Мобилно меню

Историческият контекст на Правило 28 от Халкидон

Публикувана на Сряда, 17 Декември 2014 Написана от Архим. Кирил (Говорун)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Archim Cyril_GovorunЗапознаването с историята на Правило 28 на Четвъртия вселенски (Халкидонски) събор трябва да започне поне от 381 г., когато с Правило 3 на Втория вселенски (Константинополски) събор е закрепено положението на Константинополската църква като втора след църквата на Рим. То гласи:

Константинополският епископ да има преимущество по чест след Римския епископ, понеже този град е новият Рим.

Този правило, от една страна, е потвърдило нарасналото влияние сред другите църкви на Константинополската катедра – продиктувано от политическата роля на града Константинопол като столица на империята. По думите на архиепископ Пиер (Л’Юилие), това издигане статуса на Константинополската църква е станало като „транспозиция на политическото положение на Константинопол в църковен план”.[1] От друга страна, правилото, макар и да премълчава, но твърде еднозначно посочва, че покрай „преимущество по чест”, обусловено от политикоикономическото положение на столица, Константинопол не притежава други активи, и най-вече – други зависими области. И действително, премълчаването за подобен именно род области, свързани с Константинополската църква изглежда повече от странно на фона на предхождащото го Правило 2, в което подробно се изброява кои области на коя от древните църкви принадлежат:

Православието през вековете. Кратка история на това, кои сме – обещание за това, какво можем да станем

Публикувана на Понеделник, 15 Декември 2014 Написана от Прот. Дору Костаке
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

doru.costacheАбстрахирайки се от днешните проблеми, православието е живо продължение на Църквата, установена от Господ Иисус Христос чрез слизането и пребиваването на Дух Свети в първата християнска община в Йерусалим. Построена на изповядването на апостолската вяра и опита от своя литургичен живот, то е католична (καθολική) проява на истинската Църква, основана от Христос – плодоносен свидетел на животворното присъствие на Духа. Наричайки Църквата „католична”, ние имаме предвид съборната пълнота на църковната реалност, както е изградена в Христос и в Светия Дух – в и чрез всяка поместна църква, събрана около епископа, и в общението на всички тези църкви.

Поколение след поколение, от първи век до сега, православието е обхванало различни народи, проявявайки през вековете съборността си в голямо разнообразие от културни форми. Това обяснява, как едната Православна църква – със своята обща вяра и живот – бива конституирана като общение от поместни църкви, различни в своите културни особености. В това си качество, независимо от вътрешните разногласия, които понякога затъмняват хоризонта, православието е призвано да явява по най-добрия начин – като истинска пневматокрация (по израза на архиеп. Стилиан), божествената парадигма на единството (един Бог, монотеизъм) в множеството (три личности или ипостаси).

Мама Габриели

Публикувана на Петък, 12 Декември 2014 Написана от Димитър Спасов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Monk Gabriel_UrgebadzeТвърде често сме изправени пред изкушението да отпращаме светостта някъде в миналото и да я качваме високо-високо на пиедестала на почитанието. Това е едновременно и благочестиво, и безопасно ‒ съвсем уставно почитаме с уста нашите светци и се покланяме телесно на техните иконографски ликове, като едновременно с това ги държим на безопасно разстояние от нас. Винаги имаме подръка удобните и освобождаващи ни от отговорност обяснения: времената тогава са били различни; хората са били други ‒ силни и вярващи; какво можем да сторим ние, постмодерните и постхристиянските обитатели на 20 и 21 в., във време на всеобщо отстъпление и т. н., и т. н.

Така постоянно и систематично отдалечаваме светостта от нас, от нашия живот, от тук и сега, докато от нея останат само избледнели контури някъде в славното минало. Удобно забравяме, че носителите на светостта са личности ‒ знайни и незнайни, хора от плът и кръв, поставени като нас в ситуация на избор. Личности, които откликват на Божия зов с такава сила, категоричност и вярност, че биват чути от Него. И Той щедро излива върху тях Своите дарове, защото Бог не с мярка дава Духа. Прави Го постоянно. По великата си милост излива Своята благодат и в наши дни, върху наши съвременници, за да ни покаже, че не сме оставени сами и че всяка наша молитва и всяко наше действие, сторени от сърце съкрушено и смирено, не остават без отговор.

Един от тези избрани Божии съсъди на 20 в. е старец Гавриил Ургебадзе (1929-1995), или както го наричат в Грузия, мама[1] Габриели. В личността му по неповторим начин се преплитат гоненията на атеистичния съветски режим и аскезата от първите векове на монашеството, редкият и труден дар на юродството и надмогването на психични проблеми, духовното наставничество и дарът на прозорливостта, радикализмът на вярата и горещата любов към ближния, тегобите на постоянните болести (особено през последните години от живота му) и неспиращите случаи на изцеления край неговия гроб.

Участието на миряните в избора на епископите

Публикувана на Сряда, 10 Декември 2014 Написана от Ахилеас Пицилка
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

HeirotoniaУчастието на миряните в избора на епископите е много сериозен и оспорван въпрос в наши дни. Някои приемат и владикоцентрично поддържат, че това участие е съвсем периферно, тъй като епископите, като наследници и последователи на делото на Христос, са непосредствено отговорни за избора на епископите (по божествено право; jure divino). Други пък изхождат народоцентрично и настояват, че този избор е дело изключително на народа, както е, например, при протестантите, където клириците се назначават, подобно на всички общински служители. Каква е истината, която приема нашата Православна църква? Отговор на този въпрос ще потърсим, като православни, в три основни източника – учението на Св. Писание, учението и преданието на св. отци и решенията на поместните и вселенските събори на Църквата.

1. Изборът на епископи в Св. Писание

Още в първите стъпки на новооснованата Църква можем да открием позицията на апостолите относно избора на епископите и изобщо на клириците, както е случаят с избора на дванадесетия ученик Матия, на седемте дякони, на Тимотей като съработник на ап. Павел, и разбира се, на Апостолския събор, проведен в Йерусалим през 49 г. Ще разгледаме тези случаи поотделно.

Догматиката като юридическо разбиране и като тълкувателен процес. Богословските предпоставки за тълкуване смисъла на вярата

Публикувана на Понеделник, 08 Декември 2014 Написана от Ставрос Яказоглу
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

S GiagkazoglouБогословие и език

Богословието и особено догматиката се изразява чрез езика и неговите понятия. Поради това езикът обозначава истината на вярата, но без да я обгръща или изчерпва напълно. Истината на вярата е първо харизматичен опит и преживяване, и едва след това става език, терминология и понятия с определено семантично съдържание. Още от самото начало е необходимо да подчертаем, че богословието на Църквата не създава нов език, а по естествен начин възприема и различава понятията, унаследени в езика на културната среда, в която се развива. Оттук именно се сблъскваме и с относителността на езика по отношение на истината. Според православната традиция Божията истина не се изчерпва с лексикалната ѝ формулировка. По думите на св. Григорий Богослов, „истината Божия не е в сричките”.[1] Винаги първо предхожда Божието откровение и човешкият опит от истината, а едва впоследствие идва въплъщаването ѝ в езика. Без опита на вярата езикът сам по себе си не може да обхване, нито да изчерпи истината на преживяваната реалност, на опита. Във всеки случай, тварният човек чрез езика, който изнамира, изразява своя опит, който е придобил от общението си с нетварната Божия енергия. Въпреки това, между тварно и нетварно няма никаква аналогия и подобие.

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин