Мобилно меню

Литургичните промени: наблюдения и сравнения

Публикувана на Понеделник, 27 Юли 2015 Написана от Прот. Василиос Термос
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr V_TermosВинаги съм се интересувал от въпросите на богослужението. Живял съм и в провинцията, но и в Атина още от 9-годишна възраст. По-късно пътувах по различни места в Гърция. Като свещеник имах възможността да съслужа с много презвитери и епископи и да продължа и до днес наблюденията си върху нашите богослужебни навици в цялата страна. Отскоро тези наблюдения се допълват от информацията на снимки и видео, които се разпространяват във виртуалната мрежа. Затова се опитах да направя сравнение на литургичните промени у нас през последните десетилетия. Тези наблюдения са със сигурност частични и субективни; опитът на други може да бъде и различен. Ето накратко обобщение на моите впечатления:

Положителни промени

Всенощните бдения: Непознати в миналото, те се превърнаха вече в част от литургичната ни рутина. Много важно богослужение, от което енориите имаха нужда.

Св. Причастие: Голямо църковно постижение е преодоляването (за съзнателно черкуващите се) на стереотипа за рядко пристъпване към божественото Причастие. За съжаление той продължава да битува сред голяма част от кръстените, а в някои райони на страната ни и сред редовно черкуващите се. Но честото пристъпване на значителна част от вярващите е голям напредък.

Религиозността на Чехов

Публикувана на Четвъртък, 23 Юли 2015 Написана от Михаил М. Дунаев
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

M M_DunaevРелигиозността на Чехов. Нима самото предположение за такава не е нелепо? Може би единственият, който говори за високата религиозност на чеховото творчество дълго време беше С. Н. Булгаков, който първи разкри световното значение на идеите и художествената мисъл на този писател. Още по-поразително е, че това убеждение прозвуча още в 1904 г. като отзвук от смъртта на Чехов в публичната лекция „Чехов като мислител”. Философът тогава твърди, че по силата на своите религиозни търсения Чехов „оставя зад себе си даже Толстой и се приближава към Достоевски, нямайки тук равни на себе си”.

Според справедливата мисъл на Булгаков своеобразието на Чехов като творец се състои в това, че той търси правдата, Бога и смисъла на живота не като изследва възвишените прояви на човешкия дух, а нравствените слабости, падения и безсилието на личността, т. е. поставял си е най-трудните художествени задачи. Не възхитено любуване от духовните висоти, а състрадателна любов към слабите и грешни, но живи души – това е основният патос на чеховата проза. 

Синтезът на цялостната личност: Божията грижа и човешкият отговор в изцеряването

Публикувана на Понеделник, 20 Юли 2015 Написана от Прот. Джоузеф Алън
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Joseph_AllenЩе се поддадем ли ние на отчаянието; има ли надежда за един по-добър свят? Не съм песимист, нито някога ще се предам на отчаянието, защото моята Църква е Църква на надеждата. Слънцето може да грее ярко, дори въпреки гъстите облаци. Ако изучите живота на Христос, вие ще откриете моменти и на тъга, и на радост. Ето начина, по който схващам историята: Църквата никога не ни е обещавала рай на земята. Ето защо, ние сме задължени да отхвърлим всякакво социално утопично мислене и с вяра, надежда, достойнство и мъжество да възприемем както мрачните, така и ярките исторически моменти.

Митрополит Филип (Салиба)

Тази статия представлява опит за представяне на определени пастирски аспекти на личностната цялостност (изцеряването). Представянето е с ограничен обхват – нещо като „чернова”, която се надява да отвори нови врати към по-нататъшното изучаване в православна перспектива на вършеното от пастирите изцеление.

Търновският събор от 1211 г. – проблеми и интерпретации

Публикувана на Четвъртък, 16 Юли 2015 Написана от Свещ. Петър Петров
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Petar_PetrovПреди повече от век един историк пише: „Съборите са представлявали пулс, по който може да се съди за общоцърковния живот. Най-вече на тях, отколкото на друго място се проявявал господстващият дух на времето, мярата на здравите сили на века или характера на неговата болест”.[1] И той се оказва прав! Колкото по-задълбочено и по-детайлно проучваме църковната история, толкова повече се убеждаваме в достоверността на факта, че съборите са онези завещани ни от апостолите форуми, които събират като във фокус въжделенията на времето. В този смисъл в началото на 13 век пулсът на българския църковен живот бие учестено, а бурните събития в зората на Второто българско царство предизвикват свикването на Търновския събор от 1211 г.

Този събор предизвиква интереса на всички учени, проучвали историята на това царство и на богомилството. В техните интерпретации обаче намират място предимно отделни аспекти от проблематиката на събора, което изтласква на заден план самия събор и неговата същност на православен форум. Затова тук ще се опитаме да открием значението на събора за историята на Българската православна църква – в контекста на съборното начало в устройството и управлението на Църквата.

Така поставен, за повече яснота и прецизност, въпросът, който предстои да бъде разгледан, изисква да се раздели на две части: Православната традиция и съборността на Църквата, и Търновският събор от 1211 г. – като израз на православната традиция.

Авторитетът на Отците, сборникът на Св. Писание и критерият на светостта

Публикувана на Понеделник, 13 Юли 2015 Написана от Светослав Риболов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Svetoslav RibolovВ процеса на обучение по богословие от страна на студентите нерядко възниква един резонен въпрос. Ще се опитам да го резюмирам така: В какво се състои разликата между авторитетността на светоотеческото творчество и сборника от свещени текстове, наричан Св. Писание или Библия? И логичното следствие на това питане е следващият въпрос: До каква степен и текстовете на Отците са боговдъхновени?

Канонът на Стария и Новия Завет включва определени книги: 50 (49) на Стария Завет и 27 – на Новия, възприемани като авторитетни за традицията (Преданието). Той е установен след съответни разисквания и съборни решения на Църквата, постигнати в дискусия, под въздействието на Светия Дух. Виждаме го в Послание 39 на св. Атанасий от 367 г.[1] и в решенията на поместните събори в Ипон, от Северна Африка (393 г.), и от Картаген (397 г.). Те систематизират онова, което в древност, в Църквата, вече е било общоприета практика – да се смятат 27-те новозаветни книги за боговдъхновени, т. е. да представляват канона на Новия завет на Господа с избрания Му народ. С други думи, и той е резултат от определена историческа опитност на общността, която наричаме Църква (старозаветна или новозаветна). А тази опитност всъщност е и опитност от живеенето в Духа, т. е. в Божието благодатно присъствие или най-просто казано – в святост. Затова познаването на Писанието и тълкувателната работа върху него Отците тясно свързват с духовния живот, с пътя на духовното възрастване, – на обòжението – като усвояване на нетварните божествени енергии – пътя на светостта.

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики