И тъй, защо се отвръщаш от онова, що е благоугодно на Всевишния?
десет ли, сто ли или хиляда години,
- в ада няма издирване за времето на живота.
(Сирах 41:6-7)
В първата част на нашата статия разгледахме един от основните аргументи на защитниците на стария стил, а именно, че новият стил нарушава канон на Първия Вселенски събор. Истината обаче, както видяхме, е, че Първият Вселенски събор не е съставил канон относно празнуването на Пасха. Както е принуден да признае един от най-ерудираните защитници на стария стил, големият руски учен проф. В. В. Болотов, „от Първия Вселенски събор никакви категорични решения (относно Пасха) не са издадени... Това, което те (отците на събора) могли да направят, е да постигнат едно устно, неоформено, имащо характера на приятелско споразумение постановление, че Пасха трябва да се празнува съгласно обичая, установил се в Александрийската Църква”. Може би прави впечатление на читателите, че в нашата статия се отделя прекалено голямо внимание на въпроса за случилото се по време на Първия Вселенски събор. Това е така, защото става дума за гръбнака на всички апологии, които догматизират календара, от което произтичат многобройни заключения, които макар и да нямат никакво канонично основание, са добили голяма популярност.
Цялата статия: За Църковния календар без емоции - II част
[
На 14 ноември Църквата чества паметта на един от най-бележитите императори на Византия – Юстиниан, който в славянските жития се отбелязва като „св. благоверни цар Управда – Юстиниан”. Трябва да отбележим, че имп. Юстиниан се чества от славянските църкви на 14 ноември, докато Гръцката църква чества паметта на императора заедно със съпругата му Теодора на 2 август. В Синаксара са вписани като светци от Константинополския патриарх Йоан ІХ Агапит (1111-1134). Тази грешка с честването обаче поражда редица въпроси. Едни източници посочват за този ден (14/27 ноември) честването на Юстиниан и Теодора, а други на Юстин І и Евтимия. Интересното е, че някои източници посочват, че имп. Юстин І след смъртта на съпругата си Евтимия се жени повторно за жена с име Теодора, което пък е вероятно причината за объркването на деня на честването, което продължава и до днес.
Монтанизмът е християнско мистично и апокалиптично движение, което възниква през втората половина на ІІ в. в Мала Азия. То получава името си от своя основател – фригиеца Монтан, който след покръстването си твърди, че получава откровения от Св. Дух да поведе като пророк Църквата, за да посрещне наближаващия край на света. Подпомогнат от две жени – Максимила и Присцила, Монтан започва да събира мнозина последователи, които проповядват за Страшния съд и за нуждата от суров морал и покаяние. Те забраняват втория брак, налагат нови пости, отричат божествената същност на Църквата и отказват да прощават греховете, извършени след кръщението. Монтан критикува църковната йерархия като корумпирана и неспособна и поставя на първо място харизматичното пророчество. Счита, че неговите пророчества могат да допълват апостол Павел и дори Иисус Христос. За него единствено възможен християнски идеал е отшелничеството и презрението към света. Отначало монтанистите търсят вътрешна обнова на Църквата чрез възраждане на религиозния ентусиазъм, който е характерен за най-ранната епоха на християнството. Но през ІІІ в. те създават обособени разколнически общности, в които се дава еднаква възможност на жени и мъже да станат презвитери и епископи. По време на гоненията монтанистите съзнателно търсят мъченичество. Може би най-известният привърженик на монтанизма е Тертулиан в Северна Африка, наричан “баща на западното богословие”. Монтанизмът е осъден от редица отци и събори и през ІV-V в. е изкоренен с помощта на държавната власт, но в някои затънтени части на Мала Азия продължава да съществува до VІ в. Великолепно свидетелство за монтанистките настроения в Картаген в началото на ІІІ в. е мъченичеството на св. Перпетуа, както и на други жени от този период.
Откриването на ръкописите от Мъртво море между 1947 и 1956 г. стана събитие, открило нова епоха за изучаване на Библията, ранния следбиблейски юдаизъм и началото на християнството. Написани на еврейски и арамейски език и датиращи от 200 г. пр. Хр. до средата на първи век сл. Хр., те позволяват несравнен и революционен поглед към еврейския живот и мировъзрение в Палестина през един съдбовен период в развитието на еврейската и християнската религиозна мисъл. С тяхната първа публикация през 1962 г. и ревизираното издание от 1975 г. тези небиблейски текстове от Кумран станаха достъпно и удобно въведение в организацията, обичаите, историята и вярванията на общината, която ги е създала. Тези забележителни документи ни служат за авторитетен водач в изучаването на древния юдаизъм и зараждащото се в същия времеви отрязък християнство.
