Зная един човек в Христа. Живот и служение на стареца Софроний – исихаста и богослова от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Светоотеческият период не е просто един изолиран етап от живота на Църквата. Свети отци има във всички епохи и всяка епоха има своите светци и големи богослови. Двадесетият век също даде своя принос в Преданието на Църквата, чрез свидетелствата на множество светци – мъченици, изповедници и богослови. Сред тях е архимандрит Софроний (Сахаров), когото Бог удостои едновременно с дара на духовното старчество и на богословието. С пълно основание Навпактският митр. Йеротей (Влахос) сравнява този изключителен съвременен духовник и богослов с преп. Симеон Нови Богослов. В книгата Зная един човек в Христа митрополит Йеротей разкрива в дълбочина личността и богословието на този съвременен свидетел на православието. Книгата е разделена на две основни части – в първата от тях личността и учението на стареца са разкрити чрез неговото богословско творчество, докато във втората авторът описва своя личен опит от срещите си с него.

Вярно на целта си да представя творчеството на най-изтъкнатите представители на православното богословие на 20 век, проектът Живо предание започва публикуването на тази книга на митрополит Йеротей, който от личен опит свидетелства, че Христос присъства сред нас неизменен не само в миналото, но също така и днес. Най-ярко обаче е Неговото присъствие в хора като архимандрит Софроний, в които Христос живее и в които се е изобразил. Посланието на автора към неговия съвременник е, че докато има святост, докато Църквата дава плодове като стареца Софроний, светът няма да свърши, а ще продължи да ражда нови жители на Небесното царство. В книгата се съдържат и много свидетелства, че сам Бог е прославил чрез чудотворство и харизматични дарове своя угодник, стареца Софроний, поради което и митрополит Йеротей е категоричен: „Ако отец Софроний не е светец, то светци въобще няма!”.

Книгата „Οίδα άνθρωπον εν Χριστώ”. Βίος και πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστού και θεολόγου („Зная един човек в Христа”. Живот и служение на стареца Софроний – исихаста и богослова) се превежда и публикува на български език в проекта Живо Предание с изричното съгласие и с благослвовението на нейния автор – Негово Високопреосвещенство Навпактски и на Свети Влас митрополит Йеротей (Влахос).

„Зная един човек в Христа…” 2

Духовна автобиография (продължение)

Трудно е да се пише за живота и дейността на светец – само светци разбират светците и само тези, чиито живот е подобен на живота на светеца, могат да обяснят това, което е основата на тяхното битие. Св. апостол Павел пише на коринтяните: „… понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкият дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божият Дух”.[1]

Съществува мнението, че всеки човек носи в себе си света, че е микрокосмос в макрокосмоса и така преживява драмата на цялото човечество. Че в своя живот той преживява и трагедията на войната, и потреса, и сблъсъка на потомците на Адам, в каквато и форма да са те. И от духовна гледна точка грехопадението на Адам, заедно с всички последици – и Адамовият плач и радостта от Възкресението – се преживяват в дълбочина от съществото на всеки човек.

Случващото се с обикновения човек старецът Софроний усеща особено остро – до последните възможни предели: Адамовото грехопадение, паметта за смъртта, преживяването на ада, но и радостта от съзерцанието на нетварната светлина, която е светлината на Царството Божие. Кой има подобен опит, да анализира вътрешния свят на личността на стареца Софроний? Ап. Павел пише за това: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва”.[2] Старецът пише житието на св. Силуан Атонски и внимателно анализира неговия духовен път, като го съпоставя с духовния си опит. За мен такъв анализ е невъзможен.

Богословско осмисляне на „смъртта на субекта” във философията на постструктурализма

Понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него?

(1 Кор. 2:11)

Гледайте, братя, да не ви увлече някой с философия и празна измама според човешкото предание,

според стихийте световни, а не според Христа.

(Кол. 2:8)

Увод

Централният въпрос в постструктурализма можем да определим като проблем за субекта. Проекта на френския постмодерн можем да видим като проект за демитологизация – последен стадий на философската съпротива. А. В. Дяков – в своята голяма поредица монографии, посветена на френския постструктурализъм – нарича постмодернизма философия на бунта: „Постструктурализмът може да бъде наречен философия на бунта по много причини… Той се съпротивява на традициите, на авторитета, на положените системи. Тази философия на бунта бе израз на умонастроенията на западните интелектуалци от 60-те години на 20 век”.[1] И все пак не бива лекомислено да причисляваме постмодернистите към нихилизма, съпротивата не винаги е синоним на разрушението, деконструкцията на Дерида се различава от деструкцията. Обявените от постмодернистите „смърт на субекта” и „смърт на автора” носят далеч отиващи етически следствия: ако „азът” е илюзорен, следователно човек не носи отговорност за своите действия. Но такъв поглед не е съвсем обективен, а по-скоро повърхностен. Нататък ще разгледаме въпросите: какъв модел на субективността се разрушава и какво се предлага на негово място.

„Социалните мрежи”: опит за първичен богословски прочит

При хуманитарните науки сложните идеи не произхождат от простите,

както това е при естествените науки.

В хуманитарните науки сложните идеи се израждат в прости.

Н. Г. Давила

В една от своите книги (Крадец на време) Т. Пратчет иронизира отъждествяването на информацията със знанието. Вземайки повод оттам, ще поговорим за феномена на социалните мрежи в неговия богословско-философски аспект, а доколкото ще става дума за съвсем нови и непознати в досегашната човешка история реалии, все още недостатъчно проучени и разбрани, статията по необходимост ще носи и голяма доза хипотетичен заряд. От друга страна, поради неизбежното за този формат ограничение, текстът няма и претенцията да изказва нещата в някаква „пълнота” или завършеност. В огромна степен също така разчитаме на предварителната осведоменост на читателя по някои от използваните понятия.[1]

„Социална мрежа” и ентропия

Днес непрекъснато са в обръщение думи и понятия като „мрежово общество”, „технологична култура”, „виртуална култура” и т. н. По странен начин всички те са навлезли в езика и мисленето, без обаче да са докрай осмислени и обхванати в един или друг концептуален философски ред (подозрението ни е, че такова нещо е принципно невъзможно, но то е друга тема). Типичен пример за това са медиите. Ние все още ги възприемаме като „елемент” от живота, като нещо, от което имаме единствено някаква информационна необходимост (и дори полза), без обикновено да си даваме сметка, че съвременната култура изобщо не би съществувала без Медията. Сиреч, че самата култура е медийна, а не просто „съдържа” медийното в себе си. Това обаче са фундаментално различни неща. Тази характеристика изобщо на съвремието внезапно напусналият ни наскоро кинорежисьор, писател и – ще го добавим – стар и добър приятел Красимир Крумов – Грец определи в последната си книга като Медиален Левиатан.[2]

За кончината на светия император Юстиниан и за неговото място в историята

Щом минава 80-те, телесните немощи започват да побеждават престарелия имп. Юстиниан. Той обаче продължава да държи юздите на държавното управление в свои ръце. Ала душата му, която и по-рано намира утеха в размислите за горното и вечното, за едното потребно, сега – вече на преклонна възраст – започва с особена радост да се отдава на богомислие. Шарл Дил пише за вдълбочеността му в богословския размисъл с високомерното предубеждение на закоравелия позитивист: „Той е бил обхванат от манията за богословстване. Отдавна грижата за религиозните дела е била така скъпа на сърцето му, че заради тях той забравял най-съществените интереси на държавата. Сега вече тази грижа го обхваща изцяло. Показателно е, че последният указ, издаден от него на 26.3.565 г., се е отнасял изцяло до църковните дела и изобилието на цитати от Св. Писание и Отците на Църквата отлично характеризирали настроението на владетеля… Естествено е било заразата на такъв печален пример на управление да обхване всички степени на властта”.[1] Като потвърждение на своята присъда Дил цитира стиховете на младия съвременник на Юстиниан поета Корип, но там няма и намек от осъждане на св. император: „Старикът вече за нищо не се грижеше: вече изстивайки, той живееше само в очакване на вечния живот, умът му витаеше в небесата”.[2]