Мобилно меню

Отношението на патриарх Михаил Керуларий към императорската власт след разрива с Рим

Публикувана на Четвъртък, 19 Ноември 2015 Написана от Николай С. Суворов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Michael I_CerulariusКато закрива латинските църкви в Константинопол и прилага спрямо римските легати своя собствена политика, противоположна на императорската, принуждавайки императора публично да се отрече от своята политика и да се признае за победен, Керуларий достатъчно ясно показва, че имперското правителство може да намери в негово лице силен съюзник, но и опасен противник. И наистина, ние ставаме свидетели как през останалото време от управлението на Константин IX, както и при имп. Теодора, Михаил VI Стратиотик и Исаак І Комнин (който, утвърдил се на императорския престол, вече не се нуждае от съдействието на патриарха), Керуларий е в опозиция на правителството, представлявайки страшна сила. Правителството се вижда принудено или да му се подчини, или пасивно да унижава неговата надменност, пренебрегвайки изискванията му, но без да се осмели открито да предприеме нещо решително, поне до избухването на конфликта с Исаак Комнин, завършил с низложението и смъртта на патриарха. 

Териториалната юрисдикция според православното канонично право. Феноменът на етнофилетизма в последните години

Публикувана на Понеделник, 16 Ноември 2015 Написана от Тиролойски и Серентийски митр. Пантелеймон (Родопулос)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Metr Panteleinon_RodopoulosВ древната Църква всеки град е имал свой епископ, който е предстоявал неговото евхаристийно събрание и е бил неговият пастир – отговорен за пастирското служение във всичките му аспекти и този, който „вярно преподавал словото на истината”. Дори малките градове или селища били седалища на епископи, всеки от които упражнявал определена епископска юрисдикция, независимо от епископа на големия град. Поради гоненията, проблемните условия и мъчната за Църквата ситуация е било трудно да се определят границите на всеки епископски регион, над който епископите упражнявали своята юрисдицкия. В резултат от всичко това в администрирането на Църквата често възниквали обърквания и конфликти – що се отнася до ръкоположението на клирици или до зависимостта на свещеници от двама епископи, тъй като често на едно и също място се случвало да има и по двама епископи. Когато преследването на Църквата от страна на римската държава е било прекратено, Църквата вече можела юридически да определи границите, в които всеки епископ да упражнява епископската си власт. Така е било формирано и каноничното администриране на римските провинции.

През 4 и 5 в. митрополитите в Римската империя – епископите на столиците на отделните диоцези – придобили дори и още по-голяма власт, и вече важните църковни въпроси били решавани в големите градове. Митрополитите на петте най-главни града в християнския свят били наречени патриарси, докато митрополитите на по-малките градове с времето загубили пълната си независимост, макар и да запазили предишната си титла – „митрополит”, както и своите епархии. Вече най-важните въпроси във всеки отделен географски църковен регион се решавали от патриаршески синод, от който се избирали и ръкополагали митрополитите в съответния регион, след което патриархът ги въдворявал в техните епархии. Патриаршеските синоди – под председателството на своите патриарси – отначало били съставяни от митрополити, а по-късно и от други от епископите в дадения географски регион. Митрополитските (епископските) синоди на отделните провинции, под председателството на своите митрополити били запазени и се занимавали с местните проблеми на съответните провинции. Митрополитите обаче оставали в канонична зависимост от патриарсите и техните синоди, в които сами също участвали.

Границите на патриаршиите са географски и нищо повече от това. Те не са нито етнофилетистки, нито културни, нито литургични или каквото и да било от този тип, и са определяни от вселенските събори, чрез свещените канони и църковните регулации, съгласно с християнското учение, което е противно на разграничаването на народите, с православната еклисиология и с каноничното право и пастирските изисквания.

„Зная един човек в Христа…” 3

Публикувана на Четвъртък, 12 Ноември 2015 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

elder sophrony_saharovПадението

От момента на своето сътворение Адам е пребивавал в общение с Бога чрез своя светоозарен ум. Неговият ум е бил способен да общува с Бога и с ангелския свят. С непослушанието си към Божиите заповеди обаче той се помрачил като се отъждествил с разсъдъка и с окръжаващия свят, съединил се с въображението. Като говори за грехопадението на Адам и въобще на човека, ап. Павел, казва: „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (Рим. 3:23). Прародителският грях, както и всеки въобще грях, е свързан с оскъдяване на славата Божия в човека: човекът вече не е способен да се приобщава с божествените енергии, позволяващи му да съзерцава Бога, понеже умът му се помрачава и затъмнява.

Последствията от това помрачаване са отпадането на човека от истинния Бог и поклонението пред идолите. Отново ап. Павел пише: „Понеже те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги” (Рим. 1:22-23). А св. Григорий Паламà добавя: „Умът, отстъпил от Бога, става или скотоподобен или демоноподобен и, като пристъпя отвъд пределите на естеството, пожелава неща, чужди на естеството, и не знае ситост в своята алчност, изцяло се отдава на плътски желания и не знае мярка за удоволствията”.[1] Тук е уместно да приведем и думите на Христос: „И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?” (Мат. 6:23). За това помрачаване на Божия образ в човека се говори и въобще в учението на Отците на Църквата.

Бележки към тълкуването на агиографската литература

Публикувана на Понеделник, 09 Ноември 2015 Написана от Свещ. Петър Петров
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Petar_PetrovВсяко религиозно вярване и дело имат в своята основа особен религиозен опит. Този опит изисква от човека благоговение и внимателно творческо отношение: вярващият е длъжен да се грижи за своята вяра, за своята духовна чистота и за богосъответствието на своя опит.[1]

В контекста на християнското разбиране за историческия процес, днешният ден не би съществувал, ако няма своето вчера и ако не отправя поглед към своето утре. Не би съществувал, ако Бог не го е осветил и ако човек не е открил знаците (теофаниите) на Божия промисъл в него. Казано с други думи, без домостроителството, – при което Бог дарява, а човекът гради (или пък събаря) – не би имало и човешка история. В този смисъл и днешното объркано време изисква да отправим поглед към миналото, за да разберем настоящето. А миналото е съхранило и ни е завещало богат духовен опит под формата на Православното предание (традиция). Неделима част от тази традиция е и опитът на светците, стигнал до нас в агиографската литература, който за християнина винаги е бил сигурен ориентир по пътя към Царството Божие. За жалост, с времето към житията на светците са се напластили и негативни схващания, а оттам и съответстващото им отношение, което означава, че за да изпълни отредената ѝ роля като средство за познание, с помощта на коректна критика, житийната литература трябва да бъде очистена от всяко подобно напластявание.

Освен тази основна причина, съществуват и други, които подтикват към нуждата от тълкуване на житията. На първо място, в повечето от издадените днес сборници, в които се съдържат агиографски текстове, древните жития се преразказват по твърде неумел и неточен начин, а това създава непълна, понякога дори и превратна представа сред вярващите за самия живот на един или друг светец. На второ място, в по-голямата си част днес християните отдавна вече не разбират символиката на тези текстове. На трето място, житията се използват като исторически извори, извън своя собствен контекст, а именно – историята на Църквата, което променя истинското им значение и предназначение. Това именно състояние на агиографската литература, както и отношението към нея днес провокираха и настоящото изследване, т. е. предоставиха ни достатъчно силни аргументи, които да ни убедят в необходимостта от завръщане към традиционното тълкуване на житията в контекста на нашето съвремие.

Вяра и толерантност

Публикувана на Петък, 06 Ноември 2015 Написана от Свещ. Георги Чистяков
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr G_ChistjakovЗа гърците проблеми с религиозната нетърпимост и съответно с толерантността просто не е имало, защото гърците, – рязко противопоставяйки себе си на „варварите”, що се отнася до езика и културата, много просто и органично са включвали в пантеона си боговете на граничещите с тях народи, различни източни култове и т. н. Още преди 5 в. пр. Хр. те с лекота са отъждествявали египетския Амон със своя Зевс, Тот – с Хермес и т. н. По същия път са вървели и римляните. В Рим не се делели на „свои” и „чужди”, но затова пък римските граждани са имали значително повече права от тези, които не са имали римско гражданство. При което гражданин може да бъде човек с произволен национален произход. Да напомним, че именно такъв е бил св. ап. Павел – чистокръвен евреин – „обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите” (Фил. 3:5). При това както и гърците, римляните също охотно са включвали в сонма на своите богове божествата на покорените от тях народи или пък просто са ги отъждествявали със собствените си богове. Ето защо, в античната епоха фанатизмът и религиозната нетърпимост са били невъзможни.

Нито при гърците, нито при римляните не е имало Писание, а, следователно – и религиозната норма, появила се при евреите, християните и в исляма. Християните са преследвани в Рим само защото не са приемали обществените (социални!) ценности на държавата и обществото (религията не е имала нищо общо). Трябва да се предположи, че фанатизмът винаги е бил свързан с изолационизма – с географския, политическия и религиозния изолационизъм. Че се заражда в общества, които живеят изолирано, при което смятат собствената си религия за единствено вярна. Следователно фанатизмът и религиозната нетърпимост са възможни тогава, когато истината се интерпретира като открита на мен или нас, като дарувана на моя народ и т. н. В онзи случай, когато, – ако използваме терминологията на Ерих Фром, вярата се изповядва не на принципа какво „съм”, а какво „имам”.

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж