Св. Кирил Александрийски и неговите „Съкровища за Светата и Единосъщна Троица”
От вуйчо към племенник
Преди време Виктор Шкловски предложил теория, според която „наследяването при смените на литературните школи става не от баща към син, а от вуйчо към племенник”[1]. Трудно е да се каже дали това е валидно винаги за литературния процес, но то се отнася буквално за наследяването на патриаршеската катедра в Александрийската църква през първата половина на 5 в. Св. Кирил е племенник на св. Теофил Александрийски и е наследен от своя племенник Диоскор, чиято репутация в очите на православните (но не и на монофизитите) се оказва не така безупречна като на неговия вуйчо. От тримата, свързани с роднински връзки, александрийски папи тъкмо св. Кирил внася най-голям принос в православната богословска традиция, сравним по значение с този на св. Атанасий. Именно него в най-голяма степен св. Кирил е наследил и в богословието (особено в полемиката с арианите и в частност в книгата Съкровища[2]). Впрочем, още св. Теофил, който от младини живее в Александрия (родом от Мемфис), получава образование и възпитание в дома на св. Атанасий Александрийски, така че духовното и богословско наследство на последния е усвоено първоначално от Теофил, а след това чрез него и от неговия племенник св. Кирил.
Освен ученичеството си при св. Атанасий, св. Теофил успява да завърши и Александрийското огласително училище при Дидим Слепеца, комуто принадлежат важни трудове за Светата Троица. Когато в 386 г. Теофил става папа на Александрия, а сестриникът му Кирил е на ок. 7 г. много вероятно е с възпитанието и образованието на момчето да се е занимал вуйчото. Известно е, че Кирил получава отлично образование, включващо не само религиозно неутралната математика, но и изучаване на античната езическа литература, лишена за християните от религиозно съдържание и станала вече просто „литературна традиция”. Важна съставна част от по-нататъшното образование на бъдещия папа става риториката, с която той е великолепно запознат, както личи от съчиненията му. Познавачите намират неговия атически гръцки език за превъзходен.[3]
Цялата статия: Св. Кирил Александрийски и неговите „Съкровища за Светата и Единосъщна Троица”
„Зная един човек в Христа…” 1
Живот и служение на стареца Софроний (Сахаров) – исихаста и богослова
Изминаха над тридесет години от деня, в който се запознах с приснопаметния старец Софроний (Сахаров). За първи път се срещнахме през 1976 г., в манастира „Св. Йоан Предтеча” (Есекс, Англия) и от тогава поддържах с него и с монасите в манастира (особено с отец Захариас) редовна връзка, хранейки се духовно с учението на стареца.
През всичките тези години постоянно говорех и си пишех със стареца. От време на време си обещавах, че – ако Господ даде – непременно ще напиша книга за този велик наш съвременник. За съжаление, обстоятелствата позволиха да направя това едва сега.
Тази книга се състои от две части. В първата част – Духовна автобиография – влизат няколко глави за личността и учението на стареца Софроний. Във втората – Ежедневен живот и пастирско служение – се говори за духовното служение на стареца, за неговото отношение към хората и за благодатното състояние на безмълвие, излизащо от него и предаващо се на всички, отиващи при него и молещи за помощ. В края се привеждат негови мисли, които той споделяше по време на нашите многобройни срещи.
За тридесет години човек обикновено се сближава с предмета на изследването си и написаното от него трябва да представи на читателя плода на този нелек труд. И ако плодът е незрял, цялата отговорност е на автора. Такъв е и моят случай.
Причини за схизмата според патр. Михаил Кируларий и опити за свалянето ѝ до ІV кръстоносен поход
Въпросите по отношение на трагичната схизма през 11 век между Рим и Константинопол винаги са били актуални, но днес те са особено важни във връзка с интересното развитие на сътрудничеството между римокатолици и православни християни в условията на съвременната западна цивилизация, особено в рамките на Европейския съюз. През целия 20 век обаче се наблюдава взаимен интерес и все по-добри отношения между двете църковни общности, преливащ и в сферата на богословския диалог. Особено след Втория ватикански събор този взаимен интерес прерасна и в редица междуденоминационни дейности, съсредоточени върху изследването на богословските различия и откриването в дълбочина на спорните въпроси, като се започва от детайлите, за да може да се достигне до базисните различия. Така, вече няколко десетилетия действа комисия по диалога между двете деноминации, която не е обвързана с вече до голяма степен дискредитиралото се заради политическите си измерения по време на Студената война икуменическо движение, а представлява сериозни богословски авторитети, които заседават периодично и осъществяват богословски дебати в дух на добронамереност и на искрен интерес. До голяма степен политически мотивираното и официозно участие на православни представители в този диалог през годините на атеистичния режим в Източна Европа сега е заменено от съвсем естествен взаимообмен и свободна комуникация между представители на тези църковни общности. В рамките на ЕС, където България е член преди всичко поради желанието на мнозинството от своето население, тези взаимовръзки се превръщат в естествено състояние на обществото. Полярният свят вече не съществува, а Европа е голямата ни Родина.
По редица обективни причини в България за този диалог не се говори много. В тази връзка могат да се изтъкнат значителните вътрешни проблеми, свързани най-вече със схизмата в БПЦ от 90-те години на 20 век и други вътрешни проблеми в началото на 21 век. Това е една от важните причини, поради които той остана встрани от вниманието на нашето богословие. С малки изключения български академични богослови и клирици не участват в него. Българската публика все пак би следвало да бъде запозната с този диалог, имайки предвид не само задълбочаващата се евроинтеграция, но и новите реалности в положението на България в Европа и в света.
За езика на православното богословие и за богословието на езика
Като църковна наука, богословието разкрива за съвременния секуларизиран свят интелектуалните съкровища, които са били трупани през столетията на християнската духовна култура. При което в познаващото християнското богословие съзнание опитът от човешките интелектуални усилия и божественото откровение са здраво обединени в интелигибилния свят на традицията на православното умозрение.
Светоотеческото богословие, както и православната догматика са формирани от аскетичния подвиг на "умното дèлание" на светите християнски подвижници, които са представители на най-различни страни и народи. В християнството, както е известно, „Няма вече иудеин, ни елин, … защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28), и този над-етнически, извън-национален вектор на християнско отношение към света на националните култури задава посоката на съборното обединяване на вярващите от различните националности, говорещи и молещи се на своите най-различни езици. За да може обаче вярващите да избегнат изкушението на „вавилонското стълпотворение”, Бог е дарувал на хората езика на богослужението – свещеният език на божествената литургия, който въплъщава в себе си умозрителното богословие на Църквата.
Цялата статия: За езика на православното богословие и за богословието на езика
За природата на църковната власт
За нея руският богослов, виден църковен деец на руската емиграция и професор по догматично богословие на Парижкия богословски институт прот. С. Булгаков пише:
За да се оцени по същество природата на църковната, т. е. на епископската власт, трябва през цялото време да имаме предвид нейните особености, произтичащи от природата на църковното общуване. Въпреки че често се говори за „монархичен” епископат, при което това държавно определение намира оправдание в личното властолюбие на отделни епископи, все пак трябва да помним, че църковната власт, бидейки духовна, има друга природа, различна от държавната: тя е повече и е над всяка светска власт, като простираща се върху човешката душа, но именно поради този си духовен характер е преди всичко друго служение – по думите на Господа: „Царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува” (Лука 22:25).
Преди да продължим с цитатите, нека се спрем на следните думи: Често се говори за „монархичен епископат”, като това държавно определение намира оправдание в личното властолюбие на отделни епископи.
Казано уж между другото – с лек намек сякаш за незначителни и несъществени изкривявания в дейността на епископите, всъщност във всички времена и особено днес този проблем се е превърнал в „предмет на приказки”. И тук въобще не става дума за принизяване на значението на епископа, а за определянето на присъщия му статут в Църквата. По повод „разсъжденията” за делата на един или друг епископ трябва преди всичко да се опираме на авторитета на самата Църква – на нейното канонично право.
Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.
