Християнството на Балканите от 1 до 4 век

Достигането до Филипи неслучайно е през остров Самотраки. Проповядването на вярата в Христа в Европа започва оттук – хилядолетното балканско тракийско култово място. Интересно е защо не е допусната проповед в малоазийските провинции. Предполага се, че св. ап. Павел най-вероятно се отзовава на покана на македонците от Филипи, които после играят определяща роля в обкръжението му, но, от друга страна, как могат да се окажат тези филипийци (македонци) край него, след като знаем, че неговите спътници са по произход от Мала Азия? От това ние съдим, че св. ап. Павел, който знае гръцки език, взима със себе си и хора от местното евразийско население. Той използва техните езикови познания сред хората, които не говорят гръцки език. Мисията на св. ап. Павел е „организирана по модела на капилярното проникване“.[1] Апостолът не се стреми да обхване голямо пространство като територия, а по-скоро да изгради опорни пунктове, които да станат изходни бази за последваща проповед. За тази цел той умело и успешно използва както инфраструктурата на империята, така и мрежата на античния град (полис) с неговите специфични ядра. Обхожда важните центрове и градове по кръстопътищата, които представляват своеобразни сборни места за жителите на областта. Хората често отиват там, защото са седалища на администрацията и съдилищата. На практика се получава, че словото достига до повече хора отколкото би било, ако апостолът би пътувал от място на място. Това е отбелязано и от анализаторите на мисионерския му маршрут.[2]

Самият св. ап. Павел се насочва първо към известния път Via Egnatia, като прави едно отклонение до Атина и Коринт. Общите наблюдения обаче показват, че група от негови ученици успява да свърже и т. нар. „Централен“ (диагонален) път, водещ от Рим към Византион, и преминаващ през Виндобона (Виена), Сирмиум (Сремска Митровица), Наисос (Ниш), Сердика (София), Филипопол (Пловдив), Адрианопол (Одрин), Византион, за което ще стане дума по-долу.[3] Други апостоли са поставяни да наставляват новопокръстените  вярващи: св. ев. Лука във Филипи, Сила и Тимотей – във Верия. По-късно в своето Послание до римляни св. ап. Павел изрично потвърждава изпълнението на тази своя задача с думите, че е „предал учението на Христос чак до Илирик“ (Рим. 15:19). В своите бележки към това послание бл. Теофилакт Български пише: „Апостол Павел казва: „тъй че разпространих благовестието от Йерусалим и околността дори до Илирик“. Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва (ап. Павел)? Виж големия брой на моите ученици – от Йерусалим до Илирик, който съвпада с границите на днешна България. Не е казал: аз съм проповядвал, а изпълних благовестието, за да покаже, че словото му не е било безплодно, а действено. За да не помислиш, че е вървял по прав и широк път. „И околността“, казва, т. е. аз съм обходил народите, проповядвайки и на север, и на юг…“.[4]

Св. ап. Лука говори, че Филипи е „първи град в тази част на Македония“ (πρώτη της μερίδος Μακεδονίας πόλις, κολωνία; Деян. 16:12). Някои смятат, че апостолът греши, когато употребява думата „μερίς“ (част), и обосновават своето твърдение с това, че тя никога не е означавала периферия, провинция или каквото и да е географско деление.[5] Приема се, че в текста първоначално присъства някаква грешка и някой, желайки да я изправи, я заменя с думата „μερίς“. Археологическите находки от Фаюм (Египет) обаче показват, че тамошните колонисти, много от които произхождат от Македония, употребяват думата „μερίς“, за да различават областите на провинцията.[6] По такъв начин се установява, че „Лука е имал добра представа за географската терминология, използвана в Македония“.[7] Археологията „поправя“ песимистите и доказва правотата на св. Лука. Филипийските жени, които първи са озарени от апостолската проповед, са прозелити[8] – македонки и фригийки, и се молят на юдейския Бог, отъждествявайки го с древното трако-фригийско божество „Ведю“ (Βέδυ). На това божество македонците дължат, според легендата, спасяването на своята династия.[9] Археолозите потвърдиха с точност топографските сведения, описани в кн. Деяния. Според проф. Томпсън от резултата на техните разкопки, проведени от 1914 до 1938 г., сме получили „точни сведения за мястото, където е проповядвано за първи път в Европа Евангелието“.[10]

След Филипи ап. Павел продължава и през градовете Амфиполис (близо до с. Неохори), Аполония (на път между Амфиполис и Солун), Солун,[11] Верия, основавайки навсякъде църковни общини. Неговите ученици разгръщат делото му в Македония, Илирия и Тракия, въпреки противодействието от страна на заинтересованите езичници и юдеи  (виж Деян. 16:9-12 и изобщо глави 16 и 17). Според древното църковно предание ап. Павел проповядва и в Тракия. По-конкретно се лансира и хипотезата, че Никополис, който е споменат в Тит 3:12, е идентичен с Nicopolis ad Nestum, разположен на брега на р. Места. Някои изследователи отбелязват града на географските карти, показващи пътя на св. ап. Павел. Археологическите разкопки и епархийските списъци разкриват, че още през четвъртото-петото столетие този град е известен епископски център.[12] Така, по Божие внушение етнокултурният регион Тракия-Македония неразлъчно присъства в историята на християнството още от първото столетие. В оценката на св. ап. Павел този регион е образец за безукорна вяра и съучастие в благодатта Христова. Според св. ап. Павел, който се чувства призван да опази Христовото учение без примеси, църквите, тук са модел за целия тогавашен християнизиращ се свят.

За проповедта на св. ап. Андрей има обширна историко-литературна книжнина. От една страна е богатата апокрифна литература, а от друга – кратките каталози на апостолските мисионерски пътувания. Най-същественият проблем обаче е как да се диференцират историческите фрагменти от апокрифните легендарни наслоения и правилно да се изтълкува крайно загадъчната география на Скития и етнонимна номенклатура (скити, мирмидони, антропофаги и т. н.)? Друг въпрос, повдигнат от науката, е: имат ли преданията за св. ап. Андрей политически аспект за издигането на Константинополския престол? Един от възможните отговори е, че Константинополската църква уж се чувства не особено уверена в статута си, определен на Втория вселенски събор от 381 г. и потвърден от Правило 28 на Четвъртия вселенски събор от 451 г. Оттук и тенденцията за компенсиране на отсъствието на надежна историческа традиция чрез легендите и апокрифите, създадени ad hoc. Така се тълкува създаването на Константинополска катедра на брата на св. ап. Петър – св. ап. Андрей Първозвани, наречена и „Първозванна“. Впрочем това не е вярно, защото за почти всички апостоли същестуват най-различни легенди. Константинополската епархия получава своя авторитет не просто поради своя основател от апостолите, а от своята раннохристиянска история, с което може вече да се конкурира с претенцииите за първодостойнство на Римската курия. Тези твърдения логически може и да навеждат на такова мнение, но в друг ракурс на проблема ни въвежда Правило 28 на Четвъртия вселенски събор, с неговото тълкувание от страна на канонистите.[13] Разясненията, дадени от еп. Никодим (Милаш), ни дават ясна представа, че през шестото столетие Римската църква приема решенията на четирите вселенски събора и дотогава не е нужно да се изтъква някакъв апостолски авторитет. Освен това, папите до деветото столетие не предявяват претенция за някаква абсолютна, универсална, непогрешима, божествена власт на своята катедра. Църквата, водена от Светия Дух, предузнава, че е възможно Рим да се отклони от чистотата на вярата и затова установява, първа след нея да бъде Константинополската катедра, равна по чест и втора по административна величина. Проследявайки развитието на критиката към изворите за св. ап. Андрей, не може да не се забележи, че тя прави кръг и след период на краен скептицизъм отново се доближава до традиционните изводи.[14] Тези изводи са, че дейността на св. ап. Андрей се развива именно на Балканския полуостров. Църковното предание за този апостол е записано от раннохристиянския писател Евсевий Кесарийски. Той ни съобщава, че „на Тома, както повествува преданието, се паднала по жребий Партия, на Андрей – Скития…“.[15] Подобни сведения са записани и от автори или източници като Тертулиан, Епифаний, Синаксара на Константинополската патриаршия, Минология на имп. Василий Втори.[16] От анализа на текста, записан от Евсевий и възходащ към Ориген, можем да датираме това предание към края на второто – началото на третото столетие.[17] Свидетелите за проповедта на св. ап. Андрей в Тракия и Скития са цял сонм. Евсевий повтарят и Руфин („… както на нас ни е предадено“), и Евхерий Лионский († 449; „… както разказва историята“).[18] Към тях ще добавим още Исидор Испалийски, който също утвърждава, че св. ап. Андрей получава дял да проповядва в Скития и Ахаия.[19] Авторитетно е и известието на св. Иполит Римски, който е ученик на св. Ириней Лионски. В краткото си съчинение за дванадесетте апостола той пише: „… апостол Андрей след това, като проповядвал на скитите и тракийците, претърпял кръстна смърт в Патра Ахейска, където бил разпънат на маслиново дърво и там погребан“.[20] Доротей още по-пълно говори за тази проповед на св. Андрей: „Андрей, брат на апостол Петра, обходил всичка Византия, всичка Тракия и Скития и проповядвал Евангелието“.[21] Дори при едно евентуално интерполиране на авторството на св. Иполит или на Доротей, нямаме основания да се съмняваме във верността на изнесената информация. Косвено потвърждение за апостолската проповед на св. ап. Андрей, намираме и при св. Йоан Златоуст, който изнася специално похвално слово за апостолите, където казва следното: „Андрей вразумява мъдреците на Елада“.[22] Тук „Елада“ не е някаква топонимна фикция, а реална хорà, подобна на всички останали, споменати от Константинополския светител, очертаващ географските райони на апостолската проповед. Необосновано е да се смята, че св. ап. Андрей проповядва в Скития, но не и в Тракия.[23] Накрая отново цялото църковно предание ни говори, че дейността на св. ап. Андрей се развива в източната част на Балканския полуостров. В Добруджа, на границата между днешна България и днешна Румъния се срещат топонимите „Св.-Андреев поток“ и „Пещерата на св. Андрей“, където днес се намира манастирът „Св. Андрей“, „… за който се разказват легенди, свързани с ап. Андрей и тримата му ученици Ина, Пина и Рима“.[24] Някои фолклорни песни в Добруджа и на лявата страна на р. Прут напомнят за мисионерство на св. ап. Андрей по тези земи.[25] Силата на преданието за проповедта на св. ап. Андрей е толкова застъпена в народите, обитавали т. нар. Скития, че дори Алцековите българи в Италия през седмото столетие са носели Андреевски кръст в хиксовидна форма. То се разпространява и в цяла средновековна християнска Европа, за да може през четиринадесетото столетие в Шотландия благородниците, смятащи себе си за скитски наследници, да поискат от папата църковна независимост от Англия, изтъквайки като аргумент св.-Андреевата проповед сред скитите. Открити са данни и за още един апостол, който е проповядвал на Балканите – св. ап. Филип.[26] Той е един „… измежду седмината дякони, който покръсти Симеон и евнуха, [и] беше епископ на Скитска Тракия“.[27]

Общи писмени извори за разпространението на християнството

Съществуват основни изворови податки за сътрудниците на св. апли Павел и Андрей, които продължават тяхното дело. Техния брой надхвърлят единствено апостолите от Мала Азия и Близкия Изток.[28] Над двадесет апостоли проповядват християнството на Балканския полуостров, а пострадалите за вярата са стотици, дори хиляди. Начело на християнските общини в Сердика, Филипопол, Сирмиум и Томи още през средата на първото столетие застават епископи, при това от най-тесния кръг ученици на Христос, които Църквата отбелязва като Седемдесетте апостоли. Не е случайно, че едно от древните жития твърди, че св. Корнилий Стотник е от Тракия Италийска. Имаме причина да видим присъствието на балканските жители първи в акта на предаването на новата вяра от запазилите истинското богопоклонение юдеи към езичниците, сред които и балканските жители. Съприкосновението им с богохранимия народ на Израил се документира още от периода на походите на Александър Македонски и това е доказано и по археологически път. Много македонци по онова време населват Самария, а елините – крайбрежни градове като Газа, Аскалон, Кесария, Птолемаида и др.[29] За ранното проникване на християнството определен дял има пътят от Адриатика към Дунав, откъдето се движат източни търговци към Италия и Панония. Така че земите на Балканския полуостров са не само място за разпространение, но и път за проникване на християнството в Европа. Приемството, живата проповед и развитието на християнския живот върху началата, завещани от самите апостоли в тези църкви, не се прекъсва и в следващите години. Тертулиан говори, че приемството в църквите, основани от св. ап. Павел, се съхранява до негово време.

Да разгледаме и общите съобщения за разпространяването на християнството на Балканите в периода 1-5 в. Хронологията се движи в границите на 2-3 в., а по-голямата част от съществуващата информация е от периода 4-5 в. Ранните съобщения са с панегеричен характер. Те не се стремят да фиксират разпространението на християнството в региона на Балканите, а изтъкват неговото триумфално шествие в цялата Икумена. Най-ранното съобщение от подобен род е свидетелството на известния христиански идеолог Тертулиан. Той свидетелства, че през второто столетие християнството вече е проникнало между племената гети, даки, сармати и скити. Eто какво гласи текстът: „Et Galliarum diversae nations et Britanorum inaccesa Romanis loca, Christo  vero subdita, et Sarmaturum et Dacorum et Germanorum et Scytharum et abditarum multarum gentium et provinciarum et insularum nobis ignotarum et quae enumerare minus possemus“.[30] Същестуват мнения, че Тертулиан е апологет и затова използва доста преувеличения и хиперболи. Като аргумент в подкрепа на това недоверие смятат един пасаж от коментар върху тълкуванието на Ориген върху Eвангелие според Матей. Tой смята, че Евангелието още не е било проповядвано в земите около р. Дунав. Апропо, произведението на Ориген също е апологетично, което се вижда от факта, че александрийският автор желае да отговори на езичника Порфирий, отричащ верността на думите на Спасителя (Мат. 24:14). Езическият философ смята, че евангелизацията е завършена и светът не би трябвало вече да съществува. На друго място Ориген пише, че християнството привлича голям брой последователи между „всеки народ и човешки род“, което означава, че то се е разпространило и сред варварския свят.[31] Друг писател, който потвърждава, че християнството е съществувало около р. Дуна, е Арнобий, който твърди, че християни има сред алеманите, персите и скитите.[32] Следващ момент в процеса на християнизацията са готските нашествия от третото столетие. От страниците на Карменова апологетика на поета Комодиан съществува косвено потвърждение. Той информира, че готите са взели множество пленници, сред които и християни, които също така са проповядвали сред варварите, живеещи около Дунава. Същото се потвърждава и от църковния историк Созомен, който споменава, че готите, които живеят около Дунав, вземат множество пленници от Тракия и от Азия, сред които много християни. Тези християни изцеляват много болни и множество готи приемат вярата им.[33] Твърдението на Сократ,[34] че някаква част от сарматите, след поражението, което претърпяват от войските на имп. Константин през 322 г., стават християни се потвърждава и от Йероним, описващ триумфа на Христос над демоните в своето писмо до Лает: „От Индия, от Персия и от Етиопия ние всеки час приветствахме тълпи монаси. Арменците сложиха настрана своите колчани, хуните учат Псалтира и топлят скитския студ с топлината на вярата си – златорусата и русата гетска войска е обкръжена с църковни палатки. Те може би затова се бият против нас с равна на нашата храброст, защото изповядват същата вяра“.[35] Ерго, християнството е вече разпространено в земите на юг от Дунава, за да може успешно да търси и свои последователи в областите на север от реката. Бащата на църковната история Евсевий рядко споменава балканското християнство, но знаем, че той е селективен писател. Както казва и проф. Хелцер, знаейки за труда на Африкан, Евсевий не се ползва с неговата информация, защото тя е известна вече на обществото, а търси други източници.[36] Той споменава за епископи на Анхиало и Девелт. За Елий Юлий Публий е известно, че подписва посланието на Серапион Антиохийски до Кирик и Понтик, в което изказва и следното свидетелство за Анхиалския епископ Сотас: „Елий Публий Юлий, епископ на колонията Девелт в Тракия, призовавам Бога за свидетел, че блаженния Сотас, Анхиалски епископ, искаше да изгони нечестивия дух на Прискила, но лицемерите не му позволиха“.[37] Друг християнски историк потвърждава, че християнството прониква дълбоко сред балканските римски провинции: „… елините, македонците и илирите… изповядвали вярата си свободно, защото там управлявал Константин“.[38] На Първия вселенски съобр в Никея участват множество епископи от тракийските и илирийските земи и това е споменато от всички църковни историци – такива като Евсевий, Сократ и Созомен. Свидетелства са записани и от св. Атанасий Александрийски (ок. 300-373 г.). Знаем, че като участник на събора в Сердика от 343 г. той е идвал на Балканите. Той посочва народите, които приемат „словото на Христа“ – скитите, етиопяните, персите, арменци, готите.[39]

Св. Йоан Златоуст произнася проповед в една готска църква,[40] използвайки за метафора различни животни – барсове, лъвове и агнета, с които се оприличават народите, приемащи християнството. Секуларистичната гледна точка на някои автори води до преекспониране значението на империята за разпространението на вярата, а тъкмо проповедта на св. Йоан ни разкрива, че всъщност това е дело на апостолите и техните помощници. Църквата е преди всичко божествен организъм, а вторично притежава и своите административни институции. Много правилни са и разсъжденията по този въпрос на Зл. Гочева, която задава риторичния въпрос: „… кои може да са тези християнски насилници, които да дойдат отвън и да разрушат тракийските езически светилища?“.[41]

Значимо е свидетелството от първата половина на петото столетие на бл. Теодорит Кирски (390-457), който разказва за дейноста на епископа на гр. Томи Вретанион, смятайки, че той управлява всички градове на Скития.[42] В друго полемическо произведение, отправено срещу „елинските страсти“, той пише, че мисионерите от простия народ – „… рибари, митари и кожари… разнесли на всички хора евангелските закони и ги убедили да приемат законите на Разпнатия не само от римляните и подвластните им народи, а и на скитските и савроматски племена, и на индийците, и на етипоците, и на персите“.[43] Бл. Теодорит завършва: „Към персите, скитите и другите варварски народи [християнските] закони са били възприети след смъртта на апостолите, съхранявайки своята сила независимо от противодействието не само на варварите, но и на самите римляни“.[44] От този период се отнася и съобщението на Епифаний, епископ Константски (ок. 314 – 367 г.), който дава реален епизод от мисионерската дейност на ранните последователи на християнството на Балканите. Той пише: „Старецът Авдий бил подложен на изгнание, бидейки изпратен от царя в пределите на Скития по причина на доноси на някои епископи, възникнали по време на бунтове всред народа, пребивавайки там – не мога да кажа колко години. Прониквайки във вътрешността на Готия, той огласил с християнското учение много готи и от тогава в самата Готия възникват много манастири – общежития с монашеско подвижничество“.[45] Това събитие се развива в средата на четвъртото столетие, по времето на имп. Констанций Втори (337-361). На територията на Балканския регион са известни много раннохристиянски светци и мъченици, за които ни информират мъченическите актове на римските съдилища или техните животоописания, оставени от свидетели на страданията им.[46] Почти пълен техен списък съставя Владимирски архиеп. Сергий (Спаски).[47] Тези агиографски текстове за съжаление не са пространни и не дефинират ясно историческите контури на развитието на балканските римски провинции или степента на християнизация на населението, както и неговия културен, социален или икономически живот. По-голямата част от тях са публикувани от Hippolyte Delehaye (1859-1941) в студията му за светците от Мизия и Тракия.[48] Трябва да се отбележи, че към края на третото – началото на четвъртото столетие голям процент сред мъчениците са духовници или лица, свързани с богослужението, извършвано в храма или извън него.[49] От този неоспорим факт следва, че през третото столетие, а навярно и още от апостолски времена са същестувавали християнски общини, начело на които стоят епископи.[50] На тази основа Адолф Харнак извършва един социологически анализ, в който поставя земите на Тракия, Македония и Балканското крайбрежие на Черно море на челните места по брой християни в Римската империя.[51]

Някои историци си задават въпроса: „Защо ранните християни не са проявявали интерес да запазят по-подробни и обстойни данни за мисионерстването на апостолите на Балканите?“. Трябва обаче да се отчете фактът, че през този период има десет на брой гонения над християните, а по-късно много паметници са били унищожени при т. нар. Великото преселение на народите. Освен това първите християни живееят с мисълта за близкото Второ пришествие на Спасителя и края на света и затова не си поставят за цел да създават по-големи творения – както знаем първите християнски истории се появяват след Медиоланския едикт. Само така можем да си обясним как от апостолските времена до края на третото столетие са малко известните факти за живота на християните в aреала на Балканския полуостров.