Мобилно меню

Божествената Евхаристия като основа на духовния живот и залог за спасението

Публикувана на Петък, 18 Март 2016 Написана от Прот. Борис Пивоваров
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Boris_PivovarovВместо предговор

„Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в мен, и Аз в него” (Иоан 6:56).

„Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан 6:54).

Божествената Евхаристия е средоточие на целия църковен живот и основа на духовния живот на всеки православен човек. Целта на тази статия е да покаже, колко голямо е значението на св. Причастие за духовния живот на всеки член на Христовата православна църква. Основната ми задача е да разкрия най-актуалните въпроси на съвременната евхаристийна практика в Руската православна църква и – с помощта на свидетелства, заимствани от изворите на църковното богословие – да посоча възможни пътища за решението на тези въпроси.

Първият дял от статията сочи централното място на евхаристийното богословие в църковното богословие. Вторият е посветен на евхаристийната практика. В третия се съдържат свидетелства относно благодатните действия на Евхаристията, а в четвъртия – практически препоръки и пожелания. Приложен е и кратък списък на богословска литература по темата за Евхаристията.

Богопознание и дидактика (схващането на Теофан Никейски за символното богопознание)

Публикувана на Сряда, 16 Март 2016 Написана от Смилен Марков
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

S Markov1. Въведение

1.1. Личност и епоха

След догматизирането на защитаваното от св. Григорий Паламà различаване между същност и енергия у Бога на съборите през 1351, 1358 и 1368 г., паламитските спорове не затихват.[1] В тяхната втора фаза се дебатира около учението на Паламà за нетварната светлина и божествените енергии, както и относно схващането му за божествената същност. Днес все още биват подценявани „второстепенните автори”[2] от едната и от другата страна на спора – богослови като Теофан Никейски, които, без да са сред главните действащи лица, уплътняват тезите с допълнителни аргументи, и което е дори по-важно, свидетелстват за богословските нагласи, стоящи зад отстояваните позиции. Въпреки че не създава цялостна метафизична програма, Теофан Никейски доразвива паламитския философски модел. Подобно на Георгий Схоларий[3] и св. Николай Кавасила, той обогатява метафизичния модел на Паламà чрез нови нюанси и обяснителни модели. Едва ли е случайно, че тъкмо Теофан се среща около 1366 г. с антипаламита Прохор Кидон в Атон, за да дебатира с него, макар че не участва в събора от 1368 г., на който последният е осъден, а Паламà – канонизиран.

„Зная един човек в Христа…” 7

Публикувана на Понеделник, 14 Март 2016 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

D Balfour-Fr_DimitriosПодвигът на Богопознанието

От 1976 г. всяка година посещавах манастира на св. Йоан Предтеча в Англия и общувах с приснопаметния архим. Софроний (Сахаров) и манастирските братя. Това общение е един от най-хубавите спомени в моя живот и велико благословение, което ми беше дадено като Божи дар. През 1979 г. се случи удивително събитие.

Веднъж в събота, в малката църква, която е в главното здание на манастира, се служеше божествена Литургия. Присъстваше и приснопаметният старец Софроний – в този ден не служеше, а седеше на обичайното си място, от дясната страна в храма. До стареца се намираше висок англичанин. Когато влязох в храма, не отдадох на този факт голямо значение, цареше молитвена атмосфера. Освен това в манастира винаги имаше много православни, дошли от всички краища на света – присъствието на хора от най-различни националности не предизвикваше никакво учудване.

И ето, дойде момента от св. Литургия, когато се чете Символът на вярата. Бях изумен, когато Веруюто започна да се чете от този висок англичанин, със силен глас и безукорно гръцко произношение, така че не можеше да се определи дали е чужденец или грък. Бях потресен и се постарах да го разгледам внимателно отблизо, като стоях до него. Забелязах, как по време на цялата божествена Литургия той плачеше. Сетне прочете Господнята молитва Отче наш – отново със силен, особен глас – и след възгласа Със страх Божи, вяра и любов пристъпете със сълзи в очите се причасти със св. Тайни.

Веднага след края на литургията попитах един от братята, кой е този човек. И в отговор чух: Това е Дейвид Балфур, познат на стареца още от времето на неговия живот на Света гора. Бях изумен. Стоях до самия Дейвид Балфур.

Парадоксите на огледалния свят в романите на Херман Хесе, Владимир Набоков и Михаил Булгаков

Публикувана на Петък, 11 Март 2016 Написана от Алла В. Злочевская
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

ZazerkaljeЗа човека, неговият поглед в огледалото винаги е заключавал в себе си и нещо от мистичния ужас: отражение, което е чисто физическо, а в същото време буквално като поглед от небитието, отчужден, не белязан от личностно отношение. По своята природа огледалото е двойствено – предмет едновременно битов и мистичен, то ни дава картина на света, която е уж абсолютно точна, а в действителност е във висша степен илюзорна. „Изображението е тъждествено с оригинала и едновременно с това различно от него, а резултатът от това е парадокс – парадокс на тъждеството: (А=А) & (А^А)”.[1] Погледът в огледалото фиксира разкола на нашето „аз” – на неоформената, а затова и безкрайната представа на личността за себе си, и завършен лик.[2] Завършен образ на незавършеното. И, напротив, множеството огледални отражения, изглежда, възсъздава многомерния и разнопланов (а значи и истинен?) образ на този свят и в същото време раздробява онзи цялостен негов образ, който възниква в нас тогава, когато го гледаме от една единствена гледна точка.

Огледалото и отразява, и изопачава реалността – ето го главният парадокс, скрит в самата му природа.

Безбройното множество от парадоксални и неочаквани ефекти, възникващи при общението на човека с огледалото, е предопределило и онази огромна роля, която този предмет – елемент от бита и част от интериора ни, художествена метафора и символ – е изиграл в историята на културата.[3]

За историята на една Църковна история, или за Цезар Бароний и неговия век

Публикувана на Сряда, 09 Март 2016 Написана от Лиляна Симеонова
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

cover-Annales BaronioПрез 1588 г. в Рим е публикувана първата от дванадесетте части на монументалния труд на Цезар Бароний, озаглавен Църковни анали от Рождество Христово до 1198 г. („Annales ecclesiastici a Christo nato ad annum 1198”). Последната, дванадесета част на труда на Бароний излиза в 1607 г. – годината на неговата смърт. Изданието е във фолио-формат. Един век по-късно, през 1707 г., в гр. Лука започва преиздаването на Църковните анали на Бароний, като сега те са преформатирани и излизат в 37 тома.

Първоначално трудът на Цезар Бароний бил замислен като отговор от страна на дейците на Контрареформацията на друг голям корпус – История на Христовата църква („Historia Ecclesiae Christi”). Той е дело на група немски богослови лутерани от Магдебург и е публикуван в периода от 1559 до 1574 г. в 13 тома, като всеки том е посветен на историята на Църквата в рамките на едно столетие, от нейното раждане до 1298 г. Многотомната История на Христовата църква, популярно наричана и Магдебургските столетия, дава реформистката интерпретация на църковната история. Римокатолическата църква пък не закъсняла да я дамгоса като opus pestilentissimum (буквално „най-вредителски труд”). От друга страна, по-късните римокатолически богослови и църковни историци издигат автора на Църковни анали Цезар Бароний на пиедестал, като го поставят редом с Евсевий Кесарийски – съвременник на Константин Велики и автор на първата история на Църквата: двамата са определяни като „бащите на църковната история”.

Въпреки че допуска редица неточности по отношение на Източноправославната църква, Бароний наистина е голям историк. Любопитното обаче е това, че в по-ранните си години той никак не обичал историята и предпочел да се посвети на правото; в един по-късен момент започнал да изнася популярни лекции върху църковната история по искане на своя наставник Филипо Нери. Едва в зряла възраст се заел сериозно с написването на история на Църквата – така, както тя трябвало да бъде интерпретирана от гледната точка на Рим.

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж