„Словото, що казах, то ще го съди в последния ден” (Иоан 12:48)
Който не обръща гръб на съвременния свят,
позори себе си[1]
Н. Г. Давила
Лесно и дълбоко невярно ще бъде, ако някой реши, че в настоящия текст просто ще възхваляваме миналото, обругавайки днешното. Не защото първото няма за какво да бъде хвалено, а второто – мразено, а защото помним: „Не думай: „защо прежните дни били по-добри от сегашните?”, защото не от ум питаш за това” (Екл. 7:10). Защото, в крайна сметка всяка „съвременност” е убийствена за човека, който иска да живее само в нея и вярва, че тя сама по себе си е животът. Основната разлика обаче между всички отминали съвременности и днешната е определена най-точно от Гилбърт К. Честъртън, който пише така: „Оптимизмът на епохата ни е бил винаги фалшив и обезкуражаващ, защото се е опитвал да докаже, че светът ни е по мярка. Християнският оптимизъм се гради върху факта, че светът не ни е по мярка”.[2] Върху този фалш ще съсредоточим и ние вниманието си – не за да доказваме някому нещо, а просто защото от „препълнено сърце говорят устата” (Мат. 12:34).
Съвременният свят – за да го кажем направо – изявява най-пълно, най-ясно, най-безсрамно факта на човешкото дяволоуподобяване след грехопадението,[3] именно на нашето – не на някой друг там нейде. Ние общуваме помежду си, дяволоуподобявайки се, и – за разлика от предишните времена – въобще не го осъзнаваме. За разлика от предишните времена, даже и не желаем да го осъзнаем и не обичаме да ни говорят за такива неща. Благодарение на масовото си образование ние все повече и повече сме в състояние да се разбираме помежду си единствено по отношение на второстепенното и маловажното, а за другото е измислено понятието „толерантност”, чиято дълбока същност е в това, да обезсмисли драматичните питания и честното отношение. Благодарение на масовото си образование и т. нар. обща култура днешният глупак не просто е в състояние да отрече повече, отколкото философът може да докаже, а точно обратно – с тяхна помощ той е в състояние да докаже повече, отколкото философът може да отхвърли. Звучи като евтин каламбур и е точно такъв, тъй като такива са и съдържанията на времето ни. Евтини, за масова употреба.
Цялата статия: „Словото, що казах, то ще го съди в последния ден” (Иоан 12:48)
Символизъм и реалност в православното богослужение (най-вече в божествената Евхаристия)
Проблемът, който ще разгледаме в тази статия, може да бъде описан така:
1. Със символизма е тясно свързано цялото наше богослужение, с неговия връх и средоточие в божествената Евхаристия. Нито едно богослужебно, литургично действие на нашата Църква не се осъществява без използването на символи. С какво е свързано това и каква е неговата богословска аргументация?
2. Самото понятие символ съдържа в себе си проблема за връзката между него и действителността или, по-точно казано – и истината. Няма символ, който да не разкрива едновременно две неща: това, че той не се отъждествява в пълна степен с действителността или с истината, но по начин, който трябва да бъде изучен и отбелязан, участва в нея. Сам по себе си символът е парадокс – той едновременно е и не е действителност.[1]
3. Тъкмо поради парадоксалността на символа, която богослужението използва, съществува опасност той да бъде отъждествен с магията, както често се случва в нашето богослужение. По какво се отличава символизма от магията? За много вярващи може би по нищо. Не е случайно, че протестантизмът се бори с него и че вече се е освободил почти изцяло от него в богослужението. Причината е, че в Средновековието той е бил принуден да се бори с утвърдената в западното християнство тенденция, в църковния живот да се включват магични представи. Подобни представи често се появяват и сред православните. Затова не са малко онези християни, които биха се радвали да видят богослужението на Православната църква възможно по-опростено. А римокатолиците последваха логиката на Втория Ватикански събор, като решиха да съкратят и опростят божествената Литургия, с изключение на отделни служби (т. нар. папски литургии), да премахнат разкошните дрехи на свещенослужителите и ги заменят с обикновени бели одежди и т. н.
Проблемът за апокатастасиса в християнското богословие
Въпросът за всеобщото спасение засяга всички най-важни елементи на богословското мислене. Проблемът за универсалното спасение или за апокатастасиса въобще не е етически, а се отнася преди всичко към въпроса за самото съществуване. У светите отци откриваме различни подходи към този проблем, но не намираме отговор, който да е богословски напълно консистентен и тъкмо това е причината да се занимаем с тази проблематика. Естествено, остава въпросът дали такъв отговор въобще може да се намери, или трябва да се примирим с известната апофатичност на темата, с което се навлиза в полето на гносеологията и в по-обширния въпрос относно възможностите за богопознание и въобще за богословие. Нямам намерение тук да правя изчерпателен преглед на историческото развитие на тази идея. Такъв преглед може да се намери в новата книга на Илария Рамели.[1] Това изчерпателно изследване на повече от 900 стр. съдържа изключителен преглед на развитието на идеята от Новия завет до Ериугена. Особената ценност на книгата е в това, че в нея са цитирани почти всички релевантни патристични свидетелства, а изворите за пръв път са обработени систематично.
Главният обаче недостатък на това иначе капитално изследване е именно недостатъчното подчертаване на онтологичното измерение на проблема, което по мое убеждение е ключово. Затова и не е учудващо, че направените там заключения не са неоспорими, а последващата и по-различна интерпретация и контекстуализация на изложените материали е не само възможна, но и необходима. Друг недостатък, който и самата авторка изтъква, е липсата на детайлен анализ на понятието за апокатастасис в елинската философия и в еврейската религиозна традиция, което във всеки случай би било много полезно. Някои теми от тези области тя разработва в отделно свое изследване.[2] Що се отнася до предхристиянската употреба на понятието, тук само ще споменем, че при старите гърци ἀποκατάστασις няма широка философска употреба и е използвано главно в астрономически, медицински и правен смисъл, докато Филон го използва, за да опише връщането на душите в състоянието на съвършенство преди греха: τελείαν ἀποκατάστασιν ψυχῆς.[3] В настоящия текст искам да се занимая именно с онтологичната основа и последиците от този проблем, който у Рамели не е достатъчно разработен.
Цялата статия: Проблемът за апокатастасиса в християнското богословие
Православният фундаментализъм
Един от краеъгълните камъни на православното християнство е неговата почит към великите Отци на Църквата, които са били не само образци за святост, но и едни от най-големите интелектуалци на своето време. Написаното от хора като св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Максим Изповедник е било и завинаги ще остане най-важно ръководство за православен християнски живот и православна християнска вяра.
Ето защо е особено обезпокоително, че толкова много православни клирици и монаси през последните години излизат с публични изказвания, даващи израз на един „фундаменталистки” подход към Отците. Ако водачите на Православната църква не се обединят, за да отхвърлят развитието на тези тенденции, цялата Православна църква ще бъде изложена пред опасността да бъде изнудвана от екстремисти.
Национално и вселенско
„И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа” (Бит. 12:1). Тези Господни думи към Авраам са си повтаряли и много от християнските подвижници, когато оставяйки родината си, заедно с бащиния си дом, са бягали, за да се спасяват в далечните страни – Палестина, Египет… Раздялата с родината се е разглеждала като аскетичен подвиг. А в египетските манастири внимателно обсъждали въпроса, възможен ли е иноческият живот в родната страна, насред съблазните на плътската любов? (Св. Иоан Касиан Римлянин).
Това монашеско отричане от родината, подобно на отричането и от семейството и културата, е, очевидно, израз на една аскетична идея – идея, която в християнството е съществена, но все пак е частна и е подчинена; идея-метод, идея-път – при това в своите радикални форми, изключителен път, който далеч не е за мнозина. В християнството обаче живее и друго велико начало, можещо да отрича националното начало, което и действително нерядко се случва в историческия му път. Още от първите дни на своето земно битие Християнската църква се разкрива като вселенска. Преди още да е скъсала връзките си с еврейския свят, в който се е родила, тя провъзгласява: „Няма вече иудеин, ни елин”.[1] На природното разделяне на човечеството на племена и на народи в нея се противопоставя единството в Христос. Както за Израил, така и за Отците на Църквата от древност, народността (ние бихме казали националността) е символ на езичеството. Самото наименование езичници („езици”) се дава не поради многобожието, а поради национално-народния живот. Езиците – това са народите (ἔθναι; gentes).
Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.