Църквата in via

Христос като „Оня, Който има да дойде”

В един особено важен смисъл, християнското богословие винаги има отношение към есхатологията – есхатологичното съдържание в него е даденост. Но това е донякъде омаловажено от езика на „първото” и на „второто пришествие”, който ние използваме така, все едно те двете се отнасят до две различни неща: първото, до миналото (какво се е случило преди две хиляди години), а второто – до онова, което предстои да се случи в неопределена точка в бъдещето – една есхатологична драма, със съдържание, различно от това на първата, което тепърва предстои да се открие. Но християнското богословие не се дели лесно – това, което апостолите и евангелистите са проповядвали за Христос не просто лежи в миналото, само като въпрос от историята, и дискусията ни за онова, което предстои, не е ограничена само до това, което е вече дадено в Христос. Дори и за евангелистите, проповядвали за идването на Христос, Той остава – защото Той е такъв – Оня, Който има да дойде: „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?” (Мат. 11:3).

Разбира се, описанието на Христос като „Оня, Който има да дойде”, е основано в старозаветните очаквания на идващия Месия – на Благословения, „Който иде в името Господне” (Пс. 117:26; Мат. 21:9; Иоан 12:13). То обаче още отразява и начина, по който учениците, в първите три евангелия, достигат до знанието за това, Кой Христос е. Като оставим настрана изповедта на св. ап. Петър по пътя за Кесария Филипова (Мат. 16:16), „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (изповед, която самият Петър не разбира докрай и се опитва да предотврати отиването на Христос в Йерусалим, за да пострада, заради което е наречен от Него „сатана”) – извън този епизод учениците забележимо бавно достигат до познаването в Иисус Христос на вечния Син Божи. Каквото и да са били чули за раждането на Иисус от Неговата майка и за кръщението Му, от останалите, каквито и божествени учения сами да са чували от Неговите уста, каквито и да са били чудесата, които те, със собствените си очи са Го виждали да върши, и дори да Го били видели преобразен на планината на славата – те въпреки това Го изоставят по време на страданията (според синоптиците; в Евангелие според Йоан е различно и на тази разлика ще се върнем по-късно), а Петър дори и трикратно се отрича от Него: „не познавам Човека” (Мат. 26:70 сл.). Не ги убеждава нито празният гроб, нито дори явяванията Му след Възкресението – когато Той се появява при тях, те не Го познават, а вместо това Му разказват за гроба, който бил намерен празен (Лука 24:22-24)!

Христос като втори Адам в богословието на преп. Максим Изповедник

1. Творение и падение

Космологията и учението за творението, от една страна, и сотириологията и учението за домостроителството – от друга, са тясно свързани в богословието на преп. Максим.[1] Според него Бог още при сътворението на света, а дори и преди това, в Своя замисъл за човека е предвидил не толкова първия Адам, колкото втория – като глава и родоначалник на новото човечество. Именно в Христос се е извършило изпълнението на Адамовото предназначение, в Него е претворен и обединен целият свят и в Него на света и на човека е даден безценният дар на обòжението.[2]

Всичко съществуващо, в това число и човекът, е сътворено според божественото намерение – чрез Логоса, Който е „творческият принцип” на Светата Троица. Логосът съдържа в Себе си логосите (идеите или замислите) на всички сътворени неща и в Него творението е причастно на Бога.[3] „Единият Логос се явява като много логоси и многото – като Единия”,[4] поради което и всичко сътворено съществува предвечно „в Него и при Него”, като логоси, а „в определеното време” възприема „съответното си битие”.[5] Чрез логосите Логосът е свързан със света, намирайки се в центъра на всичко сътворено.[6] Той е скрит в логосите на нещата и така явява Себе си чрез съществуващото, защото всичко има своя логос, вкоренен в Него.[7]

Учението за сътворението и падението на Адам в богословието на преп. Максим има някои специфични характеристики, макар и в основните си да е близко до това на предшествениците му.[8] Сътвореният човек е бил образ на Самия Логос,[9] микрокосмос, посредник „между всички битийни равнища”.[10] Човекът, като единство на тяло и душа, е бил природно свързан с цялото творение, потенциално обхващайки го цялото.[11] Като сътворил човека, Бог му дарил „красотата на нетлението и безсмъртието”,[12] и, макар че първосъздаденият бил безстрастен, Бог дал на ума му възможността да се наслаждава.[13] Тази наслада не е била плътска и греховна, а духовна и добродетелна. Цел на радостта за човека е трябвало да бъде Самият Бог, тъй като смисълът на сътворението на човека е бил в свободното движение към Него.[14] Адам обаче, „едновременно с пришествието си в битие” (ἅμα τῷ γενέσθαι), в ума си предал чувства на дарената му от Бога сила и насочил тази сила „към сетивните (неща)” – „чрез страстите придобил осъществяваща се против природата наслада”.[15]

Псалом първи – двата пътя и дървото на живота

Изказвам моята благодарност на Михаил Георгиевич и на всички организатори на тази конференция за поканата да взема участие в нея. Доколкото ми е известно, това е първата в историята на Русия и в историята на Руската църква конференция, която е посветена на тази тема – на темата за псалмите.

Псалтирът е главният молитвеник на Църквата – както на Старозаветната, така и на Новозаветната църква. Псалмите са молитва, превърнала се в слово Божие, както и слово Божие – превърнало се в молитва. Псалмите обединяват словото на човека, което е обърнато към Бога, със словото на Бога, обърнато към човека. Те са молитва, с думите Божии. Та къде другаде, отвъд пределите на Псалтира, Бог и човекът общуват с такава интензивност и на един език, с думите на един единствен текст?

И кое може да бъде по-драгоценно от това? Нали само едно – това, че Псалтирът е молитвеникът на самия Христос. Гласът на Месия звучи от много от строфите там, а затова и бл. Августин е казал: „Истински молещият се в псалмите – това е Христос”.

Българо-гръцките църковни отношения през втората половина на 20 век

Всеки вид взаимни отношения между две страни и техните народи е функция от техните политически взаимоотношения. Това естествено е в сила и за балканистичните изследвания, петдесетгодишнината на чието проучване в рамките на Института по Балканистика при БАН отбелязахме миналия месец (май 2014 г. – бел. ред.) в София. Защото и дейността на Института за балканистични научни изследвания е функция от „отворилите” се през 60-те години на 20 век отношения между България и Гърция. Не правят изключение от това правило, разбира се, и междуцърковните отношения. С тази разлика, че освен от двустранните политически отношения те зависят и от редица чисто църковни фактори – повече с общоправославно, отколкото с двустранно измерение.

Основен фактор, влияещ на отношенията на Българската православна църква с останалите църкви в семейството на православните поместни църкви в средата на миналия век, е нейният статут. Както е известно, нейното отделяне от юрисдикцията на Цариградската патриаршия с цел възстановяване на независимостта ѝ води до нейното изключване от православното семейство от църкви и в продължение на цели 73 години тя продължава да съществува в изолация – до февруари 1945 г., когато независимостта ѝ е призната от майката-църква, Цариградската Вселенска патриаршия, а така и от всички останали православни църкви.

Литургичните промени: наблюдения и сравнения

Винаги съм се интересувал от въпросите на богослужението. Живял съм и в провинцията, но и в Атина още от 9-годишна възраст. По-късно пътувах по различни места в Гърция. Като свещеник имах възможността да съслужа с много презвитери и епископи и да продължа и до днес наблюденията си върху нашите богослужебни навици в цялата страна. Отскоро тези наблюдения се допълват от информацията на снимки и видео, които се разпространяват във виртуалната мрежа. Затова се опитах да направя сравнение на литургичните промени у нас през последните десетилетия. Тези наблюдения са със сигурност частични и субективни; опитът на други може да бъде и различен. Ето накратко обобщение на моите впечатления:

Положителни промени

Всенощните бдения: Непознати в миналото, те се превърнаха вече в част от литургичната ни рутина. Много важно богослужение, от което енориите имаха нужда.

Св. Причастие: Голямо църковно постижение е преодоляването (за съзнателно черкуващите се) на стереотипа за рядко пристъпване към божественото Причастие. За съжаление той продължава да битува сред голяма част от кръстените, а в някои райони на страната ни и сред редовно черкуващите се. Но честото пристъпване на значителна част от вярващите е голям напредък.