Мобилно меню

Вяра и толерантност

Публикувана на Петък, 06 Ноември 2015 Написана от Свещ. Георги Чистяков
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr G_ChistjakovЗа гърците проблеми с религиозната нетърпимост и съответно с толерантността просто не е имало, защото гърците, – рязко противопоставяйки себе си на „варварите”, що се отнася до езика и културата, много просто и органично са включвали в пантеона си боговете на граничещите с тях народи, различни източни култове и т. н. Още преди 5 в. пр. Хр. те с лекота са отъждествявали египетския Амон със своя Зевс, Тот – с Хермес и т. н. По същия път са вървели и римляните. В Рим не се делели на „свои” и „чужди”, но затова пък римските граждани са имали значително повече права от тези, които не са имали римско гражданство. При което гражданин може да бъде човек с произволен национален произход. Да напомним, че именно такъв е бил св. ап. Павел – чистокръвен евреин – „обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите” (Фил. 3:5). При това както и гърците, римляните също охотно са включвали в сонма на своите богове божествата на покорените от тях народи или пък просто са ги отъждествявали със собствените си богове. Ето защо, в античната епоха фанатизмът и религиозната нетърпимост са били невъзможни.

Нито при гърците, нито при римляните не е имало Писание, а, следователно – и религиозната норма, появила се при евреите, християните и в исляма. Християните са преследвани в Рим само защото не са приемали обществените (социални!) ценности на държавата и обществото (религията не е имала нищо общо). Трябва да се предположи, че фанатизмът винаги е бил свързан с изолационизма – с географския, политическия и религиозния изолационизъм. Че се заражда в общества, които живеят изолирано, при което смятат собствената си религия за единствено вярна. Следователно фанатизмът и религиозната нетърпимост са възможни тогава, когато истината се интерпретира като открита на мен или нас, като дарувана на моя народ и т. н. В онзи случай, когато, – ако използваме терминологията на Ерих Фром, вярата се изповядва не на принципа какво „съм”, а какво „имам”.

Двете традиции

Публикувана на Сряда, 04 Ноември 2015 Написана от Марио Коев
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

M KoevТози, който не се приспособява

към живот сред противоречиви очевидности,

накрая се приютява сред добре подредени измами

Н. Г. Давила

1. Няколко предварителни думи

От края на 19 век и до Първата световна война най-вече в Германия и Австро-Унгария (а след това вече предимно в Германия до края на Втората световна война) постепенно се развиват и получават гражданственост особени настроения и идеи за „освобождаване на човека от културата”. Те са свързани с някои езотерични и окултни кръгове, проповядващи особена смесица от западни митове и източни учения. От тях, както и от измислиците на Гуидо фон Лист, Ланц фон Либенфелс, Дитрих Екарт, Елена Блаватска и др. се изгражда в частност и идеологията на националсоциализма. Идеята за освобождаването на човека от културата, т. е. превръщането му в „истински човек”,[1] съдържа в себе си предположението, че човекът може да съществува без култура. От тяхна гледна точка културният прогрес опростява и изключва реалността на митовете и по този начин се разкрива като възход и власт на профаните. Тези учения бленуват една квазидуховност – едновременно романтична и агресивна, чиито основания се търсят посредством еклектичното надграждане на езически митове (западни и източни) върху историята. Така в крайна сметка се постулира и чисто спекулативното и идеологическо (расово и (или) квазирасово) противопоставяне между „човек” и „свръхчовек”, но далеч не в смисъла, който влага Ницше в това понятие.[2] На практика изразът „неинтенционален свръхчовек” може да бъде и съвременна дефиниция за демон. Атмосферата, в която възникват и се разгръщат тези наукообразни възгледи, е описана от Роберт Музил: 

Паметта на Църквата

Публикувана на Понеделник, 02 Ноември 2015 Написана от Прот. Хенрик Папроцки
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Henryk_PaprockiНа Сионската горница Иисус Христос казва: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19), а не „правете тази трапеза за мой спомен“, откъдето следва, че казаните думи се отнасят единствено до хляба и до виното. В своята история Църквата винаги е правила това, което ѝ е завещал Господ, и винаги е разглеждала Евхаристията като истинската жертва, чрез която Богочовекът Иисус Христос присъства между нас и в която – заедно с това – се актуализира цялото домостроителство на спасението. „Това правете за Мой спомен“ (εἰς τὴν ἐμὴν ἀνάμνησιν) – думи, които присъстват във всичките християнски литургии, определяйки за каква памет става дума. Най-старинната форма на анамнеза (ἀνάμνησις), която е съхранена до наши дни, се намира в „Апостолско предание“ на св. Иполит Римски (началото на 3 в.): „И така, спомняйки Неговата смърт и възкресение, ние Ти предлагаме хляба и чашата“. Думата „и така“ (лат. Igitur) се отнася до предната фраза: „Когато правите това, правете го за Мой спомен“. Така ние поменаваме смъртта и възкресението на Христос, а това означава че Пасха – този празник на смъртта и на Възкресението, и празник на спасението – е празник на Църквата, който се реализира в Евхаристията. Около 350 г. пък св. Серапион Тмуитски говори за „подобие на смъртта“ (ὁμοίομα τοῦ θανάτου) – цитат от Послание до римляни на св. ап. Павел (6:5), който определя кръщението като светотайнствено участие в смъртта на Христос. Св. Серапион Тмуитски смята още и Евхаристията за светотайнствено участие в смъртта на Христос,[1] а жертвата разбира като литургично напомняне на тази смърт. В историята на Църквата Анамнезата се развива динамично, и вече Литургията от „Constitutiones apostolorum“[2] ни предлага повече елементи:

И така, спомняйки Неговите страдания, смърт и възкресение, възхождането Му на небесата и бъдещото Негово второ пришествие, в което Той ще дойде, за да съди живи и мъртви, и да въздаде всекиму според неговите дела, ние принасяме на Тебе, нашия Цар и Бог, този хляб и тази чаша, съгласно с Неговото решение.[3]

Чинът на Въздвижението на Кръста (историко-литургичен очерк)

Публикувана на Петък, 30 Октомври 2015 Написана от Николай Д. Успенски
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

N D_UspenskyБогослужебна особеност на празника Въздвижение на Кръста Господен, която го отличава сред останалите големи Господски празници, е изнасянето в средата на храма на Кръста – за поклонение, което се извършва след края на Великото славословие, при пеенето на „Свети Боже…”. В някои от храмовете – след изнасянето на Кръста и преди поклонението пред него – се извършва още и чинът на „Въздвижение на Кръста”. Като излиза с Кръста в средата на храма, предстоятелстващият епископ или йерей го полага на аналоя, кади кръстообразно и мълчаливо прави пред него три поклона; след това – като взема Кръста от аналоя и държейки го с две ръце – той се обръща с лице на изток. Съслужващият му дякон, като държи в лявата си ръка свещ, а в дясната – кадилницата, възглася: „Помилуй ни, Боже, по голямата Твоя милост, молим Ти се, чуй ни, Господи, и помилуй; всички да кажем”. Певците започват да пеят първата стотица на „Господи, помилуй”, предстоятелят три пъти осенява с Кръста на изток, след което, при пеенето на първата половина на стотицата, бавно се покланя, както се казва в типикона – „така, щото главата му да отстои на три длани от земята”. Приклонен така ниско, той отново, бавно и постепенно, докато певците пеят втората половина на стотицата, повдига глава и се изправя, въздигайки и Кръста „нагоре”, а след това – при пеене на заключителното „Господи, помилуй” – осенява с него три пъти на изток. След това той – предстоятелят – се обръща с лице на запад. Дяконът преминава на противоположната страна и, като стои пред Кръста, произнася: „Още се молим за нашата страна, за нейните власти и за нейното войнство; всички да кажем”. И певците запяват втората стотица на „Господи, помилуй”, а предстоятелят въздига Кръста по подобен начин, както е извършил това и на изток.

Размисли

Публикувана на Сряда, 28 Октомври 2015 Написана от Ганчо Пашев
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

G PashevВелик-ден! Камбаните на катедралата „St. Pierre” в Montpellier тържествено бият. Има нещо радостно в този звън, нещо което ти говори на сърцето, което ти припомня детинските години, което те отнася в родния край, защото тези камбани бият като у нас.

Вървя към църквата и рояк мисли се тълпят в главата ми. Платаните[1] по булевард „des Arceaux” шумолят някак сладко и тържествено. А от към високите стени на Peyeron на вълни още долита радостния, призоваващ към храма звън.

Изведнъж се пренесох далеч, много далеч. Стори ми се че съм в Киев… Градът цял е облян от „пасхалния трезвон”,[2] тъй радостен, тъй тържествен. Струва ми се, че чувам живите весели припеви на „Пасха Господня”.

Църквите се пълнят с народ. Улиците са оживени. Движение навред. В тъмнината на нощта хилядите свещи около църквите и по улиците правят картината вълшебна. До полунощ хората ходят от църква на църква. След това се почва тържествената пасхална служба. Свещениците са облечени в бели одежди. С напрегнато внимание следим службата. Ние чакаме първото Христос Воскресе. Това е един тъй хубав, тъй напрегнат момент. Като буен поток се леят радостните църковни песни. Във всяка дума, във всеки тон се изобразява тържеството на светлината над тъмнината…

 

И рече старецът...
Накажи душата си с мисълта за смъртта и като си спомняш за Иисус Христос, събери разсеяния си ум!
Св. Филотей Синаит