За филма „Покаяние”

Културата – това е изкуството

да направиш душата плодоносна

докато я нахраниш

Вилхелм фон Хумболт

Днес ни предстои донякъде необичайна за нашия клуб тема. Моето съобщение ще има характер на импровизация, поради което ще има неточности в моментите, в които и за самия мен все още няма пълна яснота.

След гледането на филма „Покаяние” на Абуладзе у мнозина, чиито мнения ми се случи да слушам, пък и у мен самия, оставаше чувството на недоумение – като след преживяване на поредица от ярки и емоционално натоварени епизоди, символи или смисли, оставили някъде в паметта разпокъсани и неподредени в цялостно, завършено единство следи. Така, както се случва, след прочитането на поетичен откъс мисълта ти още да не е съвсем ясна, макар впечатлението да може да е много силно. За да разбера прочетеното и помнейки илюстриращия важността на пунктуацията школски пример („да се накаже, не да се помилва”[1]), имам желанието да се обърна към текста, спирайки вниманието си върху неговата структура, синтаксис и композиция.

Пътищата на поклонниците в ранна Византия

Ще дойдат дни, когато Женихът ще се отнеме от вас, и тогава ще постите

(Мат. 9:15)

Християнското поклонничество е важен елемент от културата на движението в Средните векове, като основните му характеристики се оформят в периода на късната античност (4-6 век). От една страна, в самия зародиш на новата религия лежи идеята за мисията като движение – като излизане от топоса на дома и навлизане в света, който предстои да бъде осветен и превърнат в сакрален топос – временна родина на новия християнски род. Пътуванията на апостолите очертават границите на икумената, т. е. културния свят, на чиято облагородена от елинистичната култура почва ще прораснат семената на християнското благовестие. Уникалната система на римските пътища пък осигурява, от своя страна, най-благоприятните условия за движение на хора и идеи, от което главно преимущество на римския свят християните също се възползват. За да разберем обаче спецификата на християнското поклонничество като една от проявите на късноантичната култура, трябва преди всичко да установим причините за неговото възникване, а след това да проследим и неговите форми и динамика на развитие.

Животът в раннохристиянската община е устойчив; динамиката му е вертикална и есхатологична. От една страна, е концентрирана над извършването на Евхаристията („преломяването на хляба”), а от друга – над живото очакване за непосредственото настъпване на Второто Христово пришествие, което ще отведе вярващите в „ново небе и нова земя” (Откр. 21:1). Тези есхатологични очаквания, заедно с високата степен на харизматичност на духовния живот в ранните общини и антихристиянските гонения, повдигани периодично от римските императори, не създавали благоприятна среда за възникването на поклонничеството като масово явление. Поклонничеството, присъщо на религиозните култури по принцип, има за водеща цел изпълняването на дадено религиозно задължение, което мобилизира за движение огромни маси хора. В цялата си история християнството не вменява на своите последователи такова задължение – нито на институционално, нито на общностно ниво.[1] Поклонението в Светите Земи, т. нар. хаджилък, никога не придобива статут, подобен на хаджа – поклонението в Мека, което е един от петте стълба на исляма. В този смисъл християнското поклонничество е доброволно движение, плод на лично търсене и на духовна потребност. Какво поражда обаче тя?

Каноничният статус на Константинопол и неговата интерпретация във Византия

Вече близо хиляда години Константинополският патриарх е начело в диптисите на поместните православни църкви. Това почетно място йерарсите в Константинопол са усвоили за себе си, като са заели мястото на римските папи, които от 11 в. нататък са отпаднали от канонично общение с православния свят. Една от основните причини за разделението, назрявало дълго и окончателно оформено след известния конфликт от 1054 г., са, както е известно, в претенциите на Рим за абсолютно и безусловно първенство в Църквата. В Православния изток и преди всичко във византийския Константинопол с удивление, а често и с негодувание, са посрещали този род претенции, нямащи основание нито в Св. Писание, нито в Преданието на Църквата. Оформящ юридическите основи на уникалния църковно-правен статус на римските понтифици е т. нар. Константинов дар – фалшификат, изфабрикуван в 8 в. за неизкусените владелите на варварска Европа и дори самите папи дълго време не се решавали да го използват в цивилизования християнски свят. С времето обаче ситуацията се променя. Изплувалият за първи път по време на диспутите от 11 в. „Константинов дар”, колкото и да е учудващо, бързо печели доверието на византийските канонисти и задълго се смята в православния свят за краеъгълен документ на църковната история.

Впрочем, църковните канони и историческите съчинения не са позволявали да има съмнение, че в древната Църква никога не е съществувало нещо подобно на единна и универсална еднолична власт, на която да са били подчинени всички епископи от християнския свят. Традиционният епитет за св. ап. Петър първовърховен (κορυφαίος, princeps) апостол – въпреки че признава неговото водещо място сред апостолите (при това, заедно с ап. Павел), съвсем не се подразбира като някакво формално главенство над Христовите ученици. Това в още по-голяма степен се отнася и за епископа на Рим, който от древност се смята за най-уважаван от йерарсите в империята. Същевременно тази почит и уважение по никакъв начин не се проявяват във възприемането на папата за своеобразна глава на християните.

Синтезът на Църква и държава: Константин и Юстиниан

Тези, които нямат минало, нямат и настояще, няма да имат и бъдеще. Ние, православните, обаче сме склонни постоянно да възвеличаваме миналото и да се опияняваме от неговата слава. Знаем толкова много за миналото и толкова малко за настоящето, а постоянно ни притиска бъдещето.

Митрополит Филип (Салиба)

По отношение на синтеза Църква-държава историкът, за разлика от богослова, е изправен пред честия факт на невзаимния синтез. Тази статия е посветена на един такъв невзаимен синтез, включвайки разглеждането на две различни, но еднакво критични за историята личности: императорите Константин и Юстиниан.

Нито една институция не би могла да разгърне пълния си потенциал – поне като свободна институция, – когато връзката ѝ с властта не е автономна. Такъв именно е бил и опитът на Църквата във Византийската империя. В преобладаващата част от своята история Византийската църква е изправена пред приятелски настроена към нея, но и извънмерно могъща държава, с която тя се опитва да установи синтез. Това търсене на синтеза, вкоренено във вярването, че държавното устройство може да бъде преобразено, най-често завършва с борби. Които пък, на свой ред, са вкоренени в заблудата, че както за imperium-а, така и за sacerdotiuma-а може да бъде определена обща цел.

Теодицеята на Достоевски

Нерядко търсещите вярата, както и противниците на вярата, задават на себе си и на обкръжаващите ги въпроса: ако Бог е всемогъщ и всеблаг, как Той може да допуска съществуването на злото? Или не може да унищожи злото, и тогава не е всемогъщ, или не желае да облекчи участта на страдащия човек и тогава Той не е всеблаг. Трета пък възможност изглежда че не може и да съществува.

И така, въпросът е поставен и трябва да му бъде даден отговор.

Всъщност този отговор е бил даден отдавна – в Евангелието. Светите отци също са отговаряли на този въпрос. Бил е осмислен и от Фьодор Михайлович Достоевски – в неговия последен шедьовър, романа Братя Карамазови. В усилията си да осмисли този страшен въпрос Достоевски се е опирал на Словото Божие и на мъдростта на Светите отци, поради което е полезно да се вслушаме в неговия извод.

Братя Карамазови е своеобразно произведение, което е новаторско вече по самата си вътрешна структура. Външно погледнато става дума за занимателно криминале, за объркана история за убийството на някой-си старик Карамазов, при което истинският убиец се оказва извън подозрение, докато неопровержими улики свидетелстват против невинен за престъплението. Истинското пък съдържание по никакъв начин не съвпада с външната интрига, призована да задържи вниманието на читателя.