Догматика и патрология в системата на богословските дисциплини – методология и предизвикателства

Доколкото през последните седем години се занимавах да организирам семинарните занимания на студентите по догматика и патрология в Богословския факултет на Софийския университет, а от 2010 г. водя и лекциите по патрология, реших да споделя някои свои размишления и идеи относно методологията на работа по тези дисциплини.

Патрологията възниква като самостоятелна дисциплина на Запад едва през 18 в. Тя в онази епоха основно борави с историческа методология, а в православния свят бива въведена в руските духовни академии и семинарии в края на 19 в., с цел да запознава студентите с творчеството на светите отци, като това би трябвало да обслужва последващите им занимания с догматика в една среда на повишен интерес към съборното съзнание на Църквата и специално към институцията на вселенските събори.

Въвеждането на тази дисциплина може да се свърже със стремежа за обнова на руското богословско образование през втората половина на 19 в. и набиращите скорост тогава дискусии в Русия за промени в курикулумите на богословските училища. Особено активна роля в този процес играе Московският митр. Филарет (Дроздов), а паралелно на неговата дейност все по-популярен в Русия става сборникът с монашески аскетични съчинения Добротолюбие, преведен, събран и издаден от св. Паисий Величковски, който се появява през 1793 г. Разширеното му издание е дело на св. Теофан Затворник. То започва да излиза от 1877 г. и бива преиздавано многократно през 19 в. То се явява рефлексия на гръцката Филокалия, издадена от св. Макарий (Нотарас), епископ на Коринт, и св. Никодим Светогорец през 1782 г., но не отговаря напълно на него, а представлява адаптиран превод на църковнославянски език.

Винаги ли източното християнство е било православно?

Защо идентичността на източното християнство бива определяна, като цяло, от православието? Това е малко като да попитаме: защо аз съм този, който съм? Въпросът изглежда риторичен, и все пак не е така лесен за отговор. Настоящата статия предлага някои указания за неговия отговор.

Английската дума „orthodox” идва от две гръцки думи: ὀρθός и δοκέω. Съчетани заедно, те означават „мисля правилно”. По този начин, православието има отношение към мисленето за или схващането на Бога. Също така, православието често извеждат и от думите ὀρθός и δόξα – „правилен” и „слава”. Често се казва, че православието имало отношение към правилния начин за прославяне на Бога – че то се занимавало повече с ритуала и с молитвата, отколкото с мисленето и разбирането. Подобна интерпретация на термина също е възможна. Всъщност, между двете тълкувания няма противоречие, тъй като ние, православните, обичаме да свързваме начина си на мислене с начина, по който се молим на Бога и по който Го прославяме. Признаването на тази връзка датира още от четвъртото столетие, когато Евагрий Понтийски – този велик систематизатор на духовния и монашеския живот – изковава прочутата фраза: „Ако си богослов, ти ще се молиш истинно; а ако се молиш истинно, то ти си богослов” (Трактат за молитвата). В по-ново време, и най-вече в североамерикански контекст думата православен е започнала да означава „консервативен” – такъв, който отстоява определени нравствени позиции. Тази представа е по-ограничена в сравнение с първоначалното значение на православие в източната християнска традиция.

Влиянието на климатичните промени върху глобалната и регионалната политика

Българската академия на науките оказва голяма чест на наше смирение с удостояването ни с титлата доктор хонорис кауза, която приемаме с благодарност и най-добри чувства. Приемаме тази награда като жест на признание за редицата инициативи, организирани от Вселенската патриаршия, Великата Христова църква, в продължение на повече от четвърт век за опазването на околната среда. Особено сме щастливи от възможността да вземем участие в академичното честване на 1200-та годишнина от рождението на св. Методий като част от нашето мирно посещение на Българската патриаршия, която отбелязва 70-ата годишнина от вдигането на схизмата.

Въведение: Как стигнахме дотук

Днешната ни тема е „Влиянието на климатичните промени върху глобалната и регионалната политика”. През февруари тази година официално бяхме поканени от президента на Франция Франсоа Оланд да го придружим по време на неговото посещение във Филипините. Без съмнение помните, че хиляди хора – мъже и жени, майки и деца, възрастни и инвалиди – загинаха, след като тайфунът Йоланда връхлетя над остров Гиуан в 4:40 ч. на 8 ноември 2013 г. Броят на жертвите ни ужасява, но най-голямо и болезнено въздействие върху света имаха човешките лица, издаващи ужас и чувство на загуба. Според учените, в резултат на климатичните промени този вид тайфуни стават все по-често срещани и интензивни, а пораженията от тях се усещат най-силно от най-бедните хора и региони по света.

Ако светът ви ненавижда, знайте, че преди вас Мене е възненавидял

Тези думи на нашия Господ и Спасител са казани на всички християни, които са живели, живеят и ще живеят до края на дните

В същото време историята на Църквата ни доказва, че не винаги и не във всяка страна ненавистта, за която говори Христос, се е увеличавала особено и е прераствала в гонения. Ще се докосна както до историята, така и до съвременни въпроси, свързани с феномена на мъченичеството за Христос и с вярата в Него.

Църквата, държавата и владетелят: историческият контекст[1]

Гоненията са били почти повсеместни в началото на християнството – в древната Църква. За езическия свят, привикнал да се ръководи от материални категории, е било много трудно да приеме учението на Христос, да го пропусне през своята душа и да го примири с особеностите на културата, на манталитета и възпитанието от онова време. Как е възможно, например, да обичаш своя враг и да му прощаваш? За древния човек, особено за воина, тази мисъл е недопустима. Страните и народите тогава се намирали в постоянна война – и с външни врагове, и вътре в държавата – още повече в колосална държава, каквато е била Римската империя. Как е възможно безкрайно да прощаваш? Та нали го има съдът, с добре разработеното му римско право. Идеите на божествения Учител докарвали мнозина до недоумение, а то много често прераствало в ненавист – в злоба към тези, които успявали да вместят Новия Завет. Отначало те били малцинство и мнозина от тях станали мъченици, преследвани.

Поетиката на „Дневниците” на прот. Александър Шмеман

В последния ден на януари 2016 г. сайтът Богослов.ру съобщи за отпечатването на нова книга, посветена на Дневниците на о. Александър Шмеман, под заглавие: Поэтика „Дневников” протопресвитера Александра Шмемана. Монографията е издание на „Свето-Филаретовия православно-християнски институт”. В представянето на новото издание се казва, че книгата

„… анализира Дневниците на известния православен литургист и богослов, прот. Александър Шмеман в контекста на диалога между Църквата и светската култура”.

Подчертава се, също така че

„… уникалността на личността на отец Александър, формирана в кръстосването на различни култури и традиции, е определила своеобразието на мисълта, на стила и формата на неговите Дневници, чието публикуване се е превърнало в явление не само от църковния, но и от културния живот на Русия”.

Нататък е подчертано, че новопоявилата се монография разглежда отношението на о. А. Шмеман „към изкуството, към творческата култура, към образа и символа, и към руската литература”, както и че се разкрива „връзката между литургичното богословие на о. Александър и опита от неговото преживяване на поезията”; че там се анализират „вътрешните диалози, възникващи между автора на Дневниците и руски писатели като А. С. Пушкин, Н. В. Гогол, Ф. М. Достоевски, Л. Н. Толстой и А. П. Чехов”.

Представянето на новата книга завършва с констатацията, че „… целостността на вътрешната композиция, лайтмотивните образи, лиричните отклонения и щателната проверка на стила – всичко това прави текста на отец Ал. Шмеман уникално явление, позволяващо да се проследи как естетическото преобразяване на живота се извършва в процеса на самия живот и на неговото всекидневно записване”.

Автор на новата монография е кандидатът на филологическите науки и богослов Юлия В. Балакшина – за нея виж: тук.