Мобилно меню

Бележки относно византийския прототип на древноруските софийни съборни храмове

Публикувана на Понеделник, 24 Ноември 2014 Написана от Андрей Виноградов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

A VinogradovВ днешно време е общоприето, че трите Софийни съборни храма – Киевският, Новгородският и Полоцкият – представляват модификация на рядък архитектурен тип, като в началото на тази поредица стои именно Киевската „Св. Софѝя”[1] (Ил. 1).[2] Само че своеобразието на тези храмове не получава изчерпателно обяснение в рамките на не-архитектурно-типологичните методи – символичния, иконографския, национално-славянския и др.

В рамките пък на архитектурно-типологичния метод древноруските Софийни църкви също сами по себе си представляват съществен проблем – от гледна точка на строителната техника, на отделни архитектурни елементи и пространствени решения[3] те отлично се вписват в контекста на византийската архитектура на 11 век, освен че се отличават по плановете, които не намират преки аналози никъде в цялата византийска архитектура.[4]

Разликата в плановете с другите паметници на византийското строителство е немаловажен момент, както се опитват често да го представят. Правилото на Муцопулос[5] показва, че пропорциите на множество, ако не и на повечето, средновизантийски храмове се определят от техните планове и височината на носещата конструкция (в столичните храмове това са били мраморни колони), и по този начин се обяснява отсъствието на архитектурни чертежи от тази епоха – факт, който учудва изследователите. Така стоят нещата и при „Св. Софѝя” в Киев – основните принципи на нейната пространствена композиция са зададени именно чрез плана и наличието на балкони.

Родилата Бога. Три богородични слова

Публикувана на Четвъртък, 20 Ноември 2014 Написана от Панайотис Нелас
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

t080Заглавието на тази книга би могло да бъде Три византийски антропологични есета, защото това е същността на нейното съдържание. Ако отците, които са полемизирали с христологичните ереси, говорейки за св. Богородица, подчертават христологичното ѝ значение, то Кавасила поставя особено силен акцент върху антропологичната страна. В 14 в. той се изправя пред острия ренесансов въпрос за човека и се чувства длъжен да осветли максимално онези аспекти от Преданието, които биха могли да станат основи за една православна антропология.

Така, освен догматичната основа на православната благочестива вяра в девството на св. Богородица, внимателният читател може да открие във всеки ред от словата на Кавасила диалога на православието с Ренесанса – диалог, в който ромейската мисъл на светия писател не се колебае да постави открито всички критични въпроси и всеки път да докосва същността на проблема и да разобличава утопичността на всеки „хуманизъм” без Христос, както и да придобива в Него доброто, съществуващо в движението на Ренесанса.

За да може обаче да се разбере по-лесно дълбочината на мисълта на Кавасила, е необходимо да се имат предвид някои кратки сведения и за него, и за традиционното учение за Пречистата Дева, както и обобщително описание на неговото учение за св. Богородица. Това ще бъдат трите части на нашия увод.

Синтезът на вяра и етика: Времето на Велика събота

Публикувана на Понеделник, 17 Ноември 2014 Написана от Прот. Йоан Майендорф
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr J_MeyendorffМиналото е история, а историята се изпълва със смисъл, когато времето е посветено на осъществяването на Божията цел.

Митрополит Филип (Салиба)

Пълното и правилно разбиране на тайнството на християнската вяра неизбежно включва в себе си и измерението на времето. Често изглежда, сякаш една от причините съвременното християнство – разбира се, и съвременното православие – да губи поглед към действителността на човешкия живот е в това, че то се опитва да проповядва само някакви абстрактни и „извън-времеви” идеи относно вярата и етиката. Но Библейското откровение – за разлика от философските системи – не е ограничено до вечни идеи. То е откровение, което се отнася до конкретни факти, до Божии действия в историята: на сътворението, на избирането на Авраам и на неговите потомци, на предвождането на освободения от робството Израил и, накрая – на Боговъплъщението. Само по себе си Боговъплъщението е история, последователност от действия, процес. Ставайки Човек, Божият Син не възприема някаква абстрактна човешка природа, Той става конкретна личност – Иисус от Назарет, Който е роден като дете и преуспява в мъдрост и възраст,[1] за да достигне до пълнотата на човешкия живот. Накрая Той се сблъсква с враждебността на отделните религиозни и политически групи в обществото, в което живее, разпнат е и умира на кръста, но възкръсва от мъртвите на третия ден. Неговата смърт и Неговото възкресение – фактите, които конституират самия фундамент на християнската вяра – са събития, случили се във времето.

Смърт и възкресение

Публикувана на Петък, 14 Ноември 2014 Написана от Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Ep Alexandr_Semenov1

Смъртта е – преди всичко – отвратителна. В нея има позор, срам, оскърбление и гнусота.

Смъртта не е сътворена от Бога, но Той я е допуснал. Ако Той, в определения от Него срок, изпраща ангела на смъртта, то многото последствията от смъртта на земята са дело на тези, за които преп. Серафим Саровски е казвал, че са гнусни (демони).

Случвало ми се е в болницата да виждам как изнасят починал от стаята. Увиват го в чаршаф, така че да не се подава нищо, и на лицата, на онези, които го изнасят се случва да се забележи саркастична усмивка. Но тя не е обидна, а естествена – те носят неприятна, вече нечиста вещ… Смъртта – това е поругание.

Ужасът и гнусотата от смъртта особено е чувствал Бунин. В Животът на Арсениев наличието в дома на покойника на миризмата от тленното човешко тяло, която сякаш пронизва всичко, е описана с особена сила. Унищожителната сила на смъртта Бунин е показал и в знаменитото си Господинът от Сан Франциско. Ужасно е преди всичко това, че човекът, или поне неговото тяло, се превръща в ненужна вещ – в такава, която аха да стане непоносима, която трябва по-скоро да бъде зарита, може би изгорена или, както се прави на корабите – превързана с камък и хвърлена в морето.

Вярата на Никея и съборът в Халкидон според codex encyclius (457 г.)

Публикувана на Вторник, 11 Ноември 2014 Написана от Георгиос Д. Панагопулос
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

G PanagopoulosПодтикнат от активната опозиция срещу ороса на Халкидонския събор, най-вече в Египет и Палестина, имп. Лъв I, наричан Макелис,[1] се обръща с окръжно послание до епископите от източните провинции на Ромейската империя. Той ги кани да изразят свободно мнението си относно авторитета на Халкидон, а също и да решат по съвест съдбата на Тимотей Елур, узурпирал патриаршеския трон след жестокото убийство на православния (халкидонски) Александриийски архиеп. свмчк Протерий. Отговорите на епископите са запазени и до днес в латински превод, извършен от някой си монах Епифаний по подтика на Касиодор.[2] До наши дни е западен един ръкопис и е налице едно не особено добро издание, от което липсват отговорите на 22 църковни епархии[3].

Съдържанието на настоящото изследване е разпределено в две части. В първата спираме вниманието си на убежденията на епископите от Codex Encyclius (нататък CE) за връзката на Халкидонския орос с авторитета на Никейския събор, като разглеждаме особено различието, изтъкнато от част от епископите в CE, между Символа на вярата (symbolum fidei), с изключителното му значение в литургичния живот, и ороса (definitio), който обаче е повече схващан като тълкувание на Символа и принципно – като имащ антиеретическа функция. Във втората част се наемаме, в историко-богословски ракурс, да изследваме начина, по който един значителен брой епископи от източната част на Ромейската империя недооценява природата и функцията на съборната институция в църковния живот. По-далечната ни цел е да покажем, че в дадения случай решенията на вселенските събори се схващат не като авторитетни наредби за вярата – по смисъла, влаган от римокатолическата богословска традиция и особено в перспективата, дадена от Тридентския събор (1545-1563 г.). В нашия случай те се разбират като харизматично съсредоточаване върху непреходното църковно настояще (παρόν) на апостолската проповед – събитие, неразривно свързвано с мистагогичното освещаване в Христос – в рамките на литургичния живот на църковното тяло.

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец