Мобилно меню

Парадоксите на руското културно развитие

Публикувана на Неделя, 31 Януари 2016 Написана от Прот. Александър Шмеман
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr A_SchmemannМаксимализмът

Културата е свързана с чувството за мярка – с усещането за собствената граница. Още древните гърци, създателите на една от най-великите световни култури, в известен смисъл майка и на нашата съвременна култура, са поставяли в центъра на разбирането на културата понятието μέτριος – прилагателно, означаващо тъкмо мярка, хармония,[1] а следователно и природната ограниченост на всяко съвършенство. А мярата предполага порядък, строй, структура, форма, съответствие на форма и съдържание, цялостност и завършеност. Очевидно е, че творците в тази културна традиция са разбирали, че най-трудното в творчеството е именно в самоограничението, в признаването на собствената граница и в своеобразното смирение пред нея.

Същевременно, един от парадоксите на руската култура се състои в това, че още от самото начало най-важната нейна съставна част се е оказало своеобразното отричане тъкмо на това μέτριος – онзи своеобразен патос на максимализма, който се стреми към отстраняване и на мярката, и на границата. Парадоксалността на тази черта се състои в това, че патосът на максимализма е присъщ тъкмо на самата руска култура. И по-рано, и вън от Русия, максимализмът, фанатизмът, отричането на културата в името все едно на какви ценности, много често е довеждало до унищожаването на културни ценности, но това явно е било проява на нещо, намиращо се вън от културата, на антикултурното. У нас пък – и точно в това се състои и парадоксът – усещането за това, този порив е бил присъщ на самите носители на културата, на нейните творци. И това е внасяло и внася особена поляризация вътре в самата култура, прави я чуплива и често спорна – дори, в буквален смисъл, призрачна.

Връзки между Римокатолическата църква и Православната църква

Публикувана на Петък, 29 Януари 2016 Написана от Свещ. Роналд Робъртсън
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Rev R_RobersonНачалото на международния православно-римокатолически диалог може да се открие в затоплянето на отношенията между двете църкви през 60-те години на 20 век. От римокатолическа перспектива, свикването на Втория Ватикански събор, значителна роля на който, зад кулисите, играят и православните наблюдатели, официално излезе с висока оценка за православието. Тази положителна оценка за православието може да бъде открита в съборните документи, включително и в благосклонната оценка за много от техните легитимни традиции, които се отличават от латинската практика, както и в категоричното признаване на легитимността на православните тайнства. От гледна пък точка на православните, Третата Всеправославна конференция (Родос, 1964 г.) насърчи поместните православни църкви да се заемат с подготвителни към един потенциално възможен диалог с Римокатолическата църква проучвания.

И двете страни осъзнаха, че преди да е възможен какъвто и да било плодотворен богословски диалог, между православните и римокатолиците трябва да е налице едно повишаване на сигурността и взаимното доверие. Което може да бъде постигнато чрез „диалога на великодушието”, белязан от исторически срещи и от символични жестове, които започнаха през януари 1964 г. със срещата, в Йерусалим, между папа Павел VІ и Константинополския патриарх Атинагор. В съвместна декларация, публикувана от тях едновременно в Рим и в Истанбул на 7 декември 1965 г., взаимните отлъчвания от 1054 г. бяха вдигнати и „изтрити от паметта” на Църквата. През 1967 г. папата и патриархът си размениха визити в Рим и в Истанбул.

Православието в публичното пространство: война и насилие, герои и светци

Публикувана на Сряда, 27 Януари 2016 Написана от Сергей Чапнин
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

S ChapninПрез 2015 г. Руската православна църква се оказа в ситуация на ново мълчание. В публичното пространство фактически звучи само един глас – гласът на патриарх Кирил. Всички други мълчат, не си позволяват разгърнати изказвания – само кратки коментари по отделни, винаги съвсем конкретни поводи. Това, без съмнение е нов стил. Той ярко илюстрира нарастващото значение на йерархичната доминанта в живота на Църквата. И, по-точно – разбирането на йерархията като единоначалие в лицето на патриарха.

Младият епископат, а това са почти двеста сравнително млади хора, които са ръкоположени при патриарх Кирил, е загадка. За пет-шест години от съществуването си все още не са казали нищо. Възниква въпросът: защо младият епископат не говори – не иска, не може или се страхува? Пауза в навечерието на големи промени ли е това или стремеж да напуснат публичното пространство? В края на 2015 г. тези въпроси остават отворени. Разбира се, съществуват и изключения. Ако говорим за църковния истаблишмънт, тук сякаш изключенията са само прот. Всеволод Чаплин и, във все по-малка степен, Дмитрий Смирнов. Но те се изказват постмодернистки фрагментарно и даже позицията им трябва да се реконструира. Най-силно в публичното пространство звучат не изказванията по същество, а отделни провокативни реплики.

И изглежда, че това устройва мнозина. Чаплин продължава да се изказва, а началството продължава да търпи. Недоумението сред православните, в това число и свещеници и епископи, продължава да расте. А в обществото нараства раздразнението към Православната църква: ама къде се бутат пак тези попове? Отношенията между Църквата и съвременната култура в частност придобиват все по-карикатурен характер.

„Зная един човек в Христа…” 5

Публикувана на Понеделник, 25 Януари 2016 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

elder sophrony_saharovВиждането на нетварната светлина

Св. Исаак Сириец учи, че съзерцаването на Бога като светлина е плод на чистата молитва. Молитвата е чиста тогава, когато се извършва с чист ум, т. е. когато умът е свободен от всеки помисъл. Ако по време на молитва в ума възниква някаква странична мисъл или мечтание, „тогава тази молитва не се нарича чиста”.[1] В момент, когато Бог благоволи, умната молитва преминава в съзерцание на божествената светлина. Това съзерцание вече не се нарича молитва, „но родена чиста молитва, изпратена от Светия Дух”.[2]

Чистата молитва е „пределът” на всяка молитва, защото „зад този предел е изумлението, а не молитвата, защото всичко молитвено се прекратява и настъпва съзерцание, и вече не с молитва се моли умът”. И св. Исаак продължава: „Едно нещо е молитвата, а друго съзерцанието в молитва, независимо че молитвата и съзерцанието заимстват своето начало едно от друго”, т. е. от молитвата умът на човека се издига към изумление-съзерцание и когато съзерцанието се прекрати, тогава се ражда напрегната умна молитва. Така, „молитвата е сеитба, а съзерцанието събиране на сноповете – на духовните плодове”.[3]

Християнската правда и научната истина

Публикувана на Петък, 22 Януари 2016 Написана от Константин М. Антонов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

K AntonovНякои методологични проблеми при писането на курсови и дипломни работи

Този текст беше написан преди няколко години по съвсем конкретен повод и беше представен като доклад пред Годишната богословска конференция на ПСТГУ, като беше публикуван в материалите от нея.[1] Последващите развития в интелектуалния ни живот обаче, и особено разгърналите се вътрешноцърковни дискусии, показаха, че засегнатите тук тенденции и проблеми в действителност носят по-общ характер и клонят към задълбочаване и изостряне. В много от случаите играещата тук ключова роля дума студент днес спокойно може да бъде заменена с „изследовател” или „интелектуалец”. Независимо от това я запазвам, защото навиците за научна работа се натрупват тъкмо по време на студентството, което възлага още по-голяма отговорност върху научните ръководители и педагози от висшите църковни училища изобщо. На много места текстът е допълнен и редактиран. Неговата цел е да насочи вниманието на църковната научна общественост към съответните проблеми и тенденции.

И така, повод за всичко това бе моето участие в ръководството, рецензирането и обсъждането на курсовите и дипломните работи на студентите в нашия университет. За жалост налага се изводът, че неща, като цяло самоочевидни и произтичащи от самото понятие за хуманитарно научно изследване, в момента не намират своето място в практиката на студентските и научните изследвания. В основата на този факт според мен има един общ проблем – и теоретичен, и психологически, който в рамките на този текст може да бъде само поставен, но, разбира се, е невъзможно да бъде разрешен, а още по-малко – да му бъде даден окончателен отговор.

Работата е там, че възникващите пред студентите проблеми при работата им над богословски и хуманитарни проблеми (както и начините за разрешаването им, които те избират), според мен в действителност имат по-общо значение и характеризират интелектуалния климат в нашата научна и образована общност като цяло. Точно тук се оформят и утвърждават навиците, с които – като нещо самò по себе си разбираемо – студентите идват в семинарията или в университета. И тук има поредица от тревожни тенденции, които в студентските работи, поради интелектуална наивност, се проявяват в хипертрофиран вид, но които за съжаление присъстват, маскирани или рафинирани, и в трудовете на специалистите. Върху тях искам да насоча вниманието.

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски