Мобилно меню

Юродството: византийско, древноруско, украинско?

Публикувана на Четвъртък, 06 Ноември 2014 Написана от Сергей А. Иванов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Sergej IvanovОт самото начало искам да направя уговорката, че лекцията ми е за религиозния феномен на юродството, но ще бъде от изключително културологични позиции. Нека от това никой да не бъде фрапиран и да не се обижда – това е само един от възможните начини за разглеждане на проблема, който не отхвърля нито един от останалите, нито, разбира се, отрича религиозния подход към този въпрос, а просто съ-съществува с тях в друга координатна система. Защо в дадения случай това е важно? Защото, от гледна точка на религиозното съзнание, въпросът се поставя така: колко юродиви или други светци можем да намерим, а оттук и безбройните изчислявания – колко са юродивите или другите светци в Православната църква. Едни казват 36, други – 50. Ще рече, че за вярващия светостта е феномен.

Ако обаче въпросът бъде поставен по друг начин, а именно – да се поразсъждава върху това, кого са смятали за юродив или за светец, то тогава се появява възможността да се каже, че подобен род изчисления е безсмислен, ако ние изходим от това, че тази категория е ноуменална, т. е. че юродив е този, когото са готови да смятат за юродив. А защо и какво хората влагат в това понятие – именно за това си струва и да поговорим. В случая използването на сложните философски категории феноменално и ноуменално е в най-висока степен уместно, тъй като самата категория юродиви се изплъзва от пръстите ни по невероятен начин. И тъй като, даже съгласно съвършено официалния възглед на Православната църква, юродив е този, който се преструва че не е онова, което всъщност е. Който се прави на хулиган или на безумец, а в действителност не е нито едното, нито другото, а светец, но – според условията на играта – за това не трябва да бъде известно чак до смъртта му. Разбира се, тази конструкция не може да бъде осъществена реално по отношение на нито един човек, защото, ако смятаме, че някой е просто хулиган или безумец, няма как да изясним дали всъщност не е светец. Нима обаче трябва да смятаме за светец всеки хулиган или безумец? Разбира се че не, и не от това изхожда Църквата.

Херменевтика и христология в зората на несторианската традиция

Публикувана на Понеделник, 03 Ноември 2014 Написана от Светослав Риболов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Svetoslav RibolovЛичността на Теодор Мопсуестийски в историята на Църквата се свързва, освен с ереста на Несторий – като неин богословски вдъхновител – още и със значителна тълкувателна работа върху Св. Писание. Не е случайно, че дори след осъждането му от Петия вселенски събор, както на Изток, така и на Запад продължават да се преписват и превеждат някои негови коментари върху Писанието, а в късна Византия фрагменти от тях продължават да възпроизвеждат, понякога под чуждо име, в редица тълкувателни катени, заедно с бисери от светоотечески коментари.

Изследователите на екзегетическите трудове на Теодор са единни в мнението, че Тълкувателят (ܡܦܫܩܙܐ) – както е известен той в несторианската традиция – е разглеждал цялото Писание в систематична перспектива, разкриваща Божия спасителен план, и че ако някой се задълбочи в буквално рационално тълкуване на отделен текст от свещения сборник, ще намери достатъчно и доказателства, и информация за този божествен и домостроителен план. Това е така понеже Бог е вложил посредством свещения писател в Писанието редица (пред)образи (τύποι) между събития, личности и предания, като както образът, така и първообразът изясняват, чрез взаимното си осветляване, Божия замисъл за човечеството; с други думи – различни елементи от домостроителството на спасението се осветляват взаимно в рамките на сборника от свещени текстове.[1]

Учението за апокатастасиса до неговото осъждане на вселенските събори

Публикувана на Четвъртък, 30 Октомври 2014 Написана от Прот. Владимир Башкиров
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Vl_BashkirovНа пръв поглед проблемът за апокатастасиса може да се стори неактуален. Та нали този въпрос отдавна е решен и самата тема е престанала да бъде продуктивна в богословски смисъл. Но в действителност тя съвсем не е загубила своята злободневност и остава привлекателна поради активната мисия на източните култове – с тяхната диалектика на кармата и мистика за следсмъртния катарзис, както и поради ту заглъхващите, ту отново възраждащи се спорове около римокатолическото учение за чистилището. И единият, и другият мироглед съдържат елементи, близки или аналогични на феноменологията на апокатастасиса.

Поради споменатите причини е уместно отново да анализираме това учение, полемиката с което е важен етап от историята на оформянето на светоотеческата есхатология. Учението за апокатастасис (от гръцки ἀποκατάστασις – възстановяване, възвръщане в предишно състояние) представлява неуспешен опит за решение на един от най-неспокойните проблеми на религиозната мисъл и изобщо на религиозния живот – проблема за есхатологичната съдба на личността в аспекта на осъждането на грешниците на вечни адски мъки.

Злото в човека

Публикувана на Понеделник, 27 Октомври 2014 Написана от Прот. Василий Зенковски
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr V_ZenkovskyТемата за злото е един от най-неясните и трудни проблеми на метафизиката, но нито една сериозна философска система не може да я избегне или да се отнесе към нея повърхностно. От философска гледна точка винаги по-задълбочени са системите, които поставят този въпрос в центъра на вниманието, сравнени с онези, които го заобикалят или опростяват проблема. В същото време темата за злото свързва по най-тесен начин философията и религията: не е възможно да поставиш въпроса, оставайки в полето на чистата философия или без да превърнеш философията в система на религиозната метафизика. Но и в областта на чисто религиозната мисъл темата за злото неизбежно ни отвежда в полето на общата метафизика. Понеже злото тайнствено пронизва целия свят, подчинявайки го на себе си дотолкова, че светът наистина лежи в зло – макар да не е зло по природа. Обратно: светът е пълен със страдания, което свидетелства, че самият той е измъчван от злото, живеещо в него. Според известния израз на Херцен, дървото на живота боли, т. е. преживява смъртта и взаимната борба, дисхармонията и хаоса като страдание и мъка.

Понятието „образ и подобие” у архим. Софроний (Сахаров)

Публикувана на Петък, 24 Октомври 2014 Написана от Йером. Николай (Сахаров)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

safroniy-saharovВъведение

Разбирането за човека като образ и подобие на Бога, срещано при архимандрит Софроний, ни дава основание да говорим за него като за един от водещите богослови, представител на източната християнска традиция, който в антропологията си достига до безпрецедентни висоти. По думите на един испански богослов, отец Софроний „ни открива християнски и евангелски измерения, които до голяма степен сме забравили”.[1] В тази статия ще се постараем да изясним някои от тези съществено нови черти – в началото по отношение на източната светоотеческа традиция, а след това и във връзка със съвременното руско богословие.

Понятието образ и подобие ни е познато от Св. Писание (например от Бит. 1:26).[2] Независимо, че повечето от отците засягат темата за образа и подобието у човека,[3] между тях няма еднозначно разбиране, в какво точно се състоят този образа и това подобието. И тъй като вече съществуват достатъчно подробни изследвания върху светоотеческото разбиране за образа и подобието като цяло,[4] и при определи отци в частност,[5] ние ще си позволим да не засягаме въпроса, а да се обърнем непосредствено към онези моменти в светоотеческото наследство, които имат отношение към тълкуването на тези понятия от о. Софроний.

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски