Мобилно меню

Философията като „вярващо мислене”: о. Павел Флоренски и Блез Паскал

Публикувана на Сряда, 09 Декември 2015 Написана от Олга Я. Зоткина
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Pavel_FlorenskyПонятието „вярващо мислене” принадлежи на И. В. Киреевски. „Не за всички са възможни, – пише той – нито за всички са необходими богословските занимания; не за всички е достъпно занимаването с любомъдрие; не за всички е възможно постоянното и особено упражняване в онова вътрешно внимаване, което очиства и събира света към висшето единство; за всеки обаче е възможно и е необходимо да свърже направлението на своя живот с коренното си верово убеждение, да съгласува с него както главното си занимание, така и всяко особено дело, така щото всяко действие да бъде израз на един и същи стремеж, всяка мисъл да би търсила едно и също свое основание и всяка крачка да би го водила към една и съща цел. Без това животът на човека няма да има никакъв смисъл, неговият ум ще бъде сметачна машина, сърцето му – сбор от бездушни струни, в които свисти случаен вятър, ни едно негово действие няма да има нравствен характер и въобще, в собствен смисъл няма да го има и човекът. Защото човекът – това е неговата вяра”.[1] „Вярващото мислене” – това е такова мислене, което се съгласува с вярата не по разсъдъчен начин, нито отвлечено, а като форма на изразяване, като способ на битието на самата вяра – по същия начин, както и делата, постъпките и думите трябва да бъдат изразяване на вярата. Това мислене Киреевски е наричал „християнско любомъдрие” и е виждал живото му въплъщение в светоотеческата мисъл, чиято наследница – според него – е призвана да бъде руската философия, в случай че тя се стреми да дава израз на исконната православна вяра на руския народ.

Била ли е обаче създадена такава философия? Възможна ли е тя по принцип, и ако е възможна, то как? На първия от поставените въпроси изследователите на руската религиозно-философска мисъл (като С. С. Хоружий) често дават отрицателен отговор – като обаче при това подчертават, че опити за създаване на такава философия е имало – достатъчно е просто да бъдат назовани същия този И. В. Киреевски, Е. Н. Трубецкой, С. Л. Франк, И. А. Илин… Вторият въпрос засяга вече отношението на философията към богословието, отношението ѝ към вярата, към духовния живот. Стремежът в историята на философията да бъде видян този проблем, а зад философията – да бъде разпозната личността, да бъде разпознат човекът – определиха и темата на предлаганата статия.

Моето пътуване с о. Александър (Америка)

Публикувана на Понеделник, 07 Декември 2015 Написана от Уляна Шмеман
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Al-J_SchmemannПреместване в Америка

Институтът „Св. Сергий” в Париж се ръководеше от група професори, които подкрепяха дейността на о. Александър, но не смятаха за необходимо да привличат млади хора, както и внимателно се пазеха от всеки, който не дай Боже, можеше да внесе в живота на института каквито и да са нови идеи или промени. Те не насърчаваха тясното общуване на преподавателите със студентите или с околните. Повечето от тях приемаха за истина само това, което по-рано е било в Русия и според тяхното мнение, всичко трябваше да си остане такова и сега, и занапред. По-младите преподаватели не бяха допускани да участват в заседанията на професорския преподавателски състав, разрешено беше присъствието само на „вътрешни” членове.

По това време о. проф. Георги Флоровски емигрира в САЩ, където оглави малка духовна семинария в Ню Йорк. „Св. Владимир” беше разположена в няколко къщи, принадлежащи на протестантската Обединена богословска семинария (Union Theological Seminary). Отец Георги преподаваше, проповядваше и беше истински поразен от перспективите за мисионерска работа на Православната църква в Америка. Той написа писмо на Александър и му предложи да работят в семинарията. В същото време на о. Александър му предложиха да работи в Англия, в Оксфорд, където да преподава история на Източната Църква. Без дори да се замисли, Александър избра Америка. Беше млад, енергичен, изпълнен с ревност за мисионерска дейност. За мен мисълта да се разделя с родителите ми и да заминем отвъд океана ме хвърляше в ужас. Но дори на ум не ми минаваше да се боря с естественото развитие на събитията в нашия живот, нито да променям техния ход, за да останем в Париж, където за Александър и неговото семейство очевидно нямаше никаква перспектива. От моя страна това не беше нито послушание, нито жертва. Ние с Александър вече бяхме толкова единни, че решението да се преместим в Америка беше общо. Роднините и приятелите ни реагираха много негативно на нашите планове. „Вие наистина ли искате да отидете в Америка, в тази страна на долара и без култура, далеч от семейство и приятели?”. Родителите ни бяха много натъжени. Но не се и опитаха да ни разубедят, защото добре знаеха, колко силно е желанието на Александър за активен свещенически и преподавателски живот. Реакцията на професорите в института само потвърди нашето решение, още повече, че о. Георги Флоровски така живо описваше в писмата си до нас огромната мисионерска работа, която ни очакваше в Америка. Александър беше много благодарен на своите учители в института „Св. Сергий”, но прекрасно разбираше, че там бушува и търси изход една енергия, която няма приложение във Франция. Със своите 28 години той жадуваше за широко поле на дейност, искаше да работи.

Митът за психотерапията

Публикувана на Петък, 04 Декември 2015 Написана от Йоанис Корнаракис
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

I KornarakisОще със заглавието на своя труд Митът за психотерапията[1] Томас Сас – известен американски преподавател по психиатрия в университета в Ню Йорк – поставя на дневен ред деонтологията на психотерапията като специален проблем на качеството или идентичността на психотерапията. Какво е психотерапията? Реалност или мит?

В увода на книгата си Сас заявява: „Ще се опитам да покажа, че с постъпателния упадък на религията и с развитието през 18 век на науката, грижата за терапията на грешните (sinful) души, която междувременно е била дял на християнските църкви, бе преобразувана и се прояви като грижа за терапията на болния (sick) дух, а така и се превърна в цялостно направление в медицинската наука”.

За да разберем по-добре аргументите на Сас и, като цяло, характера на неговия труд, трябва без съмнение да имаме предвид огромните мащаби на разпространението на психотерапията в американския живот и най-вече – експерименталните ѝ методи и перспективи, развиващи се в последните десетилетия. През призмата на тази реалност не само Митът на психотерапията, но и цялото творчество на Сас[2] всъщност е протест срещу „психиатричната” наука!

Жан-Клод Ларше. Манифест на богословието

Публикувана на Сряда, 02 Декември 2015 Написана от Анна Галперина
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Jean-Claude LarchetНа 27 април 2012 г. в Свето-Тихоновския университет, в рамките на научно-методологичния семинар „Богословието в системата на научното знание: традиции – съвременност – перспективи”, доклад изнесе известният православен богослов Жан-Клод Ларше, доктор по философия, доктор по богословие, автор на повече от 20 книги, преведени на много езици, на повече от 60 статии и на около 200 рецензии за различни периодични издания на френски, английски и немски. Лекцията му Що е то богословие? беше прочетена на френски. Участниците в семинара могат да се запознаят и с нейния текст на руски език, преведена от завеждащия катедрата по систематическо богословие и патрология в ПСТГУ Пьотр Михайлов.

Д-р Ларше започна със забележката, че през последните две столетия между православните, и особено в монашеските среди, се наблюдава своеобразно недоверие към богословието, което „се асоциира с някаква школска дисциплина или пък с чисто интелектуално, спекулативно и абстрактно занимание. На богословието се противопоставя животът, духовният опит”. С други думи, на богословското знание се противопоставя свръхестественото, мистическото познание, което често довежда и до цялостно отричане на богословието в неговия съвременен вид.

Приносът на св. Иларий Пиктавийски в първата фаза на арианските спорове

Публикувана на Понеделник, 30 Ноември 2015 Написана от Светослав Риболов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

St Hilary_of_PoitiersПървият и като че ли най-гласовит привърженик на Никейската вяра на Запад е св. Иларий Пиктавийски (Hilarius Pictaviensis). Неговото творчество се оказва особено значително за разпознаване на значението на никейската вяра сред западните латиноезични епископи. Най-ранните сведения за живота на този епископ имаме от книгата За бележитите мъже на св. Йероним.[1] Другият ранен извор за неговия живот е житието му (vita) от Венантиус Фортунатус (Venantius Fortunatus).[2] Иларий е роден ок. 315 г. в Пиктавис в Аквитания (днес гр. Поатие), в семейство на езичници от местната аристокрация. В зряла възраст, вече женен и с дете, приема заедно със семейството си християнството. Като цяло обаче за ранните му години няма много сведения. В началото на съчинението му За Троицата той дава информация за пътя си към Христос като търсене на отговори на философски въпроси за целта на живота, за Бога и най-сетне за духовния смисъл на Писанието, но според съвременните изследователи тук по-скоро иде реч за стандартно за епохата въведително четиво, организирано с помощта на общоприети литературни топоси, а не толкова за труд с автентично биографичен характер. Онова обаче, за което можем да сме сигурни, е, че св. Иларий изглежда е бил особено впечатлен от Евангелието според ев. Йоан Богослов.[3]

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски