. Те подкрепят политическата власт и са проуниатски ориентирани. Големият им сблъсък е в края на XIII и началото на XIV век, когато Православната църква във Византия е разтърсена от т.нар. “арсенитски разкол”. Като изобличител на зилотите-арсенити и бранител на единството на Църквата се проявява Филаделфийският митрополит Теолипит. С течение на времето той се издига като ръководител на монашеството и е един от родоначалниците на исихазма през XIV в. Поради големия си ум, образование и духовен авторитет той има силно влияние върху хода на държавните и църковни дела.. [15] За нас е важен фактът, че името му се свързва най-вече със св. Григорий Палама, който е бил негово духовно чедо. Връзката между двамата исихасти св. Теолипт Филаделфийски и св. Григорий Палама не ни позволява да отнесем нито един от двамата към партията на религиозните зилоти. По-коректно, според нас е, когато се говори за зилоти и политици в Църквата, да се прави разлика с исихастите като различно от тях духовно движение.

Характеризирайки зилотизма като социално явление, Йеротеос Влахос посочва следните отличителни белези:

презрение към политическия авторитет и теократична идеология;
презрение към авторитета на църковната йерархия, ако я заподозрят в тесни връзки с политическата власт;
симпатизиране на бедните и потиснатите класи;
използване на насилието като метод за намеса в социалния живот.[16]

В заключение на този кратък историко-богословски ракурс можем да направим предположението, че зад името зилоти в Солун се крият преди всичко фанатизирани и крайно ревностни монаси[17] , взели името на известното религиозно крило във Византия, поради общите настроения и аналогична психология (фанатизъм). Присъствието на монаси обяснява липсата на антирелигиозни елементи в идеологията им. Когато патриарх Филотей ги нарича “отстъпници от Църквата”, то това се дължи на жестоките и кървави зилотски действия и на отрицателната им позиция към св. Григорий Палама, каноничния митрополит на Солун.

Нека припомним, че зилотите не се посвеняват да използват като свое знаме кръста в бунта срещу протостратора Синадин и аристокрацията. Народната подкрепа също е косвено доказателство за преобладаването на монаси сред тях, имайки пред вид огромния авторитет и влияние сред народа на монашеството в средновековна Византия. Престъпленията им не са доказателство против тази хипотеза, защото фанатизмът заслепява.

При причините за метежа всички автори отбелязват социалните предпоставки: бедността на народа и проблемът за демократизирането на обществената организация. Явно тук става дума за изблик на раннохристиянски принципи на владеене на собствеността или поне на обща собственост срещу нарастващото обществено неравноправие. В изворите не се посочва никаква връзка с известните “селски метежи”. Характерът на зилотското движение остава трайно градски. Също така не разполагаме с нито едно свидетелство, че са се изправили срещу манастирската собственост и църквите. Напротив - зилотите остават верни на император Йоан V Палеолог и неговия поддръжник патриарх Йоан Калека. Тесните връзки на Палама и Кантакузин, поради исихаските убеждения на двамата, карат зилотите да се възпротивят на интронизацията на Палама в Солун.

Поведението на Палама по време на метежа е изцяло исихастко и пастирско. Несправедливо е да му се приписват проаристократични идеи. Кореспонденцията му със светогорски монаси доказва миролюбивите му опити.[18]

Принципите, от които се ръководи св. Григорий Палама в своето социално поведение, се очертават отчетливо, когато сравним отношението на зилотите и на светеца към опитите на сръбския крал Стефан Душан да овладее град Солун. Зилотите, след като в продължение на две години (1347-1349) успяват да удържат позициите си в Солун и да отхвърлят разпоредбите, идващи от Константинопол, осъзнават, че техният разгром е въпрос на време. Поради това започват преговори със Стефан Душан (1331-1355), решени да му отстъпят града, вместо да го предат на Кантакузин. Сръбският крал, от своя страна предлага на зилотите пари, срещу които те трябвало да му предадат управлението на града. За това свое действие те са изобличени от Кантакузин, през есента на 1350 г., когато императорите Йоан VI Кантакузин и Йоан V Палеолог тържествено влизат в града.

В историческата наука е известно, че основната цел на политиката на сръбския крал Стефан Душан е насочена към завладяването на Византия. Той почти успява да изпълни това си амбициозно намерение. Като се възползва от военния упадък на България, и гражданските войни, които раздирали империята, Душан в продължение на около 15 години анексира цяла Македония с изключение на Солун, Албания, Епир и Тесалия. В резултат на Душановата експанзия Византия е лишена от половината си територия, а Сърбия удвоява големината си. През 1345 г. Стефан Душан се обявява за “цар и самодържец на Сърбия и Романия” (славянската форма на титула била цар на сърбите и гърците).[19] Малко след това той издига сръбския архиепоископ в ранг “патриарх на сърбите и гърците” - сделка, при която си осигурява одобрението и на атонските монаси. На Великден, 16 април 1346 в Скопие новоназначения патриарх го коронясва за император на сърби и гърци. Вселенският патриарх Калист, съмишленик и другар на Палама, отлъчва през 1352 г. Душан и религиозните водачи на страната му заради двойният акт на узурпация - незаконно създаване на сръбската патриаршия, Душановия императорски титул и завладяването на Византийската територия.

Този най-могъщ славянски владетел на Балканския полуостров се среща със св. Григорий Палама на Атон през 1347 г. Както посочихме по-горе, това е времето, когато св. Григорий е на Св. Гора поради невъзможност да заеме епископската катедра на гр. Солун заради зилотската обструкция. Най-важното събитие, случило се на Атон, е установяването на сръбска власт през 1345 г. За да осъществи своята мечта - империя на сърби и гърци - Стефан Душан търси подкрепата на Църквата и на манастирите. Той щедро дарява атонските монаси със земи и привилегии и те влизат в неговата политическа орбита, подкрепяйки неговата коронация в Скопие през 1346 г. На Атон през 1347 г. св. Григорий Палама неколкократно се среща с Душан и “царственият поклонник” прави опити да спечели моралната поддръжка на монаха-аскет, за да завладее Солун. Солунският архиепископ обаче остава непоколебим в своята вярност към Константинополския император Йоан VI Кантакузин.

Ако се доверим на разказа на св. Филотей, св. Григорий дава урок на атонските манастири, проявяващи чувствителност към щедростите на Стефан Душан. Когато сръбският крал му предожил “градове, църкви, земи и причислил годишния доход и богатствата, които се прибавят към тях”, Палама му отговорил: “На нас са ни съвършено ненужни както политическата власт, така и земи, доходи и богатства... Ние отдавна сме се научили да живеем с малкото и да се задоволяваме с най-необходимото...”[20] В тази реакция на Палама е налице поредната проява на разрива между исихастите и монасите от общежитийните манастири по въпроса за манастирското имушество. Твърдата позиция на авторитетния сред атонските монаси солунски епископ пречи на Стефан Душан да осъществи своя замисъл и своето влияние. За да го отстрани от Атон, Душан изпраща Палама с дипломатическо поръчение при Константинополския император Канатакузин.

Св. Григорий Палама успява да заеме своята епископска катедра в Солун едва през декември 1350 г., след като Кантакузин успява да подчини града на централната власт. Традиционната церемония по интронизацията включва молитва на новия епископ при градските врати. Солунският архиепископ придава на това моление покаен характер:

“Ние престанахме да се познаваме един друг, върнахме се към езическото състояние, в което бяхме, преди още Ти да беше довел всички нас към Единия Бог, към едната вяра, към едното кръщение и едното причастие,” - и моли Бог да дарува града с мир и съгласие. Три дни след своето влизане в Солун, което св. Филотий изобразява като триумф, Палама произнася проповед на същата тема за мира. В нея той посочва ненавистта и прогонването на любовта като причина за раздорите в града, придали на Солун “вид на град, попаднал в ръце на неприятели”.

Като истински духовен пастир на целия народ в града, Палама сочи симптомите на социалното бедствие, разтърсило Солун. Очевидно той преживява болезнено разкъсването на обществената тъкан на града: “...възставайки сам против себе си и намирайки се в пагубно състояние, градът се отчужди сам от себе си, защото тези, които правят набези, разрушават домовете и разхищават имущество и с бесовска страст, немилосърдно и безчовечно убиват стопаните на домовете, нима те самите не са жители на този град? На кого принадлежат воплите, на кого принадлежи това безумие, нападения и набези. Нима не на самите граждани на града, от който сте видели само добро. О, мъка! О, какво велико бедствие - градът воюва сам със себе си и със собствените си ръце се разрушава.”[21] Акцентът в тази проповед на Палама е омиротворяването на града - именно с тази цел той призовава гражданите на Солун не да търсят възмездие и да отвръщат на злото със зло, а, спомняйки си за мирните дни, да осъзнаят родствтото си като Божии създания и съграждани и “да възстановят взаимната любов, за да ги споходи и Божията любов”.

Според Палама любовта към ближния и към Бога е конституиращият елемент на социалните отношения: “за нелюбящия своите братя е невъзможно да има любов към Бога, и произтичащите от нея благодатни дарове.” От думите на Палама в тази беседа става ясно, че той осъзнава мисията си на пастир, примиряващ и събиращ отчуждените и разпръснати членове на общността, изцеряващ раните на обществения организъм - следствие на омразата: “Аз съм изпратен при вас и с вас съставлявам едно цяло в Христа и от Негово име ви моля, както Той би ви молил, примирете се един с друг, примирете се с Бога.” Както ще видим и от други проповеди на св. Григорий Палама, той е безкомпромисен изобличител на социалната несправедливост, довела до въстанието на зилотите. Ако се доверим на св. Филотей Кокин, словата на авторитетния духовник и аскет имат толкова силен ефект, че дори “мнозина от зилотите стават негови близки другари”.

В заключение можем да кажем, че миротворческите проповеди на Палама и призивите му към възстановяване на любовта между жителите на Солун свидетелстват по категоричен начин, че той не може да бъде причислен към партията на зилотите и религиозните фанатици, чиито характеристики посочихме по-горе.

[1] Cantacuzeni Ioannis, Historia, III, 28 - 29 в ГИБИ XXII, т. X, С. 1980, с. 291-292

[2] Meyendorff, Jean. Introduction a l’etude de Gregoire Palamas, Paris, 1959, p. 135

[3] Βλαηου 'Ιεροθεου, Η κοινωνικη διδασκαλια του αγ. Γρηγοριου του Παλαμα, σελ. 447

[4] Cantacuzeni Ioannis, Historia, III, 38 в ГИБИ XXII, т. X, С. 1980, с. 301-302

[5] Ibid. III, 393

[6] Вж. Ангелов Димитър, Антифеодални движения в Тракия и Македония през средата на XIV в. Ист. пр. VIII, 1951-1952, кн. 4-5, с. 439-456; Каждан А.П. Аграрные отношения в Византии XIII-XIV вв. М., 1952. с. 183 и сл.; Горянов Б. Т. Поздневизантийский феодализм. М., 1962.с. 304-375; Поливиянни, Д. И. Средновековният български град през ХIII - ХIV век, Очерци, С., 1989 г.

[7] Christou, P. Introduction to Gregory Palamas Syggrammata, v. IV, p. 20 in greek

[8] Ibid.

[9] Острогорски посочва като дата на убийството 11. 06. 1345 г. Вж.: Острогорски Георгий, История на Византийската държава, Изд. Прозорец, С. 1998г. с. 654, докато според данните от Анонимния византийски хроногаф от XIV в. убийството на Апокавк е станало на 14. 07. 1345 Вж.: Горянов Б. Т., Анонимный византийский хронограф XIV века, Византийский временник, т. XXVII, 1949, с. 276-293;

[10] Αγγελοπουλου Αθανασιου, Νικολαος Καβασιλας, ο Χαμαετος, βιογραφικα προβληματα, εις Πρακτικα θεολογικου Συνεδριου εις τιμην και μνημην του σοφωτατουκαι αγιωτατου Νικολαου Καβασιλα, Μητρ. Θεσσαλονικης, σελ. 39-41

[11] Demetrii Cidones, P.G. 109, 648, цит. по Йеротей Влахос

[12] Ιστρια του Ελληνικου Εθνους, τομος 9, σελ. 159

[13] Кочев, Николай, Исихазмът и варламитството и политико-църковната двупартийност на зилоти и политици, В: сп. “Духовна Култура”, 1983, кн. 4, с. 16-30

[14] Χρηστου Παν. Θρησκεθτικη και 'Ηθικη 'Εγκυκλοπαιδεια, τομ. 6, σελ. 462, цит. по Βλαχου Ιερορθεου, Η κοινωνικη διδασκαλια του αγ. Γρηγοριου του Παλαμa, Τεγχος 742, Ετ. 75, 1992

[15] Иванова Златина, Разколът на арсенитите, в "Църковен вестник", бр. 13, 1998

[16] Βλαχου Ιερορθεου, Η κοινωνικη διδασκαλια του αγ. Γρηγοριου του Παλαμα, σελ.445

[17] Вж. Μεταλληνός Γεώργιος Πρωτ., Ησυχαστές και Ζηλωτές, Ελληνισμός Μαχόμενος, Eκδόσεις Τήνος, Αθήνα 1995

[18] Μεταλληνός Γεώργιος, Ησυχαστές και Ζηλωτές - Πνευματική ακμή και κοινωνική κρίση στον Βυζαντινό 14ο αιώνα, Ελληνισμός Μαχόμενος, Eκδόσεις Τήνος, Αθήνα 1995.
[19] Оболенски Димитрий, Визанийската общност, Източна Европа 500-1453, УИ, С., 2001, с. 336-337

[20] Philotee, Encomion, 615 CD Цит. по Meyendorff, Introduction, p. 137

[21] Homiliae I, PG, vol. 151, col. 9-17. De pace ad invicem servanda. Dicta post tertiam diem adventus sui Thessalonicam - Цит. по: Св. Григорий Палама, Беседи, Том I, Издание Валаамского монастиря, М. 1994, с. 10-11 (прев. арх. Амвросий Погодин)