Или кой е имал право да извършва тайнството изповед във Византия и южнославянските църкви
Тайната изповед във Византийската църква в периода след Вселенските събори се намирала изключително в ръцете на монасите, а бялото енорийско духовенство не изповядвало своите пасоми, нито извършвало тайнство покаяние. В по-голямата си част монасите-духовници (извършващите тайнството изповед в гръцката и руска традиция се наричат “духовници”, “πνευματικοί”, бел. пр.) били лица с презвитерски сан, или както днес се наричат йеромонаси. Но се случвало изповед да приемат и епископи, както и обикновени монаси без свещен сан. Това явление в гръцкия църковен живот се обяснява естествено с това, че дисциплината на тайната изповед се е оформила в манастирите, а духовничеството се развило от манастирското старчество.
Затова в Гръцката църква монасите били единствените извършители на изповедта. А приемането на изповед от обикновени старци без свещен сан едва ли може да се нарече злоупотреба – по-скоро става дума за особено характерно наследство от миналото, още повече, че понякога самите епископи давали поръчение на обикновени старци да изповядват. Канонистите през 12 век осъждат решително този обичай. Нещо повече. Валсамон не съчувствал на монашеския монопол върху изповедта и обяснявал явлението с лицемерна скромност или срамежливост на миряните, които предпочитали да откриват греховете си на монаси, а не на мирските свещеници и се опитал да предостави духовнически права и на белите свещеници в своята патриаршия в Антиохия. Но реформата на знаменития канонист нямала успех: изповедта на Изток останала монашеско дело. И след 12 век духовниците в Гръцката църква били почти изключително лица с монашеско пострижение, по-рядко с епископски сан, по-често, разбира се, с презвитерски.
Но наличието на свещен сан се считало за само едно от условията за извършване на изповед. Освен това се изисквало специално поръчение за духовничество (извършване на изповед) от страна на епископа. По израза на Валсамон “само на свещеник с епископско разрешение е дадено да приема изповед”. Такова поръчение се давало вероятно на лица, най-способни да извършват духовно лечителство и задължително от епископ, тъй като канонистите считали, че той има ключовете или изключителното право да връзва и развръзва. Епископското поръчение се засвидетелствало със специална грамота – ενταλτηριον, издадена на името на избрания за духовник. Образци за такива грамоти са запазени от втората половина на 13 век. Според издателите на “Пидалион”-а освен грамоти, много епископи практикували и “възложение на ръцете” (χειροθεσία) върху кандидата за духовник. То било съпроводено, вероятно, с молитва, а има сведения и че е съществувал цял чин за въвеждане в служение на духовен отец.
Определяйки някого за духовник, епископът му давал не само право за изповед, но и определена област енории. Голубинский пише: “В Гърция делото на духовничеството било огранизирано и устроено така: енориите във всяка епархия се разделят на по-големи или малки духовнически окръзи и във всеки окръг се назначавал духовник йеромонах, който постоянно пребивава в една църква от окръга, а по време на пост или въобще във време, определено за изповед, обикалял всички селища и приемал желаещите за изповед. Има основания да считаме, че така е било от древност”. Впрочем, съществуването на духовни окръзи едва ли ограничавало вярващите. Покаянието, по традиция, се признавало за свободно дело на всеки християнин, който можел да си избира духовен отец според собственото си разбиране и желание”.
От Гърция духовничеството преминава в Църквата на южните славяни. Промените били наложителни, за да намери този институт приложение в църковния живот на току що кръстените народи. Преди всичко сред последните все още липсвало многочислено монашество – контингента за лица, приемащи духовническа длъжност. По неволя се наложило да се обърнат към белите енорийски свещеници. Така идеята на Валсамон, че правото да връзват и развързват зависи от свещеническия сан, а няма връзка с монашеството, и опитът му да се създадат духовници сред белите свещеници, се реализирал в славянските църкви. Когато там се разпространило монашеството, манастирите започнали да дават също духовници. Появили се и крайностите на монашеската покайна дисциплина. Има свидетелства и за изповед при обикновени старци. Но правото на изповед, получено от белите свещеници, се съхранило – и това е важната промяна в организацията на духовничеството.
Във всичко останало то приличало на духовничеството в Гърция. Изисквало се особена благословия от страна на епископа: “Попове, които не са благословени от светителя (славянски превод на гръцкото понятие "йерарх", т. е. епархийски архиерей - б. р.), да не бъдат духовници, нито да изповядват”, четем в едно южнославянско правило. На духовниците се предоставяли окръзи, чиито предели те не можели да напускат. Следователно изборът на вярващите на личен духовник се ограничавал. Но при недостатъчния църковен надзор в неустроените християнски общини на южните славяни не било лесно да се прилагат в живота тези предписания. Всеки свещеник или йеромонах искал да заеме изгодната длъжност на духовника: В Сръбската църква се срещали много духовници-самозванци. “И светителите да поставят духовници, - четем в Законника на Стефан Душан, - по всички енории, градове и села. И само тези духовници да бъдат духовници, които са получили благословение за духовничество да връзват и развръзват от своите архиереи и всеки да ги слуша според църковния закон. А онези духовници, които не са били поставени за духовници, да бъдат прогонени и да постъпи с тях Църквата по закона”. Може би по пътя на такива периодически прочиствания на класата на духовниците от незаконни и недостойни елементи в южнославянските църкви институтът на духовниците съществувал дълго във вида, който срещаме в Гръцката църква.
Голубинский (1904 г.) коментира текста от Законника на Стефан Душан така: “Читателят, разбира се, знае, че в Гърция и сред южните славяни и до днес длъжността на духовника е отделена от тази на енорийския свещеник и че за първата се назначават способни лица, които да обгрижват определено количество енории, по преимущество и почти изключително йеромонаси”. Според направената от нас справка (книгата излиза през 1913 г. - б. пр.) в Българската църква днес духовничеството е организирано по нов начин, близък до този в нашата (руска) Църква: специални духовници няма, всеки свещеник има право да извършва изповед, не се разрешава само на млади свещеници в енориите, където има няколко свещеника. Няма чин за въвеждане в духовническо служение, не се издават и специални грамоти.
От Гърция духовничеството преминава в Църквата на южните славяни. Промените били наложителни, за да намери този институт приложение в църковния живот на току що кръстените народи. Преди всичко сред последните все още липсвало многочислено монашество – контингента за лица, приемащи духовническа длъжност. По неволя се наложило да се обърнат към белите енорийски свещеници. Така идеята на Валсамон, че правото да връзват и развързват зависи от свещеническия сан, а няма връзка с монашеството, и опитът му да се създадат духовници сред белите свещеници, се реализирал в славянските църкви. Когато там се разпространило монашеството, манастирите започнали да дават също духовници. Появили се и крайностите на монашеската покайна дисциплина. Има свидетелства и за изповед при обикновени старци. Но правото на изповед, получено от белите свещеници, се съхранило – и това е важната промяна в организацията на духовничеството.
Във всичко останало то приличало на духовничеството в Гърция. Изисквало се особена благословия от страна на епископа: “Попове, които не са благословени от светителя (славянски превод на гръцкото понятие "йерарх", т. е. епархийски архиерей - б. р.), да не бъдат духовници, нито да изповядват”, четем в едно южнославянско правило. На духовниците се предоставяли окръзи, чиито предели те не можели да напускат. Следователно изборът на вярващите на личен духовник се ограничавал. Но при недостатъчния църковен надзор в неустроените християнски общини на южните славяни не било лесно да се прилагат в живота тези предписания. Всеки свещеник или йеромонах искал да заеме изгодната длъжност на духовника: В Сръбската църква се срещали много духовници-самозванци. “И светителите да поставят духовници, - четем в Законника на Стефан Душан, - по всички енории, градове и села. И само тези духовници да бъдат духовници, които са получили благословение за духовничество да връзват и развръзват от своите архиереи и всеки да ги слуша според църковния закон. А онези духовници, които не са били поставени за духовници, да бъдат прогонени и да постъпи с тях Църквата по закона”. Може би по пътя на такива периодически прочиствания на класата на духовниците от незаконни и недостойни елементи в южнославянските църкви институтът на духовниците съществувал дълго във вида, който срещаме в Гръцката църква.
Голубинский (1904 г.) коментира текста от Законника на Стефан Душан така: “Читателят, разбира се, знае, че в Гърция и сред южните славяни и до днес длъжността на духовника е отделена от тази на енорийския свещеник и че за първата се назначават способни лица, които да обгрижват определено количество енории, по преимущество и почти изключително йеромонаси”. Според направената от нас справка (книгата излиза през 1913 г. - б. пр.) в Българската църква днес духовничеството е организирано по нов начин, близък до този в нашата (руска) Църква: специални духовници няма, всеки свещеник има право да извършва изповед, не се разрешава само на млади свещеници в енориите, където има няколко свещеника. Няма чин за въвеждане в духовническо служение, не се издават и специални грамоти.
Откъс от книгата “Древноруский духовник”, Москва 2004 г. Първо издание през 1913 г.
Превод от руски: Златина Иванова