Мобилно меню

Писмо до митрополит Ювеналий (Поярков)

Публикувана на Петък, 19 Декември 2014 Написана от Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Basil Krivoshein-BrusselsБрюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин)

5 ноември 1976 г., Брюксел

До Негово Високопреосвещенство Ювеналий, митрополит Тулски и Белевски,

председател на Отдела за външни църковни връзки на Московска патриаршия.

Ваше Високопреосвещенство, Високопреосвещеннейши Владико!

При нашата среща с Вас в Москва през август тази година, по време на работата на Англикано-православната богословска комисия, Вие ме помолихте да изкажа своето мнение относно „темите” на предстоящото Всеправославно съвещание. Многобройните ми пътувания през годината (Атина, Атон, Съединените щати) и нуждата от богословска подготовка за някои от тези теми не ми даваха възможност досега да изпълня Вашата молба, за което моля да ме извините. За съжаление, не съм си записал всичките тези „теми” и сега не съм сигурен, че правилно съм ги запомнил.

Въпросът за целесъобразността на свикването на Всеправославен, не и Вселенски, събор, – не, разбира се, защото без римокатолиците ние нямаме правото да свикваме вселенски събори, това би било абсурдно, защото Православната църква не е изгубила своята пълнота, а защото не сме готови за такъв събор и от него не съществува крайна богословска необходимост, и само бъдещето би определило ще се окаже ли този събор Вселенски или не, или дори ще се окаже разбойнически – та, въпросът за свикването дори само на Всеправославен събор понастоящем е сложен и далеч не е безспорен. Не говоря само за липсата на материални средства, пък и на благоприятните обществено-политически условия, необходими, за да бъде свикан „истински” събор, т. е. такъв, на който да би присъствала пълнотата на епископата на всички автокефални църкви и да би могъл този епископат да заседава продължително време – достатъчно за спокойно проучване и разглеждане на предлаганите за решение въпроси (предварителното им обсъждане от комисиите на отделните църкви в никакъв случай не може да замени тяхното съвместно разглеждане от пълнотата на православието) – вън от всичко това не съществува никаква сигурност, че богословските постановления, които предстои да бъдат внесени, ще се окажат на необходимата висота и ще могат да получат авторитетност, подобна на решенията на древните събори. А ако това е така, то защо да се предлагат богословски определения, които скоро биха изгубили своето значение. Единствените богословски въпроси, с които следва да се занимае бъдещият събор, са признаването за Осми вселенски събор на събора от 879-880 г. при папа Йоан VІІІ и патриарх Фотий, на който за последен път е била представена цялата Църква – Източната и Западната – и на който съвместно е бил провъзгласен Никео-Константинополският Символ на вярата без Filioque. Както и всеправославно да бъдат утвърдени Константинополските събори от 1341 и от 1351 г., одобрили богословското учение на св. Григорий Паламà, което все още не е достатъчно внедрено в съзнанието на мнозина от православните.

Историческият контекст на Правило 28 от Халкидон

Публикувана на Сряда, 17 Декември 2014 Написана от Архим. Кирил (Говорун)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Archim Cyril_GovorunЗапознаването с историята на Правило 28 на Четвъртия вселенски (Халкидонски) събор трябва да започне поне от 381 г., когато с Правило 3 на Втория вселенски (Константинополски) събор е закрепено положението на Константинополската църква като втора след църквата на Рим. То гласи:

Константинополският епископ да има преимущество по чест след Римския епископ, понеже този град е новият Рим.

Този правило, от една страна, е потвърдило нарасналото влияние сред другите църкви на Константинополската катедра – продиктувано от политическата роля на града Константинопол като столица на империята. По думите на архиепископ Пиер (Л’Юилие), това издигане статуса на Константинополската църква е станало като „транспозиция на политическото положение на Константинопол в църковен план”.[1] От друга страна, правилото, макар и да премълчава, но твърде еднозначно посочва, че покрай „преимущество по чест”, обусловено от политикоикономическото положение на столица, Константинопол не притежава други активи, и най-вече – други зависими области. И действително, премълчаването за подобен именно род области, свързани с Константинополската църква изглежда повече от странно на фона на предхождащото го Правило 2, в което подробно се изброява кои области на коя от древните църкви принадлежат:

Православието през вековете. Кратка история на това, кои сме – обещание за това, какво можем да станем

Публикувана на Понеделник, 15 Декември 2014 Написана от Прот. Дору Костаке
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

doru.costacheАбстрахирайки се от днешните проблеми, православието е живо продължение на Църквата, установена от Господ Иисус Христос чрез слизането и пребиваването на Дух Свети в първата християнска община в Йерусалим. Построена на изповядването на апостолската вяра и опита от своя литургичен живот, то е католична (καθολική) проява на истинската Църква, основана от Христос – плодоносен свидетел на животворното присъствие на Духа. Наричайки Църквата „католична”, ние имаме предвид съборната пълнота на църковната реалност, както е изградена в Христос и в Светия Дух – в и чрез всяка поместна църква, събрана около епископа, и в общението на всички тези църкви.

Поколение след поколение, от първи век до сега, православието е обхванало различни народи, проявявайки през вековете съборността си в голямо разнообразие от културни форми. Това обяснява, как едната Православна църква – със своята обща вяра и живот – бива конституирана като общение от поместни църкви, различни в своите културни особености. В това си качество, независимо от вътрешните разногласия, които понякога затъмняват хоризонта, православието е призвано да явява по най-добрия начин – като истинска пневматокрация (по израза на архиеп. Стилиан), божествената парадигма на единството (един Бог, монотеизъм) в множеството (три личности или ипостаси).

Мама Габриели

Публикувана на Петък, 12 Декември 2014 Написана от Димитър Спасов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Monk Gabriel_UrgebadzeТвърде често сме изправени пред изкушението да отпращаме светостта някъде в миналото и да я качваме високо-високо на пиедестала на почитанието. Това е едновременно и благочестиво, и безопасно ‒ съвсем уставно почитаме с уста нашите светци и се покланяме телесно на техните иконографски ликове, като едновременно с това ги държим на безопасно разстояние от нас. Винаги имаме подръка удобните и освобождаващи ни от отговорност обяснения: времената тогава са били различни; хората са били други ‒ силни и вярващи; какво можем да сторим ние, постмодерните и постхристиянските обитатели на 20 и 21 в., във време на всеобщо отстъпление и т. н., и т. н.

Така постоянно и систематично отдалечаваме светостта от нас, от нашия живот, от тук и сега, докато от нея останат само избледнели контури някъде в славното минало. Удобно забравяме, че носителите на светостта са личности ‒ знайни и незнайни, хора от плът и кръв, поставени като нас в ситуация на избор. Личности, които откликват на Божия зов с такава сила, категоричност и вярност, че биват чути от Него. И Той щедро излива върху тях Своите дарове, защото Бог не с мярка дава Духа. Прави Го постоянно. По великата си милост излива Своята благодат и в наши дни, върху наши съвременници, за да ни покаже, че не сме оставени сами и че всяка наша молитва и всяко наше действие, сторени от сърце съкрушено и смирено, не остават без отговор.

Един от тези избрани Божии съсъди на 20 в. е старец Гавриил Ургебадзе (1929-1995), или както го наричат в Грузия, мама[1] Габриели. В личността му по неповторим начин се преплитат гоненията на атеистичния съветски режим и аскезата от първите векове на монашеството, редкият и труден дар на юродството и надмогването на психични проблеми, духовното наставничество и дарът на прозорливостта, радикализмът на вярата и горещата любов към ближния, тегобите на постоянните болести (особено през последните години от живота му) и неспиращите случаи на изцеления край неговия гроб.

Участието на миряните в избора на епископите

Публикувана на Сряда, 10 Декември 2014 Написана от Ахилеас Пицилка
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

HeirotoniaУчастието на миряните в избора на епископите е много сериозен и оспорван въпрос в наши дни. Някои приемат и владикоцентрично поддържат, че това участие е съвсем периферно, тъй като епископите, като наследници и последователи на делото на Христос, са непосредствено отговорни за избора на епископите (по божествено право; jure divino). Други пък изхождат народоцентрично и настояват, че този избор е дело изключително на народа, както е, например, при протестантите, където клириците се назначават, подобно на всички общински служители. Каква е истината, която приема нашата Православна църква? Отговор на този въпрос ще потърсим, като православни, в три основни източника – учението на Св. Писание, учението и преданието на св. отци и решенията на поместните и вселенските събори на Църквата.

1. Изборът на епископи в Св. Писание

Още в първите стъпки на новооснованата Църква можем да открием позицията на апостолите относно избора на епископите и изобщо на клириците, както е случаят с избора на дванадесетия ученик Матия, на седемте дякони, на Тимотей като съработник на ап. Павел, и разбира се, на Апостолския събор, проведен в Йерусалим през 49 г. Ще разгледаме тези случаи поотделно.

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики