Мобилно меню

Прот. Александър Шмеман: Срещи със Солженицин

Публикувана на Четвъртък, 19 Март 2015 Написана от Живо Предание
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

cover-Schmemann-SolzhenitsinЗа наистина неведомите пътища Божии, за съдбините и проблемите на Русия през Съветския период и на руските емигранти, но преди всичко и най-много за особеното преплитане на богословските и литературните вдъхновения разказва най-новата, отпечатана на български, книга на прот. Александър Д. Шмеман: Срещи със Солженицин. Книгата съдържа всички, написани и публикувани от отец Александър, текстове, посветени на личността и творчеството на неговия бележит съименник Александър Исаевич Солженицин и се появява, за да допълни картината на отношенията между двамата колоси на мисълта и духовността, известна на читателите на Дневниците на отец Александър (Шмеман, А. Дневници (1973-1983), С.: „Комунитас” 2011). В нея са включени осем статии, публикувани в различни периодични издания и сборници, и девет беседи за А. И. Солженицин, изнесени от отец Александър в ефира на руската редакция на радио „Свобода”. Текстовете на отец Александър Шмеман за А. И. Солженицин са предшествани от предговор на преводача (Б. Маринов) и редактора (Д. Спасов) на книгата, в който четем:

„Идеята за тази на пръв поглед необичайна книга се роди през време на нашата работа над българското издание на Дневниците на прот. Александър Шмеман… За читателя, добре запознат с тях, е добре известна динамиката на отношенията между отец Александър и Александър Исаевич – на тяхната приятелска, духовна и сърдечна връзка, започнала задочно, още в годините преди изселването на Солженицин от СССР, и продължила с различна интензивност чак до отминаването на отец Шмеман от този свят. За онези пък наши читатели, които все още не са запознати с общението на двама от – по наше мнение – най-проникновените умове на 20 в., този сборник с текстове на отец Александър Шмеман, посветени – изцяло или частично – на личността и на творчеството на А. И. Солженицин, може да предизвика желанието да проследи това общение и в записаното от отец Александър в „скришната стаичка” на личния Дневник, воден от него между 1973 и 1983 г. Защото само по този начин можем да придобием възможно най-пълната представа за плодовете от духовните движения, предизвиквало у всекиго от двамата, и особено у свещеника, взаимното общение. А по този начин пък и да научим още нещо както за единия, така и за другия – нещо, което иначе не бихме могли да узнаем”.

Новата книга – с ISBN 9789549992809 и корична цена от 10 лв. – се разпространява в книжарниците „Анжело Ронкали”, „Български книжици” и „Нисим”, във веригата книжарници „Хеликон” и в други от големите вериги в столицата и страната.

Иконата на Христос и полемиката с иконоборците

Публикувана на Четвъртък, 19 Март 2015 Написана от Кард. Кристоф Шьонборн
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Christoph-SchoenbornВече казахме най-главното за основите на богословието на иконата. Бихме могли да завършим с думите, с които ангелите са се обърнали към апостолите: „Този Иисус, който се възнесе от вас на небето, ще дойде в същия образ, както Го видяхте да възлиза на небето” (Деян. 1:11) Апостолите са изпращали с поглед Грабнатия на небето сред тях, а обещанието, че Той ще се върне обратно в същия образ, както са Го били видели да се възнася, е означавало за Неговите, останали на земята ученици, за Църквата, заръка да запази Неговия лик в живата си памет.

Иконата е израз тъкмо на този жив спомен: тя напомня не само за Човека, живял отдавна, но и за Този, Който като човек бе прославен чрез страданието и Кръста, Който и сега е жив, ходатайствайки за нас пред Отца и Чието второ пришествие е предсказано в обещанието. Иконата представлява свързващо звено между въчовечаването и новото връщане на земята, между първото и второто пришествие на Господа. Иконата не само живо пази паметта за извършилото се въчовечаване, но постоянно ни напомня и за предстоящото Второ пришествие на Христос. Ето защо, в Източната църква иконата на Христос се смята за неотменим елемент от християнското вероизповедание и в нея там виждат съкратен символ на вярата.

Православното учение за Църквата в Русия през съветския период

Публикувана на Понеделник, 16 Март 2015 Написана от Лев Е. Шапошников
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

L ShaposhnikovОктомврийската революция заварва Руската православна църква неподготвена за събитията, а материалите от Поместния събор от 1917-1918 г. са ярко свидетелство за това. Неслучайно на събора нееднократно се отбелязва, че събитията в Русия „свидетелстват за банкрута на православието”.[1] Едно от главните обстоятелства, довели до кризата, е държавническият плен на църквата, превръщането ѝ в част от държавния механизъм или, с други думи, нарушаване на съборното начало в църковното управление. Крахът на самодържавието води до изчезване от църковния живот на цезаропапизма, но заедно с това започва да се утвърждава и принципът на „демократо-папизма, на болшевизмо-папизма”. Църковните идеали отново се подчиняват на определена политическа програма, а под натиска на външни фактори в църковния организъм протича и изопачаване на основите на съборния живот. Във връзка с това на събора се разгръща остра дискусия по въпроса за възстановяването на патриаршията. Редица представители на бялото духовенство и миряни се опитват да отслабят властта на епископите и да въведат демократизма в самите основи на църковния живот. Разбира се, те предпочитат вместо патриаршия, синодната форма на управление, която да би ограничила властта на монашеството в Църквата. Съборът обаче се изказва в полза на възстановяване на патриаршията, а един от главните аргументи за това решение е било убеждението, че само патриархът може да реализира в църковната практика в пълен обем принципа на единство в множеството.

Христологическото основание на духовния живот според св. Григорий Паламà

Публикувана на Петък, 13 Март 2015 Написана от Дякон Порфириос (Джеорджи)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Deacon Prophyrios_GeorgyВ съчиненията на св. Григорий Паламà разграничението теологѝя-икономѝя и отношението същност-енергия у Бога са представени като основа на патристичното богословие като цяло. Те са херменевтичният ключ за правилно разбиране на православното богословие. Това, което редица изследователи на светия отец исихаст в ново време забравят, е фактът, че важен елемент от неговото богословие е именно херменевтичната рамка на христологичния догмат така, както е оформен на Третия, Четвъртия и Шестия вселенски събори. Св. Григорий заимства от тези древни христологически формулировки учението си за връзката между историческата човешка действителност и живота в Бога или, с други думи, за навлизането на животворящата божествена благодат в човешкото битие. Това навлизане е подготвено в Стария Завет и осъществено в изкупителното дело на Господа и не представлява нищо друго освен ипостасно единение на двете Христови природи в лицето на Бога Слово. Богословът от 14 в. тълкува христологическия догмат с помощта на жив език, свързващ естествено богословската мисъл с живота на Църквата и спасителното послание на Евангелието. Именно на този въпрос ще се спрем, тъй като той е от значение за осмисляне за перспективите на нашето богословие днес. 

Система или църква: мисли в началото на Великия пост

Публикувана на Сряда, 11 Март 2015 Написана от Владимир Мелник
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

melnik1Ето, стоя пред вратата и хлопам;

ако някой чуе гласа Ми

и отвори вратата, ще вляза при него

(Откр. 3:20)

Времето на Великия пост винаги е пътешествие. Ето – и сега стои на вратите на нашия дом и сърце Приятелят Христос (Иоан 15:15), Който ни кани да тръгнем заедно на разходка. До голяма степен зависи от самите нас каква ще е тази разходка: доколко желана и дългоочаквана ще бъде тази среща, с какво настроение ще излезем от вкъщи, какво ще вземем със себе си, как ще разпределим времето си, за какво ще поискаме да поговорим с Него – ще бъде ли това просто наш монолог (което много често се случва в общуването) или ще пожелаем и успеем да чуем Събеседника си и да разгледаме света около нас…

Както при всяка беседа, за да бъде тя именно беседа и диалог, а не обмяна на монолози или себелюбуване, е нужна елементарна откритост, което, от своя страна, предполага, първо, способност да приемаме мненията и фактите, които са неудобни за нас, и да правим това без желание „да победим” или „подтиснем” събеседника си, и, второ – желание и способност да поправяме собствените си заблуди и грешки, което е всъщност покаянието. Много жалко е, че покаянието, молбата за прошка, а и самата прошка се превръщат в свят на думи, които са лишени от смисъл. Наистина, страшни са думите, които мълчат… Но уви, думите често губят всеки смисъл, когато се намеси системата – някакъв бездушен механизъм, преминаващ през човека и жертващ заради самия себе си хората-винтчета… разбира се, „в името на велики цели”. А за такива цели може да бъде обявено всичко, което пожелаем – от имиджа на самата система и олицетворяващите я лица до нещо съвсем абстрактно. Главното е да се обезсмислят думите.

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики