Мобилно меню

Каноничният статус на Константинопол и неговата интерпретация във Византия

Публикувана на Четвъртък, 21 Май 2015 Написана от Павел В. Кузнеков
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

P KuznekovВече близо хиляда години Константинополският патриарх е начело в диптисите на поместните православни църкви. Това почетно място йерарсите в Константинопол са усвоили за себе си, като са заели мястото на римските папи, които от 11 в. нататък са отпаднали от канонично общение с православния свят. Една от основните причини за разделението, назрявало дълго и окончателно оформено след известния конфликт от 1054 г., са, както е известно, в претенциите на Рим за абсолютно и безусловно първенство в Църквата. В Православния изток и преди всичко във византийския Константинопол с удивление, а често и с негодувание, са посрещали този род претенции, нямащи основание нито в Св. Писание, нито в Преданието на Църквата. Оформящ юридическите основи на уникалния църковно-правен статус на римските понтифици е т. нар. Константинов дар – фалшификат, изфабрикуван в 8 в. за неизкусените владелите на варварска Европа и дори самите папи дълго време не се решавали да го използват в цивилизования християнски свят. С времето обаче ситуацията се променя. Изплувалият за първи път по време на диспутите от 11 в. „Константинов дар”, колкото и да е учудващо, бързо печели доверието на византийските канонисти и задълго се смята в православния свят за краеъгълен документ на църковната история.

Впрочем, църковните канони и историческите съчинения не са позволявали да има съмнение, че в древната Църква никога не е съществувало нещо подобно на единна и универсална еднолична власт, на която да са били подчинени всички епископи от християнския свят. Традиционният епитет за св. ап. Петър първовърховен (κορυφαίος, princeps) апостол – въпреки че признава неговото водещо място сред апостолите (при това, заедно с ап. Павел), съвсем не се подразбира като някакво формално главенство над Христовите ученици. Това в още по-голяма степен се отнася и за епископа на Рим, който от древност се смята за най-уважаван от йерарсите в империята. Същевременно тази почит и уважение по никакъв начин не се проявяват във възприемането на папата за своеобразна глава на християните.

Синтезът на Църква и държава: Константин и Юстиниан

Публикувана на Понеделник, 18 Май 2015 Написана от Джон Буджамра
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

John BoojamraТези, които нямат минало, нямат и настояще, няма да имат и бъдеще. Ние, православните, обаче сме склонни постоянно да възвеличаваме миналото и да се опияняваме от неговата слава. Знаем толкова много за миналото и толкова малко за настоящето, а постоянно ни притиска бъдещето.

Митрополит Филип (Салиба)

По отношение на синтеза Църква-държава историкът, за разлика от богослова, е изправен пред честия факт на невзаимния синтез. Тази статия е посветена на един такъв невзаимен синтез, включвайки разглеждането на две различни, но еднакво критични за историята личности: императорите Константин и Юстиниан.

Нито една институция не би могла да разгърне пълния си потенциал – поне като свободна институция, – когато връзката ѝ с властта не е автономна. Такъв именно е бил и опитът на Църквата във Византийската империя. В преобладаващата част от своята история Византийската църква е изправена пред приятелски настроена към нея, но и извънмерно могъща държава, с която тя се опитва да установи синтез. Това търсене на синтеза, вкоренено във вярването, че държавното устройство може да бъде преобразено, най-често завършва с борби. Които пък, на свой ред, са вкоренени в заблудата, че както за imperium-а, така и за sacerdotiuma-а може да бъде определена обща цел.

Теодицеята на Достоевски

Публикувана на Четвъртък, 14 Май 2015 Написана от Михаил М. Дунаев
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

M M_DunaevНерядко търсещите вярата, както и противниците на вярата, задават на себе си и на обкръжаващите ги въпроса: ако Бог е всемогъщ и всеблаг, как Той може да допуска съществуването на злото? Или не може да унищожи злото, и тогава не е всемогъщ, или не желае да облекчи участта на страдащия човек и тогава Той не е всеблаг. Трета пък възможност изглежда че не може и да съществува.

И така, въпросът е поставен и трябва да му бъде даден отговор.

Всъщност този отговор е бил даден отдавна – в Евангелието. Светите отци също са отговаряли на този въпрос. Бил е осмислен и от Фьодор Михайлович Достоевски – в неговия последен шедьовър, романа Братя Карамазови. В усилията си да осмисли този страшен въпрос Достоевски се е опирал на Словото Божие и на мъдростта на Светите отци, поради което е полезно да се вслушаме в неговия извод.

Братя Карамазови е своеобразно произведение, което е новаторско вече по самата си вътрешна структура. Външно погледнато става дума за занимателно криминале, за объркана история за убийството на някой-си старик Карамазов, при което истинският убиец се оказва извън подозрение, докато неопровержими улики свидетелстват против невинен за престъплението. Истинското пък съдържание по никакъв начин не съвпада с външната интрига, призована да задържи вниманието на читателя.

Патриархът, християните и Османската империя

Публикувана на Понеделник, 11 Май 2015 Написана от Венцислав Каравълчев
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

VKaravulchev 0Падането на Константинопол в ръцете на османските турци е събитие, което разтърсва дълбоко християнския свят. Макар и краят на Източната римска империя да е отдавна предизвестен, никой – дори и най-големите скептици от онова време – не са искали да вярват, че подобно нещо действително ще се случи. „В деня, в който турците превзеха Константинопол, слънцето помръкна”, така описва събитието един грузински хронист.[1] Дори слънцето да не е променило своите функции, психологическият ефект от падането на столицата е истинско затъмнение, което сериозно стряска цяла Европа и въобще християнството. От гледна точка на Православната църква, – която четири века по-рано се е отделила от Западната, – падането на Константинопол бележи края на една епоха и начало на нова, напълно непозната и изпълнена с безброй предизвикателства и трудности. За първи път в историята ѝ първият по чест предстоятел на тази църква – Константинополският патриарх, престава да бъде субект и главен съветник по религиозните въпроси на един християнски император за да се превърне в поданик на мюсюлмански султан.

Разбира се, това не е първи случай в историята на Православната църква, когато православен патриарх се подчинява на мюсюлмански управител и е принуден да се съобразява със законите и устройството на друга, различна и нехристиянска държава. Има ги примерите на Йерусалимската, Антиохийската и Александрийската църкви, които още в началото на 7 век падат под мюсюлманска власт. Само че с падането на Константинопол подвластна на управлението на иноверен народ става самата Велика църква, имперската църква, която през вековете активно се е опитвала да се асоциира с цялото православно християнство, с цялата християнска икумена.

Ямвлих, Айнщайн и византийската мистагогическа традиция в аргументите на о. Павел Флоренски в полза на иконостаса

Публикувана на Четвъртък, 07 Май 2015 Написана от Аркадий М. Шуфрин
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Pavel_FlorenskyИконостасът е създаден повече или по-малко „спонтанно”. Той никога не е бил предмет на църковен канон или постановление… Също така за него няма теологическо разяснение дори и в най-общ смисъл. Поради това ролята му за мнозина остава напълно неразбираема.[1]

Цитираното мнение на Леонид Успенски свидетелства за липсата на богословско обяснение на иконостаса, плътна стена от икони, отделяща олтара от нефа, и тази липса се е усещала дори и в 1964 г. По ирония на съдбата толкова закъснялото обяснение (ако вземем предвид, че иконостасът присъства в Руската църква от 15 в.) е дадено в трактат на о. Павел Флоренски,[2] завършен в 1922 г.,[3] но издаден чак в 1972 г.[4]

Разглеждайки накратко проблема за иконостаса в първата част, нататък Флоренски се занимава само с иконата, без да се завръща към темата за иконостаса сам по себе си.[5] Това обяснява и защо този труд е привлякъл вниманието най-вече на специалистите по семиотика[6] и естетика, докато доводите на Флоренски в полза на иконостаса остават не само неоспорени, но засега практически и незабелязани от богословите.

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики