Жан-Клод Ларше. Манифест на богословието

На 27 април 2012 г. в Свето-Тихоновския университет, в рамките на научно-методологичния семинар „Богословието в системата на научното знание: традиции – съвременност – перспективи”, доклад изнесе известният православен богослов Жан-Клод Ларше, доктор по философия, доктор по богословие, автор на повече от 20 книги, преведени на много езици, на повече от 60 статии и на около 200 рецензии за различни периодични издания на френски, английски и немски. Лекцията му Що е то богословие? беше прочетена на френски. Участниците в семинара могат да се запознаят и с нейния текст на руски език, преведена от завеждащия катедрата по систематическо богословие и патрология в ПСТГУ Пьотр Михайлов.

Д-р Ларше започна със забележката, че през последните две столетия между православните, и особено в монашеските среди, се наблюдава своеобразно недоверие към богословието, което „се асоциира с някаква школска дисциплина или пък с чисто интелектуално, спекулативно и абстрактно занимание. На богословието се противопоставя животът, духовният опит”. С други думи, на богословското знание се противопоставя свръхестественото, мистическото познание, което често довежда и до цялостно отричане на богословието в неговия съвременен вид.

Приносът на св. Иларий Пиктавийски в първата фаза на арианските спорове

Първият и като че ли най-гласовит привърженик на Никейската вяра на Запад е св. Иларий Пиктавийски (Hilarius Pictaviensis). Неговото творчество се оказва особено значително за разпознаване на значението на никейската вяра сред западните латиноезични епископи. Най-ранните сведения за живота на този епископ имаме от книгата За бележитите мъже на св. Йероним.[1] Другият ранен извор за неговия живот е житието му (vita) от Венантиус Фортунатус (Venantius Fortunatus).[2] Иларий е роден ок. 315 г. в Пиктавис в Аквитания (днес гр. Поатие), в семейство на езичници от местната аристокрация. В зряла възраст, вече женен и с дете, приема заедно със семейството си християнството. Като цяло обаче за ранните му години няма много сведения. В началото на съчинението му За Троицата той дава информация за пътя си към Христос като търсене на отговори на философски въпроси за целта на живота, за Бога и най-сетне за духовния смисъл на Писанието, но според съвременните изследователи тук по-скоро иде реч за стандартно за епохата въведително четиво, организирано с помощта на общоприети литературни топоси, а не толкова за труд с автентично биографичен характер. Онова обаче, за което можем да сме сигурни, е, че св. Иларий изглежда е бил особено впечатлен от Евангелието според ев. Йоан Богослов.[3]

Развитието на богословието в България представено в авторитетен румънски сборник

Предлагаме кратка рецензия на издадения преди няколко години авторитетен румънски сборник, озаглавен Teologia ortodoxă în secolul al XX-lea şi la începutul secolului al XXI-lea, Bucureşti: „Basilica” 2011 (Православното богословие през 20 век и началото на 21 век, Букурещ: „Базилика” 2011, 859 с.). Неговата голяма значимост ни дава основание да го представим и пред българската богословска аудитория. Съставен е по инициатива и с благословението на Румънския патр. Даниил под ръководството на свещ. проф. Виорел Йоница. В сборника се цели „панорамно представяне” на историята на православното богословие в 20 и началото на 21 век. Включени са общо тридесет видни представители на съвременното румънско богословие.

Трябва също да подчертаем и активната роля на Румънската православна църква в обществото и нейната ревностна грижа за издигане на авторитета и достойнството на многобройното ѝ духовенство. РПЦ е успяла да издейства от държавните институции преподавателите в духовните семинарии и богословските факултети, които са клирици в преобладаващата си част, да бъдат по достойнство обозначени като духовници (у нас, за разлика от там, преподавателите-духовници в учебните заведения се титулуват само с научните си степени, без означаване на духовния сан, т. е. представени са като светски лица, което е неиздействано право на нашето свещенство в научната сфера). Затова и тук титлите на всички отци-професори се изписват дословно – така, както е прието в научните среди в Румъния.

В 2013 г. издателството публикува и английско издание на сборника (в превод на богослова Ремус Рус – преподавател по история на религиите): Orthodox Theology in the 20^th century and early 21^st century. A Romanian Orthodox Perspective, Bucharest: “Basilica” 2013.

Сборникът е съставен в две части: 1) Историческите проблеми на православното богословие днес и 2) Главни насоки на православното богословие и духовност през 20 – началото на 21 век.

Първата част е съставена от следните обширни обзорни студии:

- „Модерното и съвременно православно богословие – моменти, фигури, проследяване, тълкувание” от протодякон проф. д-р Йоан И. Ика (младши) (с. 17-84);

- „Признаването на нови автокефални църкви: лингвистичното разнообразие на православното богословско мислене” от свещ. проф. д-р Николае Кифър (с. 85-96);

- „Двустранните диалози на православните църкви с останалите християнски църкви: насърчение за православната богословска мисъл” от свещ. проф. д-р Александру Морару и свещ. проф. д-р Виорел Йоница (с. 97-118);

- „Всеправославните съвещания през 20 век: нов тласък за православното богословие” от свещ. проф. д-р Виорел Йоница и свещ. проф. д-р Константин Пътуляну (с. 119-135);

- „Православните институции за богословско образование: решителни фактори за насърчаване на православното богословие” от свещ. проф. д-р Виорел Йоница (с. 136-164).

Втората част на сборника е съставена от следните студии:

- „Развитие на библейските изследвания” от свещ. проф. д-р Василе Михок (с. 165-224);

- „Развитие на изследванията по Обща църковна история” от свещ. проф. д-р Виорел Йоница, свещ. проф. д-р Адриан Габор, свещ. доц. д-р Даниел Бенга, лектор д-р Йонуц-Александру Тудорие и асист. докторант Себастиан Назъру (с. 225-260);

- „Специфика на изследванията по византология в православното пространство” от свещ. проф. д-р Емануел Бабуш (с. 261-278);

- „Специфика на изследванията по история на националните (поместни) църкви” от свещ. доц. д-р Михай Съсъужан (с. 279-301);

- „Патрологията и специализираните изследвания в рамките на православието през 20 и началото на 21 век. Изследователски школи и направления” от проф. д-р Адриан Маринеску (с. 302-365);

- „Развитие на изследванията по догматическо богословие” от свещ. проф. д-р Щефан Букиу и доц. д-р Кристинел Йожа (с. 366-426);

- „Няколко значителни акцента в нравственото богословие и православната духовност на 20 век” от свещ. проф. д-р Георге Попа (с. 427-502);

- „Изследванията по литургическо богословие в Румънската православна църква през 20 век” от Н. Високопреосвещенство проф. д-р Лауренциу Стреза, свещ. проф. д-р Николае Некула, свещ. проф. д-р Виорел Сава, свещ. доц. д-р Мариан Вълчу и доц. д-р Чиприан Стреза (с. 503-591);

- „Развитие на каноничните изследвания” от свещ. проф. д-р Константин Рус, свещ. доц. д-р Иримие Мара и свещ. лектор д-р Патричиу Влайку (с. 592-637);

- „Развитие на мисионерските и социалните изследвания” от свещ. проф. д-р Валер Бел, лектор д-р Раду Преда (с. 638-703);

- „Развитие на пастирските изследвания: Омилетика, Катехетика и Пастирско богословие” от свещ. проф. д-р Василе Гордон, свещ. асист. докторант Силвиу Тудосе (с. 704-770);

- „Пеенето в богослужението на Румънската православна църква във всеправославен контекст” от свещ. лектор д-р Стелиан Йонашку (с. 771-799);

- „История и философия на религиите в православното богословие” от свещ. проф. д-р Дорин Оанча (с. 800-813);

- „Index nominum personarum et locorum” от дякон д-р Михай Къцой [индекс на имената на личности и места] (с. 814-841);

- списък на авторите.

Ще представим накратко и основните направления в изданието, засягащи БПЦ и развитието на богословието у нас.

Протод. проф. д-р Йоан И. Ика (младши), като посочва годините на обявяването и признаването на автокефалията на поместните православни църкви (с. 56), пише, че признаването на БПЦ за патриаршия става през 1952 г., докато исторически коректна е датата 10 май 1953 г., както правилно отбелязва в своята статия и о. Михай Съсъужан (с. 293).

О. проф. Николае Кифър очертава историческите събития при признаването на автокефалията на БПЦ (с. 88-89). Споменава за Богословския факултет на Софийския университет с преподаватели „канониста и догматиста Стефан Цанков, професорите Пашев, Гошев и др.”, както и за Православния богословски факултет във Велико Търново и двете духовни семинарии в София и Пловдив (с. 94).

Отците-професори А. Морару и В. Йоница описват (с. 116) диалога между БПЦ и Евангелската църква в Германия. „Диалогът, известен под името Хернхутски диалог, е започнат през 1978 г. между БПЦ и Федерацията на църквите от бившата ГДР и е продължен през 1992 г. с Евангелската църква в Германия”. По-главните обсъждани теми в този диалог са: 1) Проповядване на евангелието; 2) Изворът на вярата; 3) Кръщение и Евхаристия; 4) Свещенство.

Отец проф. Виорел Йоница (по сведения, предоставени от българския му колега проф. д-р Иван Ж. Димитров) представя (с. 153) в сбита форма историческото развитие на богословските ни факултети в София и Велико Търново, както и на катедрите по богословие в Шумен и Пловдив, като се споменават изтъкнатите български богослови, преподавали и днес преподаващи в тях. Поради ранното набиране на информацията, тук не е споменато името на доц. д-р Свилен Тутеков – изследовател с вече над 1500 страници научна продукция.

Сред по-значимите учебници по Обща църковна история се споменава (с. 228-229) по едно заглавие от българските автори Т. Събев, Н. Кочев, Т. Коев и Г. Бакалов.

Лектор д-р Йонуц-Александру Тудорие накратко представя покръстването на славяните, като дава обширна библиография по темата (с. 237-240).

Свещ. доц. д-р Михай Съсъужан (с. 292-293) представя като главни направления в българската църковна историография: 1) покръстването на българите; 2) отношенията с Константинополската патриаршия и Византийската империя и 3) османския период с неговите последици в църковен и културен план. Посткомунистическите исторически изследвания за страната ни са посветени на държавната атеистична политика към БПЦ като се отбелязва, че тогава „ролята на Църквата в обществения и културния живот на обществото е много стеснена”. Други предмети на нашата историография според М. Съсъужан са събитията след 1989 г. и целият процес на възраждане на църковните структури. Накрая авторът обобщава: „Културният и духовният ръст на църковния живот е специално анализиран. Изтъкната е, например, ролята на Рилския манастир, „основан през 14 в.” [манастирът е основан през 10 в., а през 14 в. е обновен от Хрельо Драговол], и други средновековни български манастири в развитието и единството на българската култура и език и в съпротивата срещу елинизаторските и ислямизаторски тенденции, регистрирани в средновековния и в съвременния период”. Привежда се и кратка библиография на автори като Константин Иричек Димитър Цухлев, Иван Снегаров, И. Ж. Димитров и др.

Отците В. Гордон и С. Туросе привеждат по няколко по-значими изследвания на българските богослови прот. Хр. Димитров, Т. Поптодоров и Ив. Денев (с. 735-736).

Отец Стелян Йонашку (с. 780), анализирайки църковната музика в БПЦ, споменава за паралелната употреба на византийската невмена нотация и хоровото пеене (каквато е и настоящата румънска практика). В катедралите на големите градове у нас църковните хорове изпълняват композиции на български и руски композитори „и изненадващо – хорови творби на румънските композитори Георге Куку, Николае Лунгу или Гавриил Мусическу”. Това твърдение действително е валидно, по-специално за ПКСХП „Св. Александър Невски”, където се пеят пет произведения на румънски църковни композитори: Александру Одоляну – „Владику и священоначалника нашего”, Георге Куку – „Многолетствие на патриарха”; Гавриил Мусическу – „Херувимска песен”, вместо причастен концерт „Кто взыдет на гору Господню” (Пс. 23:3); Николае Лунгу – „Воскресения день”, Фр. Хубик – „Хвалите Господа с небес”.[1]

Инициативата за съставянето и издаването на сборника е повече от похвална. Поради големия обем на поставената задача обаче някои области са представени частично, съответно представя се единствено състоянието в Румънската православна църква – такова е представянето на литургическото богословие само в РПЦ. Ето защо ред въпроси остават открити и предстои тяхното допълнително осветляване в бъдеще.

По скромната ни преценка това изследване е добре да присъства в библиотеките на нашите богословски школи в страната, защото само при познаване на тенденциите в научните изследвания на водещите богослови от поместните православни църкви ние можем да видим „къде сме” и да работим в екип за разрешаването на немалкия брой въпроси, на които предстои да се намерят и дадат адекватни богословски отговори.

Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме? Христос, учениците на свети Йоан Предтеча и идеологията

Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?[1]

Тъкмо чрез отношението на традиционната православна егзегетика към този въпрос на св. Йоан Предтеча се вижда начинът, по който идеологическата интерпретация се налага върху евангелската действителност. Йоан е в затвора и наближава денят на неговата екзекуция, която той явно предусеща. Чрез своите двама ученици той изпраща един въпрос към Христос, който въпрос всеки на негово место би поставил: „Дали това, че съм в зандана и че набързо ще си загубя главата, че целият ми живот е минал в най-строг подвиг, напълно посветен на Божията воля, има смисъл или не?”.

Въпросът е напълно легитимен. И цар Соломон се пита какво е смисълът на живота и съществуването и с болка извиква: „Суета, всичко е суета”. Йов стои над „руините” на своя живот и упорито отхвърля настойчивото твърдение на приятелите си, че страданието му има смисъл. И Соломон, и Йов застават с въпрос пред Бога: „Как да вярвам в Тебе, Господи, в този миг на страдание и болка?”. Защо тогава би било немислимо Йоан да зададе същия въпрос? И той е човек, не е безгрешен, не е нестрадален, не е лишен от съмнението и страданието.

Йоан изпраща двамата си ученици. Тъй като ги изпраща, ясно е, че му е било позволено да бъде посещаван в затвора. Но между посетилите го не били нито Христос, нито учениците Христови – защото в такъв случай той би поставил въпроса направо на Христос или би Го попитал посредством учениците Му. Точно по това време Христос проповядвал в галилейските градове. Все пак какво са няколко дни път, за да се посети близък човек, който е несправедливо затворен? Защо Иисус не идва, защо Той не изпраща никого от учениците Си, за да ме посети? Забравил ли ме е? Грижа ли го е изобщо?

Двата града в рецепцията на прот. Сергий Булгаков

В пасхалното време, – а такова е времето, в което протича нашата конференция – ще бъде правилно за започнем с думи от най-пасхалната книга на Светото Писание – Откровение на св. Йоан Богослов.[1] „Па ме отнесе духом на голяма и висока планина, и ми показа големия град, светия Иерусалим, който слизаше от небето – от Бога, и имаше Божия слава…” (Откр. 21:10-11). Книга Откровение ни разказва за настъпващия свършек на творението, което се проявява в Новия Йерусалим. Град, в който няма храм (Откр. 21:22).

Първата тема

Темата за божествения град, в неговото съотношение и съотнесеност със земния, отчетливо присъства в размишленията на авторите от първите поколения християни.[2] Причина за това е удивителната способност на първите християни[3] да разсъждават за себе си и за другите: за Църквата и за света, за вярващите и невярващите, за правдата и заблуждението, за своето и за чуждото, в открит диалог, без предварително подготвени директиви, предпоставки и предубеждения. В това се заключавала и цялата колосална сила на християнството в неговия първоначален импулс и проявления. Изхождайки от вътрешната логика на този импулс, се получава така, че християните – това не са тези, които се интересуват и които се занимават изключително сами със себе си, с въпросите на построяването на своята вътрешна реалност, в нейните различни проявления, чак до разнообразието от форми и усвоявания, до правилата на закона и на ортопраксията, а тези, които размишляват и в разсъжденията си се стараят да посочат онова, с което се и започва великото действие, наричано в богословието преображение на света.

Така се открива истината, че християнството, макар да се проявява като религия, винаги е повече от религия. Че това е вяра, която говори за изкупеното човечество и за новото творение. В противен случай християнството би станало просто религия, а така би рискувало да се превърне в секта, отличавайки се от тази или онази друга секта само по своите размери. Сектата – това е група, гледаща само към себе си, а имайки предвид единствено себе си, тя се и абсолютизира до степен да утвърждава само собствената си абсолютна самодостатъчност.