Тайнството покаяние – три симптома на дълбока криза
Изминаха повече от две десетилетия от времето, когато, на поредното пастирско събрание в Париж, прочетох кратък доклад, озаглавен „Богословие и пастирство”. Под формата на работна хипотеза в него рискувах да представя примера на предлагания от мен метод за кратък курс по пастирско богословие. Общият му смисъл се свеждаше до това, че в собствен смисъл пастирството не е нищо друго, освен практическо приложение на богословието – че всяко пастирско действие трябва да се разглежда и проверява чрез правилото на вярата и всяко такова действие трябва да бъде непосредствен израз на това правило – или, накратко казано, че пастирството трябва да бъде приложна догматика.
След това приведох примери от съвременната пастирска практика на извършване на три тайнства – кръщение, брак и покаяние, които явно не съответстваха и даже противоречаха на автентичното светоотеческо богословие, което ги обосновава. Опитвайки се да разкрия истинския им богословски смисъл, се надявах да възстановя исконното им пастирско измерение, от което съвременният човек има толкова голяма нужда. В последващото изложение ще се опитам да следвам същия метод. Предвид малкото време, с което разполагаме, позволете ми да уточня, че тук ще се огранича до три особено характерни, по мое мнение, симптома на кризата, като в същото време отбелязвам необятността на темата и нейната неизчерпаемост по определение.
Цялата статия: Тайнството покаяние – три симптома на дълбока криза
Още за живота и делото на св. княз Борис-Михаил
Ваше Високопреосвещенство, уважаеми организатори на този превърнал се вече в традиция голям православен форум, уважаеми отци, братя и сестри в Господа. Преди всичко искам да благодаря за поканата да взема участие в поредното седемнадесето издание на „Седмицата на православната книга“ в гр. Варна. Град, който завинаги е свързал името си с най-ранната християнска история не само на българските земи, но и в общохристиянски контекст. Град, чиято слава е толкова голяма, че руснаците в края на 18 в. създават собствен едноименен град на Черно море – днешна Одеса, в желанието си да споделят славата на древния Одесос. Варна е изключително значим древен център и люлка на най-старата и значима култура не само в Европа, но и в света – имам предвид Варненския некропол, с откритото там най-старо злато на света, дело на неизвестни ни предци, чиято висока култура и степен на развитие преобръща всички вече утвърдили се исторически и културологични модели и стереотипи за Древния свят. Град, който привлича вниманието на св. апостоли и става обект на проповедта лично на св. ап. Андрей Първозвани, който сам ръкополага за пръв епископ на града св. ап. Амплий – ученик и близък съработник на св. Павел, чието благочестие и добродетели дотолкова са го впечатлили, че да напише: „Поздравете обичния ми в Господа Амплий“ (Рим. 16:8). А всичко това знаем благодарение на друга изключителна личност от ранната история на Църквата – св. Доротей Тирски, голям раннохристиянски мисионер, писател и просветител, чието дело все още е слабо познато на църковно-историческата наука, който на два пъти е изпращан на заточение в гр. Варна (древния Одесос) и който при второто си заточение, по времето на имп. Юлиан Отстъпник, в 362 (263?) г. 107-годишен загива мъченически. В околностите на Одесос и близкия Марцианопол (Девня) проповядва и друг ученик и спътник на св. ап. Павел, обърнат лично от него към Господа – св. равноапостолна Севастиана, загинала мъченически по време на гоненията на имп. Домициан.
Цялата статия: Още за живота и делото на св. княз Борис-Михаил
Онтология на личността
- Границите на моя език са границите на моя свят.
- Това, което не може да бъде облечено в думи (неизречимото), със сигурност съществува. То е това, което може само да се изпита и покаже – експерименталният елемент.
- Смисълът на света трябва да се намира извън него. В света всичко е така, както е, и всичко се случва така, както се случва; вътре в него няма никаква ценност – а ако би имало, то тя не би имала никаква стойност. Ако има ценност, която притежава стойност, то тя трябва да се намира извън всичко, което се случва и е причина. Защото всичко, което се случва и е причина, е случайно. А това, което го прави не-случайно, не може да се намира вътре в света, защото, ако е такова, то самото би било случайно.
- То трябва да се намира извън света.[1]
- Това, което наричаме „смисъл” на света, т. е. „смисълът” на съществуването и съществуващото, е тяхната причина и крайна цел. Разбираме причината и крайната цел само като дадени отношения. Ирационалността не може да конституира смисъл за това, което съществува.
Православното християнство и американският дух
Опитът ми на роден и образован в Америка свещеник и преподавател в Православната църква в Америка ми дава основание да кажа, че тезата на Уил Хърбърг за религията в Америка и американската религия е вярна.[1] Също така смятам, че изводите на Робърт Бела за съществуването на американска „гражданска религия” са добре аргументирани.[2] Според тях американците, които са протестанти, католици или евреи и които принадлежат към една от тези „големи религии”, се стремят да запазят собствените си обичаи и традиции – все повече и повече според убежденията и практиките, които техните отделни членове биха искали да съблюдават – като в същото време всички те изповядват и защитават „общата вяра” в „американския начин на живот”. За мнозинството от източноправославните американци това означава, – тъй като те също са истински американци, които допринасят за прогреса на страната и лоялно защитават националните ценности и цели (включително и проливайки кръвта си за нея) – че те също заслужават „признание” като „голяма религия”, всъщност като „четвъртата голяма религия” в страната.
Проблемът се състои не само в това, че членовете на православните църкви – духовници и миряни – са приели фундаменталната религиозна структура на американското общество, а че са приели също и начина на осмисляне, изживяване и опит на църковната принадлежност, наложени от доктрините и практиките на „американския начин на живот”, а не от традиционните доктрини и практики на собствената им църква. Може да се каже, че юридическото и реално „признание” на източното православие в Америка като „голяма религия” е направило много рядък и дори е довело до изчезване въпроса, задаван често на православните, дали те са протестанти, католици или дори евреи; в резултат от това православните получиха ясно чувство за идентичност и принадлежност към американското общество. Юридическото и фактическо „признание” позволи на повърхността – в болниците, училищата, военните и социалните статистики – православните да се радват на по-високо уважение, признание и цялостно одобрение на техните собствени традиции, като част от кардиналните добродетели на американския начин на живот, но тази „победа” беше съпроводена от дълбокото вътрешно отслабване (ако не и от пълно изчезване) на визията на православното християнство сред немалко, ако не и сред по-голямата част от самите православни християни.
Цялата статия: Православното християнство и американският дух
От какво да се страхуваме или отново за Църквата и нейната мисия
Някога Христос нарекъл учениците Си „солта на земята“ (Мат. 5:13). Днес все по-често се препоръчва да се готви без сол и въобще да се внимава с нейната консумация, и за това вероятно има достатъчно основания – от гледна точка на здравето на организма. Само че на този призив се отзовават малцина – мнозинството продължава да си живее като преди и солѝ ли, солѝ. Та нали животът трябва да е „вкусен“! Как иначе?
Христос, разбира се, е имал предвид една друга „сол“. Имал е предвид онова, без което не може и не следва да се живее: усещането за живота и отговорността към него, без които, също както и в кулинарията, резултатите са плачевни. Сетне пък с властта, присъща на Неговото господство, наредил: „Научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светаго Духа“ (Мат. 28:19). Повеля, на която Църквата винаги е гледала като на мисионерски императив и на отворена възможност за разтваряне на небесните порти за всекиго – буквално за всекиго, когото неведомият за човеците Божи промисъл водел в нея. Изводът не е сложен: солта на земята е и онова, което в собствен смисъл кръщава за живот. Тези, за които Христос рекъл, че без тях животът не е същият – замисленият от Него живот, са и същите, които във всеки момент трябва да са готови да преподадат живот на своя ближен (в когото също така им е казано да умеят винаги да виждат и Божия образ) – да му преподадат онази сладост, която само Божието царство и неговите земни проекции са в състояние да предложат.
Тук свършва и „кулинарно“ украсеното ни встъпление. За да кажем онова, което сме длъжни да си кажем, а то е, че живеем… безсолно. Не в кулинарния, а в църковния смисъл. Че няма с какво да посолим онези, които Господ ни изпраща най-вероятно като възможност да допринесем нещо, макар и малко, за Църквата, за онова завещано ни от апостола на народите „… докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13).
Съвършенството обаче, поне в Църквата и в християнството, е съвършенство в любовта. Тогава, когато я има, когато в лицето на ненадейно изправилия се пред тебе непознат успееш да видиш Христос и да му поговориш за Христос (за предпочитане и с това, което вършиш, не само с приказки); вместо по стар навик да видиш в него враг, дошъл, не за да потърси при тебе прибежище, а да завладява (по презумпция) дарената ти от Господа земя и да нарушава и без това тънкия етнически баланс в каноничната ти територия. Когато изпълниш повеленото ти от същия Господ, във вярност към Когото всеки ден се кълнеш, тогава ще го има и съвършенството, за което говори апостолът. В противен пък случай всички дълбоки размисли над „Мисията на Църквата в съвременното общество“ и въобще всички витиеватости, с чиято помощ зле прикриваме безсолността си и само си въобразяваме, че овкусяваме безнадеждно безвкусната си трапеза, ще остават само „мед, що звънти, или кимвал, що звèка“ (1 Кор. 13:1).
Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.