Национално и вселенско

„И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа” (Бит. 12:1). Тези Господни думи към Авраам са си повтаряли и много от християнските подвижници, когато оставяйки родината си, заедно с бащиния си дом, са бягали, за да се спасяват в далечните страни – Палестина, Египет… Раздялата с родината се е разглеждала като аскетичен подвиг. А в египетските манастири внимателно обсъждали въпроса, възможен ли е иноческият живот в родната страна, насред съблазните на плътската любов? (Св. Иоан Касиан Римлянин).

Това монашеско отричане от родината, подобно на отричането и от семейството и културата, е, очевидно, израз на една аскетична идея – идея, която в християнството е съществена, но все пак е частна и е подчинена; идея-метод, идея-път – при това в своите радикални форми, изключителен път, който далеч не е за мнозина. В християнството обаче живее и друго велико начало, можещо да отрича националното начало, което и действително нерядко се случва в историческия му път. Още от първите дни на своето земно битие Християнската църква се разкрива като вселенска. Преди още да е скъсала връзките си с еврейския свят, в който се е родила, тя провъзгласява: „Няма вече иудеин, ни елин”.[1] На природното разделяне на човечеството на племена и на народи в нея се противопоставя единството в Христос. Както за Израил, така и за Отците на Църквата от древност, народността (ние бихме казали националността) е символ на езичеството. Самото наименование езичници („езици”) се дава не поради многобожието, а поради национално-народния живот. Езиците – това са народите (ἔθναι; gentes).

Filioque

Исторически контекст

Още отначало трябва да отбележим, че между източните и западните римляни никога не е имало спорове относно filioque; имало е така да се каже домашни спорове, свързани с детайли от христологията, и вселенски събори, обсъждали въпросите около личността на Христос. Западните римляни защитават иконите, въпросът за които е решен на Седмия вселенски събор, но никога не подкрепят filioque – нито като учение, нито като добавка към Символа на вярата. Трябва ясно да заявим, че спорът за filioque не е конфликт между патриарсите на стария и новия Рим, а конфликт между франките и всички римляни – както на Изток, така и на Запад.

Сериозен проблем в разглеждането на въпроса от историческа гледна точка e, че в началото на сблъсъка западните римляни са почти изцяло завоювани от германските племена или от арабите, а самата Патриаршия на стария Рим е под франкска власт. За да укрепят властта си над папския престол и да не позволят на франките да завладеят администрацията на Църквата в бившия екзархат, както успяват да направят в средата на 7 в. в Галска Романия, днес Франция, римляните издават закони за избора на папата. Кандидати за папството могло да бъдат само кардинали, дякони и презвитери на Рим, с римска националност. Строго се забранявало кандидатирането на миряни. Именно с помощта на военни-миряни, франките завладяват римската етнархия в Галия към края на 7 в. Тези защитни мерки за укрепването на римския характер на Папския престол са обявени на събор, състоял се в Рим в 769 г., в присъствието на 13 франкски епископи.

Литургичните топоси – апология на Божието присъствие

Защото така казва Високият и Превъзвишеният,

Който пребъдва в слава вечно,

Името Му е Кадош [Свят],

Аз пребъдвам в слава във висините и в кадош,

и в съкрушените и смирените по дух,

за да оживявам духа на смирените

и да оживявам сърцето на съкрушените.[1]

(Ис. 57:15)

Божиите думи от книгата на пророк Исайя очертават ясно трите места, където обитава Всевишният: небесата, храмът и осветеното сърце. Писано е: „От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” (Прит. 4:23).[2] Тук няма да се спираме на небесната литургия, в която християните, според кн. Откровение са призвани да съучастват със светците и ангелите.[3] Ще се спрем на храма и на сърцето, което е станало храм. Връзката между двете е причина за Йерусалимския храм: „Ти имаш на сърце да построиш храм на името Ми; хубаво, че това ти е на сърце… и приготвих там място за ковчега, в който е заветът на Господа, що бе сключил с нашите отци” (3 Цар. 8:18, 21). И така, непосредствената зависимост между храма, сърцето и завета Господен с отците на вярата, в изпълнение на който се получава благословение, е очевидна. Защото заветът се сключва в храма, пази се в сърцето (Иер. 31:33) и се явява в света. Старобългарското храмъ означава дом, къща, жилище.[4] В някои етимологични речници, храмъ е родствена с храмина (здание, къща, дом) и с праславянското хормъ или хорма (което се превежда като стреха, покров, навес; жилище, дом), чийто произход все още не може да бъде установен, но връзката с името на древноегипетското божество Хор[5] е очевидна.

Никаква спекулация не може да обясни прякото родство на тези думи по-точно от богослужебната връзка. Невъзможността пък на филолозите да установят по-точно произхода на думата храм само сочи, че те търсят в погрешна посока. Още по-заплетено е с корена на жизненоважното сърце – сръдьце, родствено с праславянското сърдь. Бихме изказали предположението, че както полъ означава едновременно и половина, деление на две, и пол, чиито отличителни белези бележат половината на тялото, така и сръдьце е свързано с център, среда, което е срѣдѣ. Интересно е и че старобългарският израз за „близките до сърцето” (роднини, сродници, рода) е срьдоболњ. Това са тези, които са единокръвни и близки, които пазят завета в сърцето си. Така се очертават ясно и литургичните топоси: наднебесният жертвеник, храмът, сърцето на Божиите синове и тяхното съединение за изграждане на Божието намерение в света.

Защо са изгорили Джордано Бруно

Независимо, че идеята за религията като „опиум за народа” вече не е актуална, много остарели възгледи все още не са се променили и продължават да прехождат от поколение в поколение. Една от тях е представата за борбата на религията с науката „не на живот, а на смърт”. Защитниците на този възглед обикновено играят с известни имена: Коперник, Галилей, Бруно. Най-поразително е, че митовете за тези „мъченици на науката” до такава степен са вкоренени в масовото съзнание, че понякога изглежда, че няма как да бъдат премахнати. Времената се променят, историята е подложена на скрупульозен анализ, единствено апологетите на сякаш обидените от християнството учени продължават да обвиняват „проклетите попове” в унищожаване на науката. Причината за устойчивостта на тези митове е тема за отделен, сериозен разговор с участието както на историци и културолози, така и на психолози и социолози. Целта на тази публикация е различна – да направим опит да се ориентираме, първо, какво се е случило в действителност и, второ, доколко то има отношение към конфликта между науката и религията, ако такъв изобщо е възможен. Ще стане дума за Джордано Бруно.

Ще започна с фактите: в крайна сметка Джордано Бруно (1548-1600) е пострадал от инквизицията. На 17 февруари 1600 г. мислителят е изгорен на клада на Площада на цветята в Рим. При всички интерпретации и трактовки на събитието фактът остава факт: инквизицията осъжда Бруно на смърт и изпълнява присъдата.[1] Подобен акт едва ли би могъл да бъде оправдан от гледна точка на евангелския морал, поради което и смъртта на Бруно завинаги ще остане скръбно събитие в историята на Католическия запад. Но въпросът в случая е различен. За какво точно е пострадал Джордано Бруно? Съществуващият стереотип на „мъченика на науката” дори не ни и позволява да се замислим над този въпрос. Че как за какво? Разбира се, заради научните си възгледи! Само че при проверка този възглед се оказва най-малкото повърхностен, а по същество – и изцяло неверен.

Беседи за Литургията от йером. Атанасий (Йевтич)

През май 2015 г. Великотърновското издателство „Синтагма” отпечата още една високо стойностна богословска книга: Беседи за Литургията от добре познатия в целия православен свят и у нас епископ на Сръбската патриаршия Атанасий (Йевтич).

Книгата излиза в превод на български на доц. Свилен Тутеков от Православния богословски факултет на ВТУ и съдържа осем беседи, които епископ Атанасий изнася преди повече от двадесет години – когато е йеромонах и преподавател в Богословския факултет в Белград.

В предговора към новата книга издателите пишат:

„Книгата на еп. Атанасий (Йевтич) „Беседи за Литургията” е продължение на мистагогийната (тайноводствената) традиция в православното богословие, която има за цел да покаже всетайната на божествената Литургия като епицентър на православната вяра и живот, на църковния начин на съществуване. Беседите съдържат едно пространно тълкувание на божествената Литургия, което по удивителен начин разкрива дълбокия екзистенциален смисъл на догматическите истини и на етоса на Православната църква. Те са адресирани както към тези, които се стремят да живеят като църковни личности, така и към онези, които отварят умовете и сърцата си за духовното богатство на православието. И това е възможно, тъй като авторът успява по наистина уникален начин да ни въведе не само в най-дълбокия смисъл на тайнството на Литургията, но и в най-дълбокия литургичен смисъл на църковната истина за Бога, човека и творението, на подвига на любовта и отношението към ближния. Тази книга можем да определим като истинска съвременна Мистагогия, която е продължение на мистагогийната традиция на св. Максим Изповедник и на св. Николай Кавасила. И като автентичен свидетел и продължител на тази традиция епископ Атанасий (Йевтич) запечатва богословстването си за Литургията с печата на своята богословска харизма, църковна отдаденост и пастирска грижа.

Да слушаш или да четеш книгите на епископ Атанасий, наистина е събитие; това е събитие на срещата с човек, който е лично въплъщение на църковната харизма. Това е срещата с човек, който не просто говори за богословието, а диша, живее и твори богословие; той не просто говори за отците, а събеседва с отците. Той не просто говори за Литургията, а живее и богословства литургично. Затова и цялото му богословие извира от Литургията и е в служение на Литургията като събитие на участието в живота на Църквата. И тази книга е покана за участие в събитието на богословстването за Литургията като всетайнство на Църквата Христова.

Доколкото Литургията е общо дело, и то богочовешко, със сигурност може да се каже, че настоящото издание на книгата на епископ Атанасий „Беседи за Литургията” на български език е наистина литургийно, т. е. общо дело на мнозина верни в Христос. Докато служеха това дело, участващите в него се упражняваха в една основна християнска добродетел – търпението. Затова и инициативата за публикуването на книгата не може да бъде приписана само на един човек. Тя е плод от общото усилие на много християни, които по мярката на личната си харизма и съпричастност подаряват на българския читател радостта от това да се докосне до богословското творчество на епископ Атанасий (Йевтич). Свети Максим Изповедник казва, че най-голямото (нещо), което можем да принесем на Бога, е нашето благодарение, и затова ние можем само да благодарим на всички онези, които допринесоха за това книгата да бъде предадена в ръцете на българския читател”.

Неделя Православна, 2015 г.

Доц. д-р Свилен Тутеков

Д-р Димитър Златев

А ето и предисловието към книгата на сръбските ѝ издатели:

„Преди двадесет години (1986-1989) йеромонах Атанасий (Йевтич), преподавател в Богословския факултет в Белград и свещенослужител в манастира „Въведение Богородично” (Белград), изнася в залата на Сръбската патриаршия пред вярващи, най-вече младежи, няколко цикъла „Беседи за същността на християнството”: За Свещеното Писание, Христос и Църквата, Църквата в света и в историята, За светата Литургия. (Беседите за богослужението и за светата Литургия йеромонах Атанасий започва още в Атина, в Руската църква „Света Троица” (1966-1968), където по това време служи, подготвяйки докторската си дисертация „Еклисиологията на апостол Павел според св. Йоан Златоуст”, неотдавна преведена и на сръбски (Еклисиологија св. апостола Павла, Врњци, Требиње 2006), където има специална глава за св. Евхаристия = Литургия при св. апостол Павел и при св. Йоан Златоуст.) Тези белградски, твърде посещавани беседи младите слушатели записват, а наскоро записаха и на компактдискове и така те станаха достъпни за мнозина, за нас, както и за самия лектор. Тъй като неотдавна започна независим спор относно „стария” или „новия” начин на служене на светата Литургия, ние публикуваме тези осем беседи, произнесени преди двадесет години, за да се види, освен всичко друго, как в Белград, по времето на патриарх Герман и преди това – по времето на отец Юстин, се е служило и се е причастявало, и по-конкретно в белградския манастир „Въведение Богородично” (където йеромонах Атанасий идва през 1972 г.), но и не само там, и че това не е предизвиквало никакъв спор или още по-малко е било поставяно под въпрос.

Текста на беседите свалиха от сиди-та дяконите и монахините от Херцеговина и от манастира Жича, а авторът сам ги е прегледал, махнал е някои детайли и множество дегресии (които нямат непосредствено отношение към тълкуванието на светата Литургия, а са второстепенни коментари към актуални събития у нас по това време: разпада на комунизма, Косово, посещения на Света Гора, в Мала Азия, бедстващи места в нашата Църква, масови кръщения и т. н.) и само някъде нещо е допълнил или „изгладил”, т. е. авторизирал.

Бележките под текста са на съставителите, а на местата, където сам авторът добавя по нещо, там това се отбелязва като сегашна или нова бележка.

Под бележката екскурс са дадени, в съгласие с автора, някои дегресии на лектора (които, както и части от беседите, не са налични на всички записи с едно и също времетраене заради прекъсване на касетите при записа)”.

Новата книга с ISBN 978-954-92750-4-9 и корична цена от 14 лв. се разпространява в книжарница „Български книжици”, в „Къща за птици” и храм „Св. Седмочисленици” в София, но предстои разпространението и на други места.