Византийската империя е притежавала широка мрежа от социални заведения, издържани от държавата, от църквата или от частни лица. Още в решенията на Първия вселенски събор в Никея (4 в.) е отбелязано задължението на епископите да поддържат във всеки град „страноприемница“, която да обслужва пътници, болни и бедни. Естествено най-голям брой социални заведения са били концентрирани в столицата Константинопол, но много са били пръснати и в провинцията. Различните извори (законодателни актове, манастирски типици, хроники, жития, надписи, печати и др.) говорят за стотици благотворителни заведения, които се разделят на следните групи:
- болници и страннопремници – често пъти в изворите се използват като синоними, като по всяка вероятност са се използвали според конкретните нужди;
- приюти за бедни;
- старчески домове;
- домове за слепи хора;
- сиропиталища;
- домове за вдовици;
- бани за болни от проказа и бани за бедни хора;
- дяконии – особено разпространени социални центрове към градските енории; в Египет те са действали предимно към манастири, като в същото време манастирите са поддържали и други дяконии в градовете; там раздавали храна и дрехи за бедните (нови), но имало и дяконии със специално предназначение като например грижи за болни, за старци, бани за бедни и пътуващи;
- домове за психично болни (само църковни) – повече сведения за тези домове се появяват от 10 в.; в законодателен акт от 10 в. се казва: „Болна (психично) жена да не се напуска, но задължение на близките ѝ е да поемат грижата за нея; ако такива няма, да постъпи в домовете на църквата“.
Голяма част от тези обществени и църковни социални домове са се издържали от манастири или дори са се помещавали там. Те са разполагали с голяма леглова база, която е варирала според конкретните нужди. В изворите се дава информация за по-големите от тях. Така например разбираме, че някои домове са били двуетажни сгради – като болницата на св. Теофилакт Никомидийски, странноприемницата на Макарий в Александрия. За други са известни броят на леглата, например: църковната болница в Антиохия по времето на патр. Ефрем (527-545) е имала над четиридесет легла. В болницата за прокажени във Форсида е имало на разположение четиристотин легла, страноприемницата „Богородица Нова“ в Йерусалим е разполагала с двеста легла, в седем приюта в Александрия е имало по четиридесет легла във всяко, т. е. общо двеста и осемдесет и т. н.
Житието на св. Теофилакт, епископ Никомидийски (806-840) дава много информация за неговата благотворителна дейност и специално за дейността на болницата, която той основава. В двуетажната болница е имало параклис на св. безсребърници Козма и Дамян. Епископът е назначил лекари и персонал, които да се грижат за болните, а самият той ежедневно е ходел в болницата и е раздавал храна. Всеки петък е служил в болничния параклис всенощно бдение, а после сам е миел болните, както и прокажените, за които имало специално крило.
Болниците в Ангира, Пафлагония, са се обслужвани от монаси. Те са давали дневни и нощни дежурства. В Лавсаика на Паладий се разказва за един монах, който прекъснал молитвата си по време на службата в епископията (където се били събрали болните) и помогнал на една бременна жена да роди.
Много подробности за социалната дейност в Едеса ни дава житието на св. Равулас, епископ на града (5 в.). Той е построил болница в града и сам се е грижел тя да е в порядък, креватите да са с меки постелки и винаги да е чисто.
За болницата са се грижели аскети, сподвижници на св. Равулас, мъже и жени. Той е смятал за висше свое задължение да посещава ежедневно болните и да ги поздравява с целувка. За издръжката на болницата е отделил няколко села от епархийските и всички приходи от тях са отивали за болните: годишно е отделял около хиляда динария.
Еп. Равулас е построил и женски приют, какъвто дотогава е липсвал в Едеса. За двадесет и четири години като епископ той не е построил нито един храм, съобщава житието му, защото е смятал, че парите на църквата принадлежат на бедните и страдащите. Заповядал е да се разрушат четири езически храма и с материала да построят въпросния женски приют. Сред каноните, които е съставил за управлението на областта си, е имало и такъв, който гласял: „Към всяка църква да има дом, където бедните да могат да си отдъхват“.
За прокажените, които са били ненавиждани по онова време и са живеели извън границите на градовете, той е полагал особени грижи с много любов. Пращал е свои доверени дякони да живеят с тях и да покриват многобройните им нужди с църковни пари.
Не можем да не споменем и известната Василиада на св. Василий Велики (4 в.) в Кесария – огромен комплекс от социални заведения, където голямо място е било отделено на прокажените. Св. Василий е имал влияние над заможните граждани в областта и те са дарявали големи суми за социалния комплекс. Дори императорът, който първоначално му е бил противник, се е съгласил да дари няколко села в полза на прокажените във Василиада.
Братът на св. Василий и св. Григорий Назиански, Навкратий е основал старчески дом в гора в Кападокия, където се е грижел за бедните старци след като е напуснал адвокатската си професия. Той е ловувал в близката гора и така е изхранвал старите хора в дома.
Социалните заведения са се издържали от държавата или от църквата, като от време на време са получавали дарения от императори или частни лица в пари и имоти, поради което много от тях са имали своя собственост. Някои от тях са били частни, както например в Амния, Пафлагония, където съпругата на св. Филарет (8 в.) след неговата смърт е построила домове за бедни, за да подпомогне областта, опустошена от нашествията на арабите. Освен домове тя е въстановявала разрушени храмове и е основала манастири.
В определени области са функционирали отделни заведения за мъже и жени като например в Кападокия, Антиохия, Йерусалим, Александрия или пък са били смесени, но мъжете и жените са били разделяни на различни етажи или крила на сградите, както е било в дома за прокажени в Александрия. Всички те са разполагали със собствени гробища. Имало е и особени случаи като странноприемницата на Илия и Теодор в Мелитини, Армения. Те са били търговци, които вече възрастни са превърнали дома си в странноприемница за пътници и болни. Освен тях обаче в дома са живеели постоянно и други хора: девици, старици, слепи, инвалиди и всички те са водели монашески живот в пост и въздържание.
В градове като Йерусалим, Йерихо, Александрия и други е имало отделни страннопремници за монаси. В някои случаи те са се използвали и като място за „вразумление“ на свещеници и монаси, изтърпяващи наказание или заточени. Например на о-в Хиос имп. Теодора е построила странноприемница специално за монофизитите монаси и заточените епископи. В Гангра, Пафлагония, също е имало църковна странноприемница, където през 523 г. е бил заточен за втори път монофизитският митрополит Филоксен Йераполски, където и умрял.
Императорите са полагали специални грижи за тези заведения и е имало държавна политика за тяхното развитие. В житието на св. Симеон Стълпник се споменава, че игуменът на дома за бедни в Лихнидос (дн. Охрид) Домнин е бил приет от имп. Юстиниан в Константинопол по повод някои дългове на дома. Юстиниан е строил или е въстановявал такива домове в много крепости на империята, особено в нейните погранични райони. Многобройни са надписите, където се споменава името му във връзка с въстановяване на социални домове във Византия.
До края на империята грижата за този особен вид заведения за аутсайдерите на обществото е била сред приоритетите на държавата в нейната вътрешна политика. От своя страна, църквата е гледала на „аутсайдерите“ по начин, напълно нов в човешката история и им е давала нещо, което никое социално заведение, колкото и добре да е било поддържано, не е могло да даде: въстановявала е човешкото им достойнство като е сривала стените, с които нещастието и болестта са отделяли тези хора от обществото. Нещо повече – гледала е на тях като на Самия Христос, според Неговите думи: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мен сте го сторили.