Отпечатан е третият том от Славянската патрология

В самото начало на годината Брюкселският Архив на руската емиграция съобщава за отпечатването на том 3 от серията „Славянска патрология”. Новият том е посветен на житието на преп. Сергий Радонежки, написано в началото на 15 в. от св. Епифаний Премъдри († ок. 1420 г.).

Архивът осъществява научното издаване на всички значими духовни паметници, създадени за хилядолетния период от историята на славянските народи и написани на древните национални езици, които възхождат към старославянския литературен език, изработен от светите равноапостолни братя Кирил и Методий и от техните ученици и последователи в хода на книжовното просвещение и християнизацията на славяните в 9-10 в.

За изучаване и публикуване в тази серия са открити повече от сто произведения, а техният списък тепърва предстои да се допълва. В проекта участват научни центрове от България, Сърбия и Русия: Кирило-Методиевският научен център и Институтът за български език при Българската академия на науките, Софийският университет „Св. Климент Охридски”, Филологическият факултет на Белградския университет, Институтът за славянознание и балканистика, Институтът за руска история и Институтът за всеобща история при Руската академия на науките, московският Литературен институт „А. М. Горки”, Московският институт за световна литература, Московският държавен лингвистичен институт и Московската духовна академия.

Главен редактор на проекта е прот. Павел Недосекин, предстоятел на Троицкото патриаршеско подворие в Брюксел (Московска патриаршия).

В предговора към третия том от серията се казва, че в проекта са поканени най-широк кръг заинтересовани към обявената тема специалисти. По същество е създаден нов научноизследователски наднационален център, който, с помощта на съвременните технически средства, работи от разстояние, което позволява отказ от традиционните форми на дейност на научните институти. В случая специалист, който има желание за сътрудничество и работи в произволна точка на света, след като осъществи изследване, свързано със заявената тема на проекта, може да се обърне към редакционния съвет и лично към главния редактор (podvorje@yahoo.com), и – ако работата му съответства на съвременните научни изисквания – тя ще бъде публикувана в серията.

Издаденият т. 3 от серията „Славянска патрология” е изследване на кандидата на филологическите науки Александра В. Духанина, посветено на Житие на преп. Сергий Радонежки – паметник на древноруската литература, написан в началото на 15 век от неговия ученик – св. Епифаний Премъдри, а впоследствие нееднократно подлаган на редактиране. За изданието е избрана пространната редакция на житието. В книгата, с обем от над 600 страници, е включен и оригиналният текст на изследвания паметник, с превод на съвременен руски език, лицевите миниатюри, илюстрации и приложения.

Информацията е взета от официалната страница на Брюкселската и Белгийска архиепископия на Московска патриаршия (www.archiepiskopia.be) – тук.

Православната и Римокатолическата църква: какво се промени за петдесет години?

Когато на 25 и 26 май 2014 г. папа Франциск и Вселенският патриарх Вартоломей ще се срещнат в Йерусалим [текстът е писан преди тази среща], те ще припомнят за срещата, в същия град през 1964 г., на своите предшественици папа Павел VІ и Вселенския патриарх Атинагор. В молитва и в съзерцание в Светите земи, водачите на Римокатолическата и на Православната църква ще благодарят на Бога за сериозните промени в отношенията между техните църкви в последните петдесет години. Както и ще припомнят молитвата на Господа за Неговите ученици „да бъдат всички едно” (Иоан 17:21).

За тези пет десетилетия Римокатолическата и Православната църква официално се придвижиха от изолация към сближаване, от монолог към диалог и от неразбиране към взаимно обогатяване. Тези пък развития можаха да станат само с вдъхновението на Светия Дух и с обвързване на освещения клир и на миряните в процеса на помиряване.

Въпреки че отношенията между църквите могат да се различават на едно или на друго място, ето и някои от значимите развития през последните петдесет години:

Моето пътуване с о. Александър (Църква и живот; Солженицин)

Крестууд, Ню Йорк

След дълго търсене, множество приключения, надежди и разочарования, накрая за семинарията се намери място в Крестууд, предградие на Ню Йорк, на север от града. Много трудно и сложно беше да се планира всичко: да се намерят пари за покупката и, в крайна сметка, да се придобие домът за възрастни хора „Св. Елисавета”. Зданието на дома се намираше в живописна местност, където имаше дори малък водопад и поток, който се наричаше Безпокойният. Движещата сила по осъществяването на този проект бяха проф. Сергей Верховски и моят Александър. Двамата – богослови по образование, дошли неотдавна от Париж – трудно можеха да бъдат сметнати за опитни бизнесмени. Мен обаче и днес ме поразява проницателността и съобразителността в практическите въпроси, проявена от двамата в това важно за бъдещето на семинарията дело. Сделката беше подписана, актът за покупко-продажбата беше готов и земята отсега нататък принадлежеше на семинарията „Св. Владимир”. Проф. Верховски или просто „Проф”, както с обич го наричаха всички, се засели в един от домовете на територията на семинарията. Ние, заедно със семейство Майендорф, живеехме наблизо, в градчето, не на територията на семинарията. В дома, който семинарията закупи за нас, живеехме с о. Александър до неговата смърт, а аз останах там и след това – до моето преместване в Монреал, където отидох, за да съм по-близо до дъщеря ми Маша и любимото ми езеро Лабел. Ен Зинзел, преданата секретарка на семинарията, работила там в продължение дълги години, се присъедини към нас тъкмо преди преместването в Крестууд.

Между усамотението и политиката – аскетът във византийския мегаполис

Монашеската култура се ражда през Късната античност в пустините на Египет, Сирия, Палестина и Мала Азия, в своеобразен диалог с развитието на градското християнство. Както е известно, християнството е градска религия, неговата структура следва административната организация на Римската империя.[1] С края на антихристиянските гонения църковните общини в градовете на империята укрепват, разрастват се и тръгват по един нов път на развитие – свободата на вероизповедание постепенно отстъпва място на покровителството от държавата, която с цялата си репресивна мощ застава на страната на религията, спечелила за четири века сърцата на стотици хиляди римски граждани. Императорът-покръстител Константин Велики задава насоките на бъдещия съюз между Църква и Империя, който ще намери израз в теорията за симфонията между духовната и светската власт, оформила се през 6 в. при Юстиниан Велики и минаваща като червена нишка през цялата византийска история. Идеалът на византийски идеолози като Евсевий Кесарийски, Прокопий Кесарийски, патриарх Фотий и редица други обаче се оказва проблемен, ако не в идеологически, то в практичен план за онези християни, които не желаят (или не могат) да живеят християнската си идентичност в условията на имперската Църква.

В тази връзка, сред многото откроени причини за възникването на сложното и наистина многообразно явление на монашеството, бихме искали да откроим една, според нас много важна за възникването на това движение като институт, а именно – желанието за запазване на първоначалната свобода в образа на живот както на отделния християнин (анахорети), така и на християнските общини като цяло (киновиен и лавриотиен монашески модел). Тази свобода се е възприемала от ранните християни като онтологично състояние, а затова и като жизнено важна както за личното отношение с Бога, така и за отношенията с Бога на Църквата като общност, т. е. правото да постъпваш по съвест се е възприемало като условие за християнска идентичност (да си припомним, че тъкмо тази свобода в нейното отношение с Бога е била водещ идеал в периода на гоненията).

Прот. Йоан Романидис и неофотианството

Римокатолическото учение за изхождане на Светия Дух едновременно от Отца и от Сина, заедно с римското първенство, са най-очевидните пречки за възстановяване на единството между Латинската църква и Православната. Затова, от икуменическа гледна точка е важно да видим как изследва тези въпроси един от водещите гръцки богослови – отец Йоан Романидис.

Историческата обстановка

Корените на спора за Filioque в халкидонското християнство отиват далеч назад, към патристичната епоха. Макар разликите между латинската и гръцката богословски схеми в патристичния период да са били до голяма степен опростени от съвременното историческо богословие и дори напълно унищожени – поради недоглеждане както на разнообразието на теченията вътре в западната и в източната богословска мисъл, така и на църковната полемика – трудно може да бъде отречено и съществуването на някои важни контрасти между Латинския запад и Гръцкия изток. На първо място, като цяло гърците разглеждат Отец като най-висш принцип – ἀρχή – едновременно и на другите две лица на Светата Троица, и на цялото творение, докато латините в повечето случаи разглеждат като принцип на творението общата природа на трите лица, а Отца и Сина – заедно, като принцип на съществуването на Светия Дух. Трябва обаче да се отбележи, както и Бертран де Маржери посочва в книгата си Християнската Троица в историята,[1] че принцип е по-общ термин от ἀρχή и в него липсва конотацията към най-висшия или последен принцип, която е налична в ἀρχή.