Империята на Новия Рим и нейните граждани

1. Империята: обща историческа рамка

През 4 в. на историческата сцена се появява съвсем ново държавно образувание, а с него се ражда и нов свят – империята на Новия Рим или Романия (Ρωμανία).[1] На 11 май 330 г. новата столица е осветена от своя основател имп. Константин Велики (280-337) и почетно ще получи името му – „град на Константин” (Константинопол), без обаче да загуби и първото си и основно име „Нов Рим”. Новият Рим – Константинопол е исторически правилното и пълно наименование на града, съхранено и днес в титула на Вселенския патриарх. По-късното развитие на националистическото (в същността си филетистко съзнание) води до поставянето на акцента върху „Константинопол” или се ограничава само до това име, както е и днес, докато Градът (Urbs, Градът по право) от самото си начало се свърза с translatio Urbis, т. е. с пренасянето на старата столица (Стария Рим) на Изток и със завършването на обновяването на империята, започнато от Диоклетиан (285-305) и завършено от Константин (renovatio Imperii). Константин – последният император на Стария Рим – превърна Римската империя в отличително име на Христовата държава, т. е. на християнската държава на Новия Рим.

На пръв поглед империята изглежда като продължение на вселенската държава на Стария Рим със същите граници. Св. Йоан Златоуст, говорейки за нейните граници, уточнява: „Сега тези безкрайни пространства, където свети слънцето – от р. Тигър до британските острови, заедно с цяла Африка, с Египет и Палестина, и всичко останало, принадлежащо на Римската империя – живеят в мир”.[2] Много скоро обаче става ясно, че с новото съзнание, което се развива от християнското мислене, същността на тези граници става духовна, а не географска. Така продължава обединението на древния свят, започнато от Александър Велики и завършено със Стария Рим. Всичко обаче е преобразено в нетварната Светотроична благодат. Александър Велики обедини света в културата, Старият Рим чрез завоевателната сила на оръжието, а християнската Римска империя – с вярата в Христос, като православие, продължавайки на друго ниво и с друга стойност делото на Александър Велики.[3] Всички големи византолози приемат единодушно, че три са основите, върху които се гради новото държавно образувание: 1) Римската икумена, обновена от Константин; 2) християнството, с духовната си чистота, като апостолско и светоотеческо православие и 3) елинизмът – като култура и език и като средство за общуване и образование.

За „гръцкото” и „латинското” начало в теократичния проект на В. С. Соловьов

В историята на Християнската църква „гръцкото” и „латинското” културно начало не трябва да се разбират откъснати едно от друго и не могат да бъдат примитивно противопоставяни едно на друго. Техните взаимоотношения и взаимните им влияния едно върху друго имат далеч по-сложна природа. Тази мисъл много точно е формулирал и аргументирано е обяснил църковният историк и православен богослов прот. Александър Шмеман: „Историците, които пишат за окончателното разделение на църквите, изцяло извеждат своите твърдения от някакво противопоставяне Изток-Запад, от съществуването в Църквата на някакъв първичен и абсолютен дуализъм между това, което е гръцко и това, което е латинско. Те обаче – освен дето се опитват да натурализират християнството – забравят, че подобен рязък дуализъм просто не може да бъде изведен от фактите”.[1]

А тези факти красноречиво свидетелстват за обратното. Отец Александър Шмеман обръща внимание на следните моменти. До 3 в. езикът на Римската църква е бил именно гръцкият език; трудовете на бащата на цялото „западно” богословие – бл. Августин – е невъзможно да бъдат разбрани, ако не се отчита неговото вкореняване в гръцката философия; „Западът възприема и усвоява богословието на големите отци на Изтока – на св. Атанасий Велики, на кападокийците и на св. Кирил Александрийски, също както и Изтокът възприема и усвоява богословието на св. папа Лъв Велики”.[2]

Ние знаем, че латинската светска словесност и античното изкуство на Рим са се формирали под мощно гръцко влияние. Рядко обаче се споменава фактът, че знаменитият Свод на византийския християнски император Юстиниан (483-565) е бил написан на латински език, както и това, че латинският език е бил официалният език на византийската канцелария. И разпадът на това единство на Римския свят – както вярно предполага отец Александър Шмеман – е бил предизвикан не от някакво вътрешно противоречие между „Изтока” и „Запада”, а от външна катастрофа.

Отпечатан е третият том от Славянската патрология

В самото начало на годината Брюкселският Архив на руската емиграция съобщава за отпечатването на том 3 от серията „Славянска патрология”. Новият том е посветен на житието на преп. Сергий Радонежки, написано в началото на 15 в. от св. Епифаний Премъдри († ок. 1420 г.).

Архивът осъществява научното издаване на всички значими духовни паметници, създадени за хилядолетния период от историята на славянските народи и написани на древните национални езици, които възхождат към старославянския литературен език, изработен от светите равноапостолни братя Кирил и Методий и от техните ученици и последователи в хода на книжовното просвещение и християнизацията на славяните в 9-10 в.

За изучаване и публикуване в тази серия са открити повече от сто произведения, а техният списък тепърва предстои да се допълва. В проекта участват научни центрове от България, Сърбия и Русия: Кирило-Методиевският научен център и Институтът за български език при Българската академия на науките, Софийският университет „Св. Климент Охридски”, Филологическият факултет на Белградския университет, Институтът за славянознание и балканистика, Институтът за руска история и Институтът за всеобща история при Руската академия на науките, московският Литературен институт „А. М. Горки”, Московският институт за световна литература, Московският държавен лингвистичен институт и Московската духовна академия.

Главен редактор на проекта е прот. Павел Недосекин, предстоятел на Троицкото патриаршеско подворие в Брюксел (Московска патриаршия).

В предговора към третия том от серията се казва, че в проекта са поканени най-широк кръг заинтересовани към обявената тема специалисти. По същество е създаден нов научноизследователски наднационален център, който, с помощта на съвременните технически средства, работи от разстояние, което позволява отказ от традиционните форми на дейност на научните институти. В случая специалист, който има желание за сътрудничество и работи в произволна точка на света, след като осъществи изследване, свързано със заявената тема на проекта, може да се обърне към редакционния съвет и лично към главния редактор (podvorje@yahoo.com), и – ако работата му съответства на съвременните научни изисквания – тя ще бъде публикувана в серията.

Издаденият т. 3 от серията „Славянска патрология” е изследване на кандидата на филологическите науки Александра В. Духанина, посветено на Житие на преп. Сергий Радонежки – паметник на древноруската литература, написан в началото на 15 век от неговия ученик – св. Епифаний Премъдри, а впоследствие нееднократно подлаган на редактиране. За изданието е избрана пространната редакция на житието. В книгата, с обем от над 600 страници, е включен и оригиналният текст на изследвания паметник, с превод на съвременен руски език, лицевите миниатюри, илюстрации и приложения.

Информацията е взета от официалната страница на Брюкселската и Белгийска архиепископия на Московска патриаршия (www.archiepiskopia.be) – тук.

Православната и Римокатолическата църква: какво се промени за петдесет години?

Когато на 25 и 26 май 2014 г. папа Франциск и Вселенският патриарх Вартоломей ще се срещнат в Йерусалим [текстът е писан преди тази среща], те ще припомнят за срещата, в същия град през 1964 г., на своите предшественици папа Павел VІ и Вселенския патриарх Атинагор. В молитва и в съзерцание в Светите земи, водачите на Римокатолическата и на Православната църква ще благодарят на Бога за сериозните промени в отношенията между техните църкви в последните петдесет години. Както и ще припомнят молитвата на Господа за Неговите ученици „да бъдат всички едно” (Иоан 17:21).

За тези пет десетилетия Римокатолическата и Православната църква официално се придвижиха от изолация към сближаване, от монолог към диалог и от неразбиране към взаимно обогатяване. Тези пък развития можаха да станат само с вдъхновението на Светия Дух и с обвързване на освещения клир и на миряните в процеса на помиряване.

Въпреки че отношенията между църквите могат да се различават на едно или на друго място, ето и някои от значимите развития през последните петдесет години:

Моето пътуване с о. Александър (Църква и живот; Солженицин)

Крестууд, Ню Йорк

След дълго търсене, множество приключения, надежди и разочарования, накрая за семинарията се намери място в Крестууд, предградие на Ню Йорк, на север от града. Много трудно и сложно беше да се планира всичко: да се намерят пари за покупката и, в крайна сметка, да се придобие домът за възрастни хора „Св. Елисавета”. Зданието на дома се намираше в живописна местност, където имаше дори малък водопад и поток, който се наричаше Безпокойният. Движещата сила по осъществяването на този проект бяха проф. Сергей Верховски и моят Александър. Двамата – богослови по образование, дошли неотдавна от Париж – трудно можеха да бъдат сметнати за опитни бизнесмени. Мен обаче и днес ме поразява проницателността и съобразителността в практическите въпроси, проявена от двамата в това важно за бъдещето на семинарията дело. Сделката беше подписана, актът за покупко-продажбата беше готов и земята отсега нататък принадлежеше на семинарията „Св. Владимир”. Проф. Верховски или просто „Проф”, както с обич го наричаха всички, се засели в един от домовете на територията на семинарията. Ние, заедно със семейство Майендорф, живеехме наблизо, в градчето, не на територията на семинарията. В дома, който семинарията закупи за нас, живеехме с о. Александър до неговата смърт, а аз останах там и след това – до моето преместване в Монреал, където отидох, за да съм по-близо до дъщеря ми Маша и любимото ми езеро Лабел. Ен Зинзел, преданата секретарка на семинарията, работила там в продължение дълги години, се присъедини към нас тъкмо преди преместването в Крестууд.