Авторитетът на Отците, сборникът на Св. Писание и критерият на светостта

В процеса на обучение по богословие от страна на студентите нерядко възниква един резонен въпрос. Ще се опитам да го резюмирам така: В какво се състои разликата между авторитетността на светоотеческото творчество и сборника от свещени текстове, наричан Св. Писание или Библия? И логичното следствие на това питане е следващият въпрос: До каква степен и текстовете на Отците са боговдъхновени?

Канонът на Стария и Новия Завет включва определени книги: 50 (49) на Стария Завет и 27 – на Новия, възприемани като авторитетни за традицията (Преданието). Той е установен след съответни разисквания и съборни решения на Църквата, постигнати в дискусия, под въздействието на Светия Дух. Виждаме го в Послание 39 на св. Атанасий от 367 г.[1] и в решенията на поместните събори в Ипон, от Северна Африка (393 г.), и от Картаген (397 г.). Те систематизират онова, което в древност, в Църквата, вече е било общоприета практика – да се смятат 27-те новозаветни книги за боговдъхновени, т. е. да представляват канона на Новия завет на Господа с избрания Му народ. С други думи, и той е резултат от определена историческа опитност на общността, която наричаме Църква (старозаветна или новозаветна). А тази опитност всъщност е и опитност от живеенето в Духа, т. е. в Божието благодатно присъствие или най-просто казано – в святост. Затова познаването на Писанието и тълкувателната работа върху него Отците тясно свързват с духовния живот, с пътя на духовното възрастване, – на обòжението – като усвояване на нетварните божествени енергии – пътя на светостта.

Цялата статия: Авторитетът на Отците, сборникът на Св. Писание и критерият на светостта

Църква, история и святост – български контексти от свещ. Петър Петров

Авторът на нашата нова книга е добре познат на читателите на Живо Предание. Негови текстове често се появяват на страниците на проекта ни, както и в периодичния печат. Така се роди и идеята те да бъдат събрани в сборник, който да обедини по-голямата част от тях и да ги представи като единно цяло. Статиите в новата ни книга са писани в различно време, но са подчинени на една основна идея: осветяване на историята на Църквата по българските земи, с опит за интерпретиране на агиографската литература, в качеството ѝ на един от основните извори за историята на Църквата и в светлината на църковната методология за проучване и разбиране на църковното, в собствен смисъл, минало. Без онази специфична идеологическа пристрастност, която често може да бъде срещната в обговорването на Църквата и на всичко, свързано с нея, авторът подхожда съвестно и именно църковно към интерпретирането на вълнуващите го въпроси, предлагайки поглед, който, уви, отдавна беше забравила увлечената от модни тенденции и насила натрапени ѝ идеологеми родна (и не само) историопис.

Не е случаен и изборът на „корицата” на новата книга – известната миниатюра от „Ватиканския препис” на Манасиева хроника, на която е изобразено Покръстването на българите при св. княз Борис І Михаил. Спряхме се на това изображение поради една единствена причина: че именно покръстването на българите при равноапостолния св. Борис-Михаил е събитието, отворило пътя към хилядолетната и многоплодна история както на поместната ни църква, така на българската святост – двете теми, на които са посветени изследванията на автора на седмата книга, появяваща се на „страниците” на нашето Живо Предание и втора – написана от наш, български автор, и родила се тъкмо на тези страници.

Тази книга не е завършена. Тя ще продължи да се дописва и занапред. Ето защо, на всички наши читатели, които познават и ценят перото на нейния автор, пожелаваме нови приятни и вдъхновяващи мигове с неговото творчество!

Цялата статия: Църква, история и святост – български контексти от свещ. Петър Петров

Византийският папа от Николай С. Суворов

Византийският папа е книга, която се появява в самото начало на 20 в. и, въпреки това, и досега остава ценен труд в областта на държавно-църковните отношения във Византия през 11 в. Нейният автор е известният руски учен – юрист, историк и специалист по църковно право Николай С. Суворов, който е смятан за родоначалник на каноничното право – като академична дисциплина в Русия. С присъщото за юрист внимание към детайла, Суворов пише този труд, посветен на историята на Великата схизма от 11 в., като събира всички известни до момента исторически сведения за това ключово събитие в историята на Източната Римска империя. Централна фигура в това изследване е личността на Константинополския патриарх Михаил Керуларий, когото авторът смята за властна и недиалогична личност, провокираща задълбочаването на конфликта между Константинопол и Рим. Като добър историк обаче, който познава процесите от епохата, Суворов не свежда Великата схизма до конфликт на характерите на главните исторически лица в този сблъсък – патриарх Михаил Керуларий, кардинал Хумберт и император Константин Мономах. Напротив, много ясно и с много примери са описани промените в разбиранията за природата на църковната власт, протичащи паралелно на Запад и на Изток. Тъкмо този модел – на духовната власт, претендираща да поеме част от прерогативите на светската власт, предизвиква катаклизма в общия християнски свят, довел до неговото разделяне в 1054 г.

С общ обем 159 страници, книгата Византийският папа е разделена на три глави: първа, в която са описани обстоятелствата, предшествали разделението при патриарх Михаил Керуларий; втора, в която е проследен самият разрив между Изтока и Запада при управлението на същия патриарх и трета, в която са разгледани отношенията на Керуларий с императорската власт във Византия след разрива с Рим.

Цялата статия: Византийският папа от Николай С. Суворов

Полемиката с исляма в късна Византия

Отношенията на Византия с ислямския свят имат дълга и многообразна история. Между първия сблъсък на войските на имп. Ираклий през 630 г. с арабските орди и падането на Константинопол в 1453 г., под ударите на османските турци, лежи период от осем столетия, изпълнен с войни, примирия, политическо и духовно съперничество. Срещат се две религии, претендиращи да благовестят на света истината за единия Бог. В непосредствена близост застават две култури, приликите и разликите между които са извор на антагонизъм, но и на културно привличане. Прави впечатление, че активните политически и културни контакти на византийците с арабите, а сетне и с османските турци нямат равностоен еквивалент в областта на богословието. Интензивността на религиозната полемика зависи от състоянието на политическите им отношения и във Византия тя е могла почти напълно да замре, ако вътрешните проблеми на империята фокусират цялото внимание на византийските автори.

Полемичните антиислямски съчинения в Палеологовата епоха показват по-голяма зрялост и познания за исляма, но не могат да отбележат качествено нов етап в антиислямската полемика във Византия. Те предизвикват интереса на изследователя с привличането на нови сведения, предаващи картината на ислямските вярвания и обичаи през 14 и 15 век, както и с факта, че най-значимите произведения от периода са създадени от двама императори и това им придава – освен богословско – и определено политическо значение. Полемиката с исляма е тема от областта на сравнителното богословие, но има и чисто исторически измерения, тъй като религията е неразделна част от византийската политическа идеология. Военните успехи на ислямския свят са основание за потомците на Мохамед да издигнат идеята за универсална мюсюлманска държава, което влиза в естествено противоречие с претенциите на християнския Рим. Затова византийските автори смятат за свое задължение, защитавайки истинността на православното християнство и разкривайки религиозните заблуди на исляма, още и да аргументират правото на Византия да бъде единствената законна световна империя.

Цялата статия: Полемиката с исляма в късна Византия

Учението за преселване на душите (религиозно-исторически очерк)

Трябва да се прави разлика между учението за преселване на душите и учението за превъплъщението. Последното се отнася към първото както родът към вида. Общата мисъл, че индивидуалната човешка душа не е свързана веднъж и завинаги с конкретно тяло, а е способна – след смъртта, а понякога и приживе – да се отделя от него и да се въплъщава в ново – в тяло на друго човешко същество, животно или растение и даже в неорганично тяло, като камък и т. н., – е почти всеобща вяра на всички или поне повечето първобитни народи. Това е естествен извод от „анимистичната” представа за душата като за „дух” (аналогичен на демоните и другите духове, населяващи света), т. е. особенно същество, само случайно обитаващо конкретната телесна обвивка. Фолклорът на почти всички народи е изпълнен с вяра в способността на човека да се „превръща” в животни, растения, камъни и т. н. Злите сили могат да закодират човека в тази насока и да му придадат нечовешки телесен вид, а добрите да направят същото – в интерес на спасението му от врагове или за успеха на някое негово начинание. Известен е мотивът от руската приказка, според който Иванушка може не само да се превръща в козле, но и разказва, кой го е убил: чрез тръбичка, издялана от израснало на гроба му дърво. „Метаморфозите” (Превръщания) на Овидий са пък сборник с легенди и приказки от античния свят с такъв вид „превръщания” на човека, т. е. с преходи на неговото аз от обичайното, собствено тяло, във всевъзможни други телесни форми. Такива приказки, поверия и легенди от първите степени народна духовна култура, разбира се, не могат да се разграничат ясно от религиозните вярвания: и едното, и другото са слети в общия първоначално изцяло чужд елемент на художествената игра и фикция – в представата за одушевеност и за родство на всички същества и неща в природата, и за лекотата, с която всяка душа може да променя външния си вид и да се преселва в друго тяло.

Историята на първобитните религии сочи, че тотемизмът – вярата в произход на дадено племе от дадено животно, което се почита като свещен покровител и божество на племето – е първоначален религиозен светоглед на огромно мнозинство първобитни народи. Колкото и да е неясен смисълът на тази вяра в други отношения, всеки случай тя свидетелства, че на първите степени на духовно-религиозното развитие на хората се е струвало естествено човешкото същество да е тъждествено с животното (независимо от различието на телесната обвивка), откъдето и възниква представата за лекотата на прехода на едното в другото. Тук спада, разбира се, и езическата представа за идолите и истуканите, като реални въплъщения на боговете. Еврейската старозаветна представа за особеното сътворяване на човека по „образ и подобие Божии”, т. е. за принципна и неизгладима разлика между него и всички останали живи същества, е нещо несъмнено уникално в историята на религиозните вярвания; изцяло ново, единственно и небивало откровение за съществото на човека (а и на Бога).[1] С библейските представи за човека като образ Божи е свързана и мисълта за единствената и неповторима индивидуалност на човека, с която вярата в превъплъщение в друго човешко същество е несъвместима.[2]

Цялата статия: Учението за преселване на душите (религиозно-исторически очерк)