Мобилно меню

Полемиката с исляма в късна Византия

Публикувана на Четвъртък, 09 Юли 2015 Написана от Златина Иванова
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Zl IvanovaОтношенията на Византия с ислямския свят имат дълга и многообразна история. Между първия сблъсък на войските на имп. Ираклий през 630 г. с арабските орди и падането на Константинопол в 1453 г., под ударите на османските турци, лежи период от осем столетия, изпълнен с войни, примирия, политическо и духовно съперничество. Срещат се две религии, претендиращи да благовестят на света истината за единия Бог. В непосредствена близост застават две култури, приликите и разликите между които са извор на антагонизъм, но и на културно привличане. Прави впечатление, че активните политически и културни контакти на византийците с арабите, а сетне и с османските турци нямат равностоен еквивалент в областта на богословието. Интензивността на религиозната полемика зависи от състоянието на политическите им отношения и във Византия тя е могла почти напълно да замре, ако вътрешните проблеми на империята фокусират цялото внимание на византийските автори.

Полемичните антиислямски съчинения в Палеологовата епоха показват по-голяма зрялост и познания за исляма, но не могат да отбележат качествено нов етап в антиислямската полемика във Византия. Те предизвикват интереса на изследователя с привличането на нови сведения, предаващи картината на ислямските вярвания и обичаи през 14 и 15 век, както и с факта, че най-значимите произведения от периода са създадени от двама императори и това им придава – освен богословско – и определено политическо значение. Полемиката с исляма е тема от областта на сравнителното богословие, но има и чисто исторически измерения, тъй като религията е неразделна част от византийската политическа идеология. Военните успехи на ислямския свят са основание за потомците на Мохамед да издигнат идеята за универсална мюсюлманска държава, което влиза в естествено противоречие с претенциите на християнския Рим. Затова византийските автори смятат за свое задължение, защитавайки истинността на православното християнство и разкривайки религиозните заблуди на исляма, още и да аргументират правото на Византия да бъде единствената законна световна империя.

Учението за преселване на душите (религиозно-исторически очерк)

Публикувана на Понеделник, 06 Юли 2015 Написана от Семьон Л. Франк
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

S L_FrankТрябва да се прави разлика между учението за преселване на душите и учението за превъплъщението. Последното се отнася към първото както родът към вида. Общата мисъл, че индивидуалната човешка душа не е свързана веднъж и завинаги с конкретно тяло, а е способна – след смъртта, а понякога и приживе – да се отделя от него и да се въплъщава в ново – в тяло на друго човешко същество, животно или растение и даже в неорганично тяло, като камък и т. н., – е почти всеобща вяра на всички или поне повечето първобитни народи. Това е естествен извод от „анимистичната” представа за душата като за „дух” (аналогичен на демоните и другите духове, населяващи света), т. е. особенно същество, само случайно обитаващо конкретната телесна обвивка. Фолклорът на почти всички народи е изпълнен с вяра в способността на човека да се „превръща” в животни, растения, камъни и т. н. Злите сили могат да закодират човека в тази насока и да му придадат нечовешки телесен вид, а добрите да направят същото – в интерес на спасението му от врагове или за успеха на някое негово начинание. Известен е мотивът от руската приказка, според който Иванушка може не само да се превръща в козле, но и разказва, кой го е убил: чрез тръбичка, издялана от израснало на гроба му дърво. „Метаморфозите” (Превръщания) на Овидий са пък сборник с легенди и приказки от античния свят с такъв вид „превръщания” на човека, т. е. с преходи на неговото аз от обичайното, собствено тяло, във всевъзможни други телесни форми. Такива приказки, поверия и легенди от първите степени народна духовна култура, разбира се, не могат да се разграничат ясно от религиозните вярвания: и едното, и другото са слети в общия първоначално изцяло чужд елемент на художествената игра и фикция – в представата за одушевеност и за родство на всички същества и неща в природата, и за лекотата, с която всяка душа може да променя външния си вид и да се преселва в друго тяло.

Историята на първобитните религии сочи, че тотемизмът – вярата в произход на дадено племе от дадено животно, което се почита като свещен покровител и божество на племето – е първоначален религиозен светоглед на огромно мнозинство първобитни народи. Колкото и да е неясен смисълът на тази вяра в други отношения, всеки случай тя свидетелства, че на първите степени на духовно-религиозното развитие на хората се е струвало естествено човешкото същество да е тъждествено с животното (независимо от различието на телесната обвивка), откъдето и възниква представата за лекотата на прехода на едното в другото. Тук спада, разбира се, и езическата представа за идолите и истуканите, като реални въплъщения на боговете. Еврейската старозаветна представа за особеното сътворяване на човека по „образ и подобие Божии”, т. е. за принципна и неизгладима разлика между него и всички останали живи същества, е нещо несъмнено уникално в историята на религиозните вярвания; изцяло ново, единственно и небивало откровение за съществото на човека (а и на Бога).[1] С библейските представи за човека като образ Божи е свързана и мисълта за единствената и неповторима индивидуалност на човека, с която вярата в превъплъщение в друго човешко същество е несъвместима.[2]

„Сталкер” – пътят на свещеника

Публикувана на Петък, 03 Юли 2015 Написана от Свещ. Дмитрий Барицки
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

StalkerОпит за богословски прочит на филма на Андрей Тарковски „Сталкер”

Мой приятел ми разказа такава история. Познат свещеник го поканил на вечеря. Сред гостите имало и възрастна двойка – бивши преподаватели в университета, дошли в Църквата още преди „перестройката”. Разговаряли за вярата, културата, изкуството и така станало дума за творчеството на Андрей Тарковски и за неговия филм „Сталкер”. Станало ясно, че приятелят ми, въпреки че самият има пряко отношение към сферата на културата, образованието и отчасти на изкуството, не е гледал филма. „Как така не сте гледали Сталкер?!” – възкликнала възрастната дама… и изведнъж се разплакала.

Ако не обръщаме внимание на патоса на реакцията, в случилото се няма и нищо странно. Да признаеш в присъствието на дисиденти отпреди „перестройката”, че ти – образован човек – не си гледал Сталкер на Тарковски, е същото, като в последния курс на семинарията, на изпита по аскетика, да кажеш, че никога не си виждал творенията на авва Доротей.

За мнозина от по-старото поколение работите на Андрей Тарковски не са били просто образци на съвременната класика – те са били откровения. Сред тях Сталкер е имал винаги особено място. Говорел е онова, което не е могло да бъде казано пряко, но към което страстно са желаели да се докоснат със сърцата и с умовете си хората, които търсели отговори на „проклетите въпроси”.

Щрихи към портрета на св. Евтимий Търновски като пастир

Публикувана на Сряда, 01 Юли 2015 Написана от Свещ. Петър Петров
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

St EuthimiosИмайки страха Божи като истинско начало на премъдростта и като съвсем си отхвърлил плътското мъдруване, удостоил си се да придобиеш Божията премъдрост и си приготвил себе си да бъдеш честен съсъд на благодатта на Пресветия Дух…

Ревнителите на благочестието и желателите на боговедението от ближните страни, като чуха за премъдростта и учеността ти, богоозарений отче наш Евтимие, изпращаха ти писмени запитвания и молеха да отговориш на техните недоумения относно православната вяра…[1]

Днешното време е изтъкано от душевни терзания. Изпълнено е с противоречия, пориви и падения. Разсъждавайки върху днешният ден, човекът отправя поглед към миналото, за да намери там опора за настоящето и ръководство за бъдещето. Така той открива, че, от една страна, каквото се е вършело, се върши отново и че Бог вика назад миналото (Екл. 3: 15) и, от друга – че във всяко превратно време Бог въздига Свои люде – достойни съсъди, изпълнени с благодат, които, полагайки душите си извеждат хората от мрака и суетата на деня към просторите на Божието царство и стават пътеводители за идните поколения, защото не може да се укрие светило, което е поставено на връх планина (Мат. 5:15).

Разривът между Изтока и Запада при патриарх Михаил Керуларий

Публикувана на Понеделник, 29 Юни 2015 Написана от Николай С. Суворов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Michael I_CerulariusБез съмнение, преди да направи решителните си стъпки патриархът е обмислил плана за действие срещу Рим. Също така трябва да приемем за несъмнено, че повод за съставянето на този план е бил дългото пребиваване в Константинопол (от 1046 г.) на италиеца Аргир, който усърдно действа в полза на съюз между императора и папата срещу норманите. За времето на своето пребиваване в столицата Аргир – по думите на самия Керуларий от първо послание до Петър Антиохийски – е три или четири пъти отлъчен от причастие заради опресноците, т. е. вероятно понеже защитавал латинския обряд срещу обвиненията на патриарха, а при патриаршеските богослужения в храма „Св. Софѝя” желаел да пристъпва към Евхаристията наравно с останалите, по гръцкия обряд. По този начин предварително се набелязвал онзи момент, който след това щял да се постави начело на обвиненията срещу латините и за който Фотий, в енцикликата си, все още не е говорел. През 1051 г. Аргир е вече в Италия и по разказа на италийския хронограф, изпраща в Константинопол през 1053 г., като свой довереник за воденето на преговори за съюз, епископа на Трани Йоан, и трябва да предположим, че за престоя на Йоан в Константинопол, патриархът е успял да го привлече на своя страна.[1]

Междувременно в италийските дела настъпва изключително неблагоприятен за папа Лъв ΙΧ обрат – войската му е разбита от норманите недалеч от Чивитела и сам той попада в техен плен, при което обаче те се отнасят към своя пленник с подобаващото уважение. Керуларий намира този момент като напълно благоприятен за решителни действия против Римската църква, тъй като с поражението на папската войска папата е престанал да бъде онази политическа величина, съюзът с която би могъл да се смята за ценен за византийското правителство. За самия пък патриарх този съюз е нежелателен, защото сред условията за сключването му е трябвало да се засегне и признаването на власт на папата в цялата Църква и връщането на Римската църква на отнетите ѝ при Лъв Исавър и Никифор Фока обширни владения. Действията на патриарха се състоят в следното: закриване на латинските църкви в Константинопол; съставяне от страна на Лъв Охридски на послание до споменатия Йоан Транийски (който по онова време вече е успял да се върне в Италия)[2] и, малко по-късно, съставяне на полемичен трактат срещу латините от монаха на Студийския манастир Никита Ститат или Пекторат.

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник