Причини за схизмата според патр. Михаил Кируларий и опити за свалянето ѝ до ІV кръстоносен поход

Въпросите по отношение на трагичната схизма през 11 век между Рим и Константинопол винаги са били актуални, но днес те са особено важни във връзка с интересното развитие на сътрудничеството между римокатолици и православни християни в условията на съвременната западна цивилизация, особено в рамките на Европейския съюз. През целия 20 век обаче се наблюдава взаимен интерес и все по-добри отношения между двете църковни общности, преливащ и в сферата на богословския диалог. Особено след Втория ватикански събор този взаимен интерес прерасна и в редица междуденоминационни дейности, съсредоточени върху изследването на богословските различия и откриването в дълбочина на спорните въпроси, като се започва от детайлите, за да може да се достигне до базисните различия. Така, вече няколко десетилетия действа комисия по диалога между двете деноминации, която не е обвързана с вече до голяма степен дискредитиралото се заради политическите си измерения по време на Студената война икуменическо движение, а представлява сериозни богословски авторитети, които заседават периодично и осъществяват богословски дебати в дух на добронамереност и на искрен интерес. До голяма степен политически мотивираното и официозно участие на православни представители в този диалог през годините на атеистичния режим в Източна Европа сега е заменено от съвсем естествен взаимообмен и свободна комуникация между представители на тези църковни общности. В рамките на ЕС, където България е член преди всичко поради желанието на мнозинството от своето население, тези взаимовръзки се превръщат в естествено състояние на обществото. Полярният свят вече не съществува, а Европа е голямата ни Родина.

По редица обективни причини в България за този диалог не се говори много. В тази връзка могат да се изтъкнат значителните вътрешни проблеми, свързани най-вече със схизмата в БПЦ от 90-те години на 20 век и други вътрешни проблеми в началото на 21 век. Това е една от важните причини, поради които той остана встрани от вниманието на нашето богословие. С малки изключения български академични богослови и клирици не участват в него. Българската публика все пак би следвало да бъде запозната с този диалог, имайки предвид не само задълбочаващата се евроинтеграция, но и новите реалности в положението на България в Европа и в света.

За езика на православното богословие и за богословието на езика

Като църковна наука, богословието разкрива за съвременния секуларизиран свят интелектуалните съкровища, които са били трупани през столетията на християнската духовна култура. При което в познаващото християнското богословие съзнание опитът от човешките интелектуални усилия и божественото откровение са здраво обединени в интелигибилния свят на традицията на православното умозрение.

Светоотеческото богословие, както и православната догматика са формирани от аскетичния подвиг на умното дèлание на светите християнски подвижници, които са представители на най-различни страни и народи. В християнството, както е известно, „Няма вече иудеин, ни елин, … защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28), и този над-етнически, извън-национален вектор на християнско отношение към света на националните култури задава посоката на съборното обединяване на вярващите от различните националности, говорещи и молещи се на своите най-различни езици. За да може обаче вярващите да избегнат изкушението на „вавилонското стълпотворение”, Бог е дарувал на хората езика на богослужението – свещеният език на божествената литургия, който въплъщава в себе си умозрителното богословие на Църквата.

За природата на църковната власт

За нея руският богослов, виден църковен деец на руската емиграция и професор по догматично богословие на Парижкия богословски институт прот. С. Булгаков пише:

За да се оцени по същество природата на църковната, т. е. на епископската власт, трябва през цялото време да имаме предвид нейните особености, произтичащи от природата на църковното общуване. Въпреки че често се говори за „монархичен” епископат, при което това държавно определение намира оправдание в личното властолюбие на отделни епископи, все пак трябва да помним, че църковната власт, бидейки духовна, има друга природа, различна от държавната: тя е повече и е над всяка светска власт, като простираща се върху човешката душа, но именно поради този си духовен характер е преди всичко друго служение – по думите на Господа: „Царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува” (Лука 22:25).

Преди да продължим с цитатите, нека се спрем на следните думи: Често се говори за „монархичен епископат”, като това държавно определение намира оправдание в личното властолюбие на отделни епископи.

Казано уж между другото – с лек намек сякаш за незначителни и несъществени изкривявания в дейността на епископите, всъщност във всички времена и особено днес този проблем се е превърнал в „предмет на приказки”. И тук въобще не става дума за принизяване на значението на епископа, а за определянето на присъщия му статут в Църквата. По повод „разсъжденията” за делата на един или друг епископ трябва преди всичко да се опираме на авторитета на самата Църква – на нейното канонично право.

Духовният отец в православното християнство

Изкачващият планина за първи път има нуждата да върви по познат маршрут – както и да има със себе си, като придружител и водач, някой, който вече е бил там и е запознат с пътя. Да служи като такъв придружител и водач е тъкмо ролята на авва или на духовния отец, когото гърците наричат „γέρων”, а руснаците, „старец” – название, и на двата езика означаващо „стар човек” или „старши”.[1]

Важността на послушанието към стареца е подчертана още при появата на монашеството в Християнския изток. Св. Антоний в Египет казва: „Зная монаси, които след много труд падаха и обезумяваха, тъй като се доверяваха на собствените си дела… За всяка стъпка, предприета от монаха, за всяка капка вода, която той изпива в килията си той трябва, доколкото е възможно, да се доверява на решението на стареца, та никак да не сгреши в нищо от онова, което върши”.[2]

В „апофтегмите” или „изреченията” на пустинните отци на тази тема постоянно се придава особено високо значение: „Старците казваха: ако видиш млад монах, който се изкачва към небето по своя собствена воля, хвани го за нозете и го захвърли обратно долу, защото това е за негова полза… Ако някой се доверява другиму и предава себе си на него в пълно покорство, такъв няма нужда да се вслушва в Божиите заповеди, а само трябва да повери цялата си воля в ръцете на своя отец. Тогава той ще бъде безукорен пред Бога, защото от начинаещите Бог не изисква нищо друго повече, отколкото да се предават в послушание”.[3]

Сами ли сме във вселената?

Хипотезата за съществуването на разумен живот на някои далечни планети става особено популярна към края на 19, а след това вече и през 20 век. Идеята за извънземни цивилизации се ражда в Ново време във връзка с разработването на хелиоцентричната система от Коперник и изобретяването на телескопа от Галилей. Виждайки планини и долини на Луната, някои предполагат, че там може би живеят „лунни аборигени” – „селенити” (според напълно естествената аналогия с географските открития през тази епоха, когато на много отдалечени острови са намирани непознати племена, лесно е да се предположи, че хора живеят навсякъде, в това число и на Луната). По-късно е била изказана мисълта и за съществуването на „марсианците”.

Докато наблюдава в 1761 г. преминаването на Венера пред Слънцето, Ломоносов прави извода, че около нея има атмосфера, и в знаменития си трактат Преминаването на Венера пред Слънцето, наблюдавано в Санктпетербургската императорска академия на науките в 26-ия ден на май 1761 г. Добавки изказва хипотезата, че на тази планета може да има разумен живот, подкрепяйки мисълта си със следните богословски размисли:

Като разсъждава за възможността за съществуването на много светове, Василий Велики пише: „Както грънчарят прави хиляди съдове, без да загуби нито от изкуството, нито от силата си, така и Създателят на тази вселена, имащ творческа сила не само за един свят, но в безкрайно число превъзхождаща, е привел в битие цялото величие на видимото по Своя воля”.[1]