Връзки между Римокатолическата църква и Православната църква

Началото на международния православно-римокатолически диалог може да се открие в затоплянето на отношенията между двете църкви през 60-те години на 20 век. От римокатолическа перспектива, свикването на Втория Ватикански събор, значителна роля на който, зад кулисите, играят и православните наблюдатели, официално излезе с висока оценка за православието. Тази положителна оценка за православието може да бъде открита в съборните документи, включително и в благосклонната оценка за много от техните легитимни традиции, които се отличават от латинската практика, както и в категоричното признаване на легитимността на православните тайнства. От гледна пък точка на православните, Третата Всеправославна конференция (Родос, 1964 г.) насърчи поместните православни църкви да се заемат с подготвителни към един потенциално възможен диалог с Римокатолическата църква проучвания.

И двете страни осъзнаха, че преди да е възможен какъвто и да било плодотворен богословски диалог, между православните и римокатолиците трябва да е налице едно повишаване на сигурността и взаимното доверие. Което може да бъде постигнато чрез „диалога на великодушието”, белязан от исторически срещи и от символични жестове, които започнаха през януари 1964 г. със срещата, в Йерусалим, между папа Павел VІ и Константинополския патриарх Атинагор. В съвместна декларация, публикувана от тях едновременно в Рим и в Истанбул на 7 декември 1965 г., взаимните отлъчвания от 1054 г. бяха вдигнати и „изтрити от паметта” на Църквата. През 1967 г. папата и патриархът си размениха визити в Рим и в Истанбул.

Православието в публичното пространство: война и насилие, герои и светци

През 2015 г. Руската православна църква се оказа в ситуация на ново мълчание. В публичното пространство фактически звучи само един глас – гласът на патриарх Кирил. Всички други мълчат, не си позволяват разгърнати изказвания – само кратки коментари по отделни, винаги съвсем конкретни поводи. Това, без съмнение е нов стил. Той ярко илюстрира нарастващото значение на йерархичната доминанта в живота на Църквата. И, по-точно – разбирането на йерархията като единоначалие в лицето на патриарха.

Младият епископат, а това са почти двеста сравнително млади хора, които са ръкоположени при патриарх Кирил, е загадка. За пет-шест години от съществуването си все още не са казали нищо. Възниква въпросът: защо младият епископат не говори – не иска, не може или се страхува? Пауза в навечерието на големи промени ли е това или стремеж да напуснат публичното пространство? В края на 2015 г. тези въпроси остават отворени. Разбира се, съществуват и изключения. Ако говорим за църковния истаблишмънт, тук сякаш изключенията са само прот. Всеволод Чаплин и, във все по-малка степен, Дмитрий Смирнов. Но те се изказват постмодернистки фрагментарно и даже позицията им трябва да се реконструира. Най-силно в публичното пространство звучат не изказванията по същество, а отделни провокативни реплики.

И изглежда, че това устройва мнозина. Чаплин продължава да се изказва, а началството продължава да търпи. Недоумението сред православните, в това число и свещеници и епископи, продължава да расте. А в обществото нараства раздразнението към Православната църква: ама къде се бутат пак тези попове? Отношенията между Църквата и съвременната култура в частност придобиват все по-карикатурен характер.

„Зная един човек в Христа…” 5

Виждането на нетварната светлина

Св. Исаак Сириец учи, че съзерцаването на Бога като светлина е плод на чистата молитва. Молитвата е чиста тогава, когато се извършва с чист ум, т. е. когато умът е свободен от всеки помисъл. Ако по време на молитва в ума възниква някаква странична мисъл или мечтание, „тогава тази молитва не се нарича чиста”.[1] В момент, когато Бог благоволи, умната молитва преминава в съзерцание на божествената светлина. Това съзерцание вече не се нарича молитва, „но родена чиста молитва, изпратена от Светия Дух”.[2]

Чистата молитва е „пределът” на всяка молитва, защото „зад този предел е изумлението, а не молитвата, защото всичко молитвено се прекратява и настъпва съзерцание, и вече не с молитва се моли умът”. И св. Исаак продължава: „Едно нещо е молитвата, а друго съзерцанието в молитва, независимо че молитвата и съзерцанието заимстват своето начало едно от друго”, т. е. от молитвата умът на човека се издига към изумление-съзерцание и когато съзерцанието се прекрати, тогава се ражда напрегната умна молитва. Така, „молитвата е сеитба, а съзерцанието събиране на сноповете – на духовните плодове”.[3]

Християнската правда и научната истина

Някои методологични проблеми при писането на курсови и дипломни работи

Този текст беше написан преди няколко години по съвсем конкретен повод и беше представен като доклад пред Годишната богословска конференция на ПСТГУ, като беше публикуван в материалите от нея.[1] Последващите развития в интелектуалния ни живот обаче, и особено разгърналите се вътрешноцърковни дискусии, показаха, че засегнатите тук тенденции и проблеми в действителност носят по-общ характер и клонят към задълбочаване и изостряне. В много от случаите играещата тук ключова роля дума студент днес спокойно може да бъде заменена с „изследовател” или „интелектуалец”. Независимо от това я запазвам, защото навиците за научна работа се натрупват тъкмо по време на студентството, което възлага още по-голяма отговорност върху научните ръководители и педагози от висшите църковни училища изобщо. На много места текстът е допълнен и редактиран. Неговата цел е да насочи вниманието на църковната научна общественост към съответните проблеми и тенденции.

И така, повод за всичко това бе моето участие в ръководството, рецензирането и обсъждането на курсовите и дипломните работи на студентите в нашия университет. За жалост налага се изводът, че неща, като цяло самоочевидни и произтичащи от самото понятие за хуманитарно научно изследване, в момента не намират своето място в практиката на студентските и научните изследвания. В основата на този факт според мен има един общ проблем – и теоретичен, и психологически, който в рамките на този текст може да бъде само поставен, но, разбира се, е невъзможно да бъде разрешен, а още по-малко – да му бъде даден окончателен отговор.

Работата е там, че възникващите пред студентите проблеми при работата им над богословски и хуманитарни проблеми (както и начините за разрешаването им, които те избират), според мен в действителност имат по-общо значение и характеризират интелектуалния климат в нашата научна и образована общност като цяло. Точно тук се оформят и утвърждават навиците, с които – като нещо самò по себе си разбираемо – студентите идват в семинарията или в университета. И тук има поредица от тревожни тенденции, които в студентските работи, поради интелектуална наивност, се проявяват в хипертрофиран вид, но които за съжаление присъстват, маскирани или рафинирани, и в трудовете на специалистите. Върху тях искам да насоча вниманието.

Принципи на богословския подход към историята

Като част от цялото хуманитарно знание, историята – по определение – има за свое средоточие едни или други човешки възгледи. Съществуват множество школи и направления, обясняващи историческия процес. Най-често в основата на обясненията се полага някакъв единствен фактор: икономически, политико-юридически, културно-психологически, расово-географски и т. н. Този подход редуцира, свежда до някаква – една-единствена – плоскост цялото многомерно богатство на света, в който живее и в който действа човекът, и затваря човешката душа в тесните челюсти на един или друг вид детерминизъм. Не бива да се отрича, че във всички тези школи (без да изключваме дори и най-вулгарния марксистки и фройдистки материализъм) може да се съдържа и някаква частична правда за човека и за неговата история. От друга страна обаче и най-синтетичният, най-комплексният подход, обединяващ в цялостна картина всички тези разностранни фактори (през последното десетилетие този многостранен възглед върху историята се превръща в преобладаващ) оставя неудовлетворен историка-християнин.

Християнството отказва да вижда човека единствено като обект на въздействието на космически и климатични, на физиологически, на икономически и социологически, на политически и културни, и прочие фактори. Християнството утвърждава свободата на човешката личност, която не може да бъде отнемана, нито да бъде ограничавана от така изброените детерминанти. Затова християнството утвърждава персоналистичния подход към историята и на християнския възглед за нея най-много съответстват онези ѝ интерпретации, които поставят в нейния център личностното битие. Но и неудържимият персонализъм и волунтаризъм не са в състояние да удовлетворят онзи, който се стреми към християнско разбиране за историята.

Работата е там, че християнският възглед за историята е теологичен. За него историята се определя не само от едната жизнена дейност на човека или на различните човешки съобщества: племена, нации, съсловия, класи, държави, религиозни общини. Християнската вяра утвърждава, че главният, суверен деятел и творец на историята е Самият Творец на света и човека, Който е призовал човека от небитие, за да го направи Свой свободен съработник.