Мобилно меню

Бог на Запад и на Изток

Публикувана на Сряда, 22 Октомври 2014 Написана от Архим. Нектариос (Мулациотис)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Archim Nektarios_MoulatsiotisБог на Запад

Защо човекът е познал Иисус Христос не като Любящ, но като Бог-Законодател? Ако попитаме някой европеец или американец, какво е Бог, отговорът, който бихме получили, ще е стандартното: Бог е висша всемогъща сила, свръхестествено същество, създало вселената и намиращо се в нея.

Западът разбира Бога предимно като висше същество, което се намира и действа извън нашия свят и няма пряко отношение към живота ни. Той е, Който регулира хода на нашия живот на базата на десетте заповеди, в изпълнението на които трябва да Му оказваме сляпо подчинение. Ако Му се подчиняваш и строго изпълняваш заповедите Му, тогава и тук, на земята, ще бъдеш благословен, а наградата в бъдещия живот за теб ще бъде раят. В противен случай справедливият Бог ще те обвини в деня на съда задето не си следвал Неговите заповеди и ще те изпрати във вечни мъки – там, където гори неугасващ огън. Приблизително такова е наложилото се за съвременния западен човек разбиране за Бога. С други думи, на Запад Бог се разбира като някакво свръхестествено и непристъпно същество, което обитава в собствен свят, управлява живота и съдбите на хората и им дава заповеди, според които те да устройват своя живот. Той е праведен съдия, наказващ тези, които престъпват Неговия закон и заповеди и даруващ награди на онези, които Му се покоряват.

Синтезът на човек и реалност: Символът на Царството

Публикувана на Понеделник, 20 Октомври 2014 Написана от Прот. Александър Шмеман
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

2 Fr_Alexander_SchmemannЕгоистичният човек, който не може да споделя, който не може да дава от себе си, не може никога да изпита радостта от Евхаристията. Човек, който отделя себе си от Божията общност не може никога да изпита действителното значение на принадлежността към Тялото Христово, което е Църквата.

Митрополит Филип (Салиба)

Времето се изпълни, и наближи царството Божие

Марк 1:15

Символът като присъствие и като реалност

Изразът богатият символизъм на православното богослужение се използва толкова често, че както за православните, така и за не-православните, отдавна се е превърнал в обичаен, самоочевиден, не изискващ никакво по-нататъшно обяснение етикет, или по-скоро до степен самото обяснение да се приема за даденост. Символът се отъждествява с „илюстрирането” – действие, което ни припомня за нещо друго – било то събитие от миналото, идея, вярване. Казва ни се, например, че на Божествената литургия Малкият вход бил „символизирал” излизането на Спасителя на проповед, докато Великият вход – Неговото погребение, но също така и Неговото тържествено влизане в Йерусалим, и пр., и пр. Наложено е този „илюстративен символизъм” да бъде прилаган изобщо към богослужението – независимо дали то ще е взето като цяло или във всеки от отделните му обреди. И, тъй като тази интерпретация на символизма (с чието процъфтяване се е започнало още във византийския период) е несъмнено вкоренена в най-благочестивото от всички възможни чувства, едва за малцина се открива, че тя не само не съответства на основната, на автентичната концепция за самото това християнско богослужение, но в действителност дори я изопачава и представлява една от причините за съвременния му упадък.

Отношението на преп. Теодор Студит към Римския престол

Публикувана на Петък, 17 Октомври 2014 Написана от Дякон Андрей Псарьов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Andrej_PsarevПървите известни ни отношения на преп. Теодор Студит с Рим се отнасят към времето на т. нар. „михианска” схизма. През 795 г. имп. Константин VІ се развежда със съпругата си Мария, понеже иска да сключи нов брак. Патриарх Тарасий се съгласява да позволи сключването на нов брак от императора, но същевременно не се решава да извърши собственоръчно поредното венчание и благославя това да извърши игуменът Йосиф. Преп. Теодор и неговият наставник преп. Платон Сакудийски, заедно с братята смятат случващото се за пълно пренебрегване на евангелското учение и, вдъхновени от примера на изобличилия Ирод св. Йоан Предтеча, прекратяват молитвено общение с патриарха, отказват да приемат увещанията на императора и са изпратени в изгнание. В 797 г. на власт отново идва благоверната имп. Ирина. Студийските монаси са върнати от заточение и се помиряват със св. патр. Тарасий, забранил на игумена Йосиф да служи. В 802 г., в резултат от преврат, на власт идва имп. Никифор, поддържащ свой едноименник в избора на патриарх. В 806 г. Архиерейският събор[1] на новия патриарх Никифор реабилитира игумен Йосиф и го допуска до служение в храма „Св. Софѝя”.[2] Студитските монаси не се примиряват с решението и, макар и да не прекъсват открито общението си с новия патриарх, избягват съслуженията с игумен Йосиф. В църквата се създава напрежение и противопоставяне. Към това време се отнася първото обръщане на св. Теодор към авторитетния Римски престол – за подкрепа.[3] Посланикът на преп. Теодор – студитският монах Епифаний, боящ се да не бъде задържан от властите,[4] – унищожава писмото на св. Теодор и съобщава устно написаното в него на папа Лъв ІІІ. Във Византия разбират за протеста на студийските монаси и в края на 808 г. св. Теодор, заедно с неговия брат св. Йосиф, архиепископ на Солун и още двама монаси, са заловени и затворени от властите в манастира „Св. Сергий и Вакх”.[5]

Стилистични проблеми на библейския превод

Публикувана на Сряда, 15 Октомври 2014 Написана от Сергей Аверинцев
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

S-AverintsevМножеството преводи на Св. Писание са реалност, с която трябва да живеем и с която вече живеем. В отказа да я приемем няма смисъл. Приемайки я обаче, се налага да се съгласим и че не е толкова лесно също и да се живее с нея. Тя, както и останалите съставки на все по-усложняващия се наш живот, се превръща за нас и съвременниците ни в изпитание и изкушение. Известният английски религиозен писател К. С. Луис – далеч не фундаменталист, нито пък обскурантист – отбелязва: „Колкото повече превеждат Библията, толкова по-малко я познават”. За да бъде разбрана неговата позиция обаче трябва да се отчете, че той, както знае всеки читател на Света на Библията, 2, защитава идеята за съвременния библейски превод и в края на живота си участва в комисията, занимавала се точно с подготовката на такъв, така че отношението му никак не бива да се свежда до негативизма. Все пак, струва си да се замислим над тази му песимистична забележка. Когато преводът е един, обикновеният вярващ, който не е професионален филолог, нито професионален богослов, просто чете Библията и изобщо не се замисля за нейния превод; когато преводите са много, това, волю-неволю, престава да бъде така. Когато защитаваме новите преводи, ние се позоваваме – и правилно – на нуждите на бездуховните ни съвременници,[1] които имат същата нужда от спасение на душите си, както и предишните носители на религиозната култура. Мисълта за тези нужди обаче ни задължава да отчетем и проблемите на тези съвременници, които се затрудняват да разберат, камо ли да цитират Св. Писание (било в разговор с други или със себе си).

Писма за иконата. Първо писмо: образ и символ

Публикувана на Понеделник, 13 Октомври 2014 Написана от Владимир Вейдле
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Vladimir VejdleИконата принадлежи на православието. На Запад тя е гост. Наистина, тя се ражда във все още неразделената Църква и почитането ѝ не се оспорва от римокатолицизма, само че исконна и непрекъсната (макар и не масова) традиция на иконопочитанието се наблюдава само в Италия, където през вековете най-здраво се е съхранила връзката с християнското минало и с Византия. И тук обаче тази традиция не е водеща. Ако днес в римокатолическите храмове на Запад нерядко може да се срещнат отделни, преди всичко Богородични икони в т. нар. „итало-гръцки” стил или репродукции, които се ползват с вниманието на молещите си, то те са ново явление и отговор на потребност, която по-рано не е съществувала и би било добре да изясним. Западното религиозно изкуство, даже създавайки своите най-близки до иконата образци като съвременните на разцвета ѝ в Русия италиански олтарен образ или Andachtsbild на задалпийските страни, все пак не се превръща в иконописно изкуство. То притежава друг художествен облик и друг религиозен смисъл. Иконата е вкоренена и изцяло утвърдена единствено в източното и, по-точно казано, в гръцкото християнство. Но от това въобще не следва, че тя има значение само в неговите предели. 

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари