Мобилно меню

Патриархът, християните и Османската империя

Публикувана на Понеделник, 11 Май 2015 Написана от Венцислав Каравълчев
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

VKaravulchev 0Падането на Константинопол в ръцете на османските турци е събитие, което разтърсва дълбоко християнския свят. Макар и краят на Източната римска империя да е отдавна предизвестен, никой – дори и най-големите скептици от онова време – не са искали да вярват, че подобно нещо действително ще се случи. „В деня, в който турците превзеха Константинопол, слънцето помръкна”, така описва събитието един грузински хронист.[1] Дори слънцето да не е променило своите функции, психологическият ефект от падането на столицата е истинско затъмнение, което сериозно стряска цяла Европа и въобще християнството. От гледна точка на Православната църква, – която четири века по-рано се е отделила от Западната, – падането на Константинопол бележи края на една епоха и начало на нова, напълно непозната и изпълнена с безброй предизвикателства и трудности. За първи път в историята ѝ първият по чест предстоятел на тази църква – Константинополският патриарх, престава да бъде субект и главен съветник по религиозните въпроси на един християнски император за да се превърне в поданик на мюсюлмански султан.

Разбира се, това не е първи случай в историята на Православната църква, когато православен патриарх се подчинява на мюсюлмански управител и е принуден да се съобразява със законите и устройството на друга, различна и нехристиянска държава. Има ги примерите на Йерусалимската, Антиохийската и Александрийската църкви, които още в началото на 7 век падат под мюсюлманска власт. Само че с падането на Константинопол подвластна на управлението на иноверен народ става самата Велика църква, имперската църква, която през вековете активно се е опитвала да се асоциира с цялото православно християнство, с цялата християнска икумена.

Ямвлих, Айнщайн и византийската мистагогическа традиция в аргументите на о. Павел Флоренски в полза на иконостаса

Публикувана на Четвъртък, 07 Май 2015 Написана от Аркадий М. Шуфрин
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Pavel_FlorenskyИконостасът е създаден повече или по-малко „спонтанно”. Той никога не е бил предмет на църковен канон или постановление… Също така за него няма теологическо разяснение дори и в най-общ смисъл. Поради това ролята му за мнозина остава напълно неразбираема.[1]

Цитираното мнение на Леонид Успенски свидетелства за липсата на богословско обяснение на иконостаса, плътна стена от икони, отделяща олтара от нефа, и тази липса се е усещала дори и в 1964 г. По ирония на съдбата толкова закъснялото обяснение (ако вземем предвид, че иконостасът присъства в Руската църква от 15 в.) е дадено в трактат на о. Павел Флоренски,[2] завършен в 1922 г.,[3] но издаден чак в 1972 г.[4]

Разглеждайки накратко проблема за иконостаса в първата част, нататък Флоренски се занимава само с иконата, без да се завръща към темата за иконостаса сам по себе си.[5] Това обяснява и защо този труд е привлякъл вниманието най-вече на специалистите по семиотика[6] и естетика, докато доводите на Флоренски в полза на иконостаса остават не само неоспорени, но засега практически и незабелязани от богословите.

Църквата на нецърковните

Публикувана на Понеделник, 04 Май 2015 Написана от Свещ. Стефан Домусчи
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Stefan_DomuschiПонастоящем на проблемите на идентичността – както на религиозната, така и на нравствената – е посветен достатъчно голям брой изследвания. Обикновено я разбират като „осъзнаване от страна на човека на принадлежността му към някаква група, което му позволява да определи мястото си в социокултурното пространство”.[1] Самата дума „група”, с цялата възможна очевидност, предполага границите или критериите на тази причастност, отвъд които се оказва и невъзможно да идентифицираш себе си като част от тази група.

Освен това, употребявайки думата „осъзнаване”, трябва да разберем, че мярката на осъзнатостта може да бъде различна. Човек може да осъзнава себе си принадлежащ към някаква група, без да се замисля какви са критериите, които съответстват на тази принадлежност. В съзнанието на такъв човек границите на идентичността съществуват имплицитно и не са осмислени.

Идентичността може да бъде задавана от единичен признак, а може да се създава и от съвкупност от признаци. В последния случай самите признаци са различни, но за реализирането на въпросната идентичност всички те се оказват необходими.

Търновската патриаршия: духовни измерения

Публикувана на Петък, 01 Май 2015 Написана от Свещ. Петър Петров
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Petar_PetrovНа пръв поглед въпросът за духовното значение на Търновската патриаршия за историята на нашия народ изглежда решен и сякаш към вече казаното и написаното няма какво да се добави. На практика обаче това не е така, защото реално досега този въпрос почти не е бил разглеждан в светлината на собствено църковната традиция. Тъй като обаче да се отговори изчерпателно в светлината на тази традиция не е никак лесна задача, изискваща колективните усилия на хора от различни области, тук по-скоро ще се опитаме само да очертаем рамките, в които е възможно този отговор да бъде даден.

1. Духовната ситуация

1.1. Духовна ситуация или културен модел?

Предпочитаме да говорим за духовна ситуация, а не за културен модел поради няколко причини. На първо място терминът „духовна ситуация” е натоварен с много повече семантично съдържание отколкото терминът „културен модел”. Това позволява при изследването на Средновековието вярата да се постави на полагащото ѝ се място на законодател в духовния живот, а и не само в него. Този термин не само позволява по-добро разбиране на средновековното време, но също и кореспондира със собствено църковната интерпретация на историята, където вярата не се възприема като културен феномен, а като основа, пораждаща определена култура. И така, можем да говорим за духовна ситуация и породени от нея множество, при това динамични културни модели.

Прекрасен пример е вече оформената в периода 12-14 в. Православна общност, т. е. има духовна ситуация, създадена от православната вяра,[1] пораждаща византийския, българския, сръбския, влашкия, руския и т. н. културни модели.[2] А определения като Славяновизантийска общност[3] са едностранчиви, понеже не изчерпват цялата палитра от живота на Православната общност, в чийто състав всички православни, а не славяни и гърци поотделно, живеят един и същ духовен живот. Като пример за това може да се посочи исихазмът, който представлява достояние на цялата православна общност, а не само на славяни или гърци. Същата ситуация съществува и на Запад при формиралата се там Римокатолическа общност.

Седмият вселенски събор

Публикувана на Сряда, 29 Април 2015 Написана от Антон Карташов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

A KartashevЗа място за свикване на събора е определена Никея, недалеч от Константинопол и все пак, не самата, вечно разтърсвана от дворцови преврати, столица. Град, славата на който е свързвана с Първия вселенски събор. Тъй като епископите от предходното и неуспешно свикване на събора вече се били разотишли, а папските легати били вече в Сицилия, през май 787 г. имп. Ирина започва отново да разпраща покани из цялата империя до предишните делегати, за да участват на събора в Никея. Папата откликва с одобрение. В писмо до Карл Велики той пише в западен стил: et sic synodum istam secundum nostram ordinationem (!) fecerunt. Образец за западните илюзии относно смисъла на действията на Изтока.

Делегатите са в по-голямата си част същите: двамата презвитери от Рим, същите формално прикрити представители на трите арабски патриаршии – Йоан и Тома. На първо място се подписват римляните, след това Константинополският патриарх и след това вече представителите на останалите патриаршии – Йоан и Тома. В действителност председател и ръководител на споровете е Тарасий, о προκαθήμονος, както го наричат двамата Петровци от Рим. В Никея Ирина и Константин не присъстват лично. Тях ги представляват комит Петрон и началник-щаба Йоан. Впоследствие патриарх Никифор в писмо до папа Лъв III нарича събора „събор на 350” отци. По онова време Никифор е млад секретар на събора и запознат с положението на нещата. Броят присъстващи на събора наистина стига 350 и даже 368 делегати. Но пълноправно подписващите се са не повече от 308. Интересували се за броя на присъстващите, за да не се окаже съборът по-малоброен от иконоборческия от 754 г., където са по-малко от 338. Особеност на събора е привличането на много монаси – πλαθὺς μοναχών, дали 131 подписа за актовете под ръководството на Сава, игумен на студийците, и на Платон – на Σακκουδεώνος.

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий