Мобилно меню

Архиепископ Василий (Кривошеин) и Атон

Публикувана на Сряда, 26 Ноември 2014 Написана от Свещ. Сергий Модел
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Archbishop Basil_KrivosheinРазказвайки в „Спомени” за различните периоди от своя живот,[1] архиепископ Василий (Кривошеин) не казва нищо за двадесет и двете години, прекарани от него на Атон, макар тази част от неговия живот да е била безусловно една от най-важните във формирането на неговата личност. Тъкмо Атон е направил от владика Василий човека, който той е бил (въпреки че по-късно е станал йерарх и богослов): смирен монах, който е водил обикновен, скромен живот, запазвайки при това свобода на мисълта и словото. Ето защо е желателно по възможност да се възстановят събитията от тези години, като се използва неговата преписка[2] и други документи, с които разполагаме.[3]

Нищо не е предвещавало на Всеволод Александрович Кривошеин, четвърти син на царски министър, служението му в Църквата. Роден през 1900 г. в Санкт Петербург,[4] младият студент в Историческия факултет не бил особено религиозен – включително и когато през 1919 г. постъпил в Бялата армия. Само че бедствията на революцията и на гражданската война, както и живото преживяване на това, колко пъти Бог го е спасявал от смъртта,[5] оставят неизгладима следа в душата му. С премръзнали ръце и крака той е евакуиран през 1920 г. във Франция. Тук, във Филологическия факултет на Сорбоната, той завършва образованието, което вече е започнал в родния си град – в Историческия факултет на Санкт-Петербургския, а след това и на Московския университет.

Бележки относно византийския прототип на древноруските софийни съборни храмове

Публикувана на Понеделник, 24 Ноември 2014 Написана от Андрей Виноградов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

A VinogradovВ днешно време е общоприето, че трите Софийни съборни храма – Киевският, Новгородският и Полоцкият – представляват модификация на рядък архитектурен тип, като в началото на тази поредица стои именно Киевската „Св. Софѝя”[1] (Ил. 1).[2] Само че своеобразието на тези храмове не получава изчерпателно обяснение в рамките на не-архитектурно-типологичните методи – символичния, иконографския, национално-славянския и др.

В рамките пък на архитектурно-типологичния метод древноруските Софийни църкви също сами по себе си представляват съществен проблем – от гледна точка на строителната техника, на отделни архитектурни елементи и пространствени решения[3] те отлично се вписват в контекста на византийската архитектура на 11 век, освен че се отличават по плановете, които не намират преки аналози никъде в цялата византийска архитектура.[4]

Разликата в плановете с другите паметници на византийското строителство е немаловажен момент, както се опитват често да го представят. Правилото на Муцопулос[5] показва, че пропорциите на множество, ако не и на повечето, средновизантийски храмове се определят от техните планове и височината на носещата конструкция (в столичните храмове това са били мраморни колони), и по този начин се обяснява отсъствието на архитектурни чертежи от тази епоха – факт, който учудва изследователите. Така стоят нещата и при „Св. Софѝя” в Киев – основните принципи на нейната пространствена композиция са зададени именно чрез плана и наличието на балкони.

Родилата Бога. Три богородични слова

Публикувана на Четвъртък, 20 Ноември 2014 Написана от Панайотис Нелас
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

t080Заглавието на тази книга би могло да бъде Три византийски антропологични есета, защото това е същността на нейното съдържание. Ако отците, които са полемизирали с христологичните ереси, говорейки за св. Богородица, подчертават христологичното ѝ значение, то Кавасила поставя особено силен акцент върху антропологичната страна. В 14 в. той се изправя пред острия ренесансов въпрос за човека и се чувства длъжен да осветли максимално онези аспекти от Преданието, които биха могли да станат основи за една православна антропология.

Така, освен догматичната основа на православната благочестива вяра в девството на св. Богородица, внимателният читател може да открие във всеки ред от словата на Кавасила диалога на православието с Ренесанса – диалог, в който ромейската мисъл на светия писател не се колебае да постави открито всички критични въпроси и всеки път да докосва същността на проблема и да разобличава утопичността на всеки „хуманизъм” без Христос, както и да придобива в Него доброто, съществуващо в движението на Ренесанса.

За да може обаче да се разбере по-лесно дълбочината на мисълта на Кавасила, е необходимо да се имат предвид някои кратки сведения и за него, и за традиционното учение за Пречистата Дева, както и обобщително описание на неговото учение за св. Богородица. Това ще бъдат трите части на нашия увод.

Синтезът на вяра и етика: Времето на Велика събота

Публикувана на Понеделник, 17 Ноември 2014 Написана от Прот. Йоан Майендорф
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr J_MeyendorffМиналото е история, а историята се изпълва със смисъл, когато времето е посветено на осъществяването на Божията цел.

Митрополит Филип (Салиба)

Пълното и правилно разбиране на тайнството на християнската вяра неизбежно включва в себе си и измерението на времето. Често изглежда, сякаш една от причините съвременното християнство – разбира се, и съвременното православие – да губи поглед към действителността на човешкия живот е в това, че то се опитва да проповядва само някакви абстрактни и „извън-времеви” идеи относно вярата и етиката. Но Библейското откровение – за разлика от философските системи – не е ограничено до вечни идеи. То е откровение, което се отнася до конкретни факти, до Божии действия в историята: на сътворението, на избирането на Авраам и на неговите потомци, на предвождането на освободения от робството Израил и, накрая – на Боговъплъщението. Само по себе си Боговъплъщението е история, последователност от действия, процес. Ставайки Човек, Божият Син не възприема някаква абстрактна човешка природа, Той става конкретна личност – Иисус от Назарет, Който е роден като дете и преуспява в мъдрост и възраст,[1] за да достигне до пълнотата на човешкия живот. Накрая Той се сблъсква с враждебността на отделните религиозни и политически групи в обществото, в което живее, разпнат е и умира на кръста, но възкръсва от мъртвите на третия ден. Неговата смърт и Неговото възкресение – фактите, които конституират самия фундамент на християнската вяра – са събития, случили се във времето.

Смърт и възкресение

Публикувана на Петък, 14 Ноември 2014 Написана от Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Ep Alexandr_Semenov1

Смъртта е – преди всичко – отвратителна. В нея има позор, срам, оскърбление и гнусота.

Смъртта не е сътворена от Бога, но Той я е допуснал. Ако Той, в определения от Него срок, изпраща ангела на смъртта, то многото последствията от смъртта на земята са дело на тези, за които преп. Серафим Саровски е казвал, че са гнусни (демони).

Случвало ми се е в болницата да виждам как изнасят починал от стаята. Увиват го в чаршаф, така че да не се подава нищо, и на лицата, на онези, които го изнасят се случва да се забележи саркастична усмивка. Но тя не е обидна, а естествена – те носят неприятна, вече нечиста вещ… Смъртта – това е поругание.

Ужасът и гнусотата от смъртта особено е чувствал Бунин. В Животът на Арсениев наличието в дома на покойника на миризмата от тленното човешко тяло, която сякаш пронизва всичко, е описана с особена сила. Унищожителната сила на смъртта Бунин е показал и в знаменитото си Господинът от Сан Франциско. Ужасно е преди всичко това, че човекът, или поне неговото тяло, се превръща в ненужна вещ – в такава, която аха да стане непоносима, която трябва по-скоро да бъде зарита, може би изгорена или, както се прави на корабите – превързана с камък и хвърлена в морето.

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики