Мобилно меню

Как се гради поместната църква?

Публикувана на Понеделник, 11 Април 2016 Написана от Диоклийски митр. Калистос (Уеър)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Kallistos Ware-2Сред наситените със символизъм видения в Пастир на Ерм от второто столетие има две, които красноречиво и изумително изразяват самото битие на Църквата. Първо, Ерм вижда Църквата като достолепна старица. „А защо е старица?“, пита Ерм и получава следния отговор: „Защото е сътворена първа, преди всичко. Заради нея е сътворен светът“ (Видения 2, 8). След това Ерм вижда висока, но все още недовършена кула, в която се вграждат все нови и нови камъни (Видения 3, 10).[1]

По този начин Пастир на Ерм предава в изумителни образи два същностни, основополагащи и взаимно допълващи се аспекта от мистерията на Църквата. Църквата е стара, но в същото време млада, непроменлива и винаги нова. Тя е пред-съществуваща, вечна, но в същото време динамично съществуваща в свят, който постоянно се променя и исторически еволюира, така че тя винаги е в процес на обновление, приспособяване и неочаквано израстване. Като подчертава точно тези два аспекта – на достолепната старица и незавършената кула – о. Георги Флоровски правилно посочва, че Църквата е живият образ на вечността във времето.

Светотайнственото богословстване за човека (Пролегомена към еклисиалната антропология на св. Николай Кавасила)

Публикувана на Петък, 08 Април 2016 Написана от Свилен Тутеков
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Увод

St Nicholas_CabasilasПодчертаният интерес на съвременното православно богословие към антропологията се вписва по органичен начин в неопатристичната парадигма, която има за цел творческото следване на отците в постмодерния дискурс. Това богословско усилие обикновено остава подчинено на изследователски подходи, които по своеобразен начин свеждат проучването на антропологичната мисъл на отците само до пунктуалното проследяване на съответната терминология, до аналогиите (често пъти повърхностни) с античното философско наследство или до артикулирането на антропологията като „част” от някаква метафизично обоснована християнска „теоретикология”. Така изследователските стратегии като че ли остават подчинени на метафизичните предпоставки и език на една епистемоцентрична парадигма[1] и остават отчуждени от мистагогийната традиция, която може да предложи една светотайнствена или евхаристийна антропология със съответния еклисиологичен език. Преоткриването на специфичния църковен опит и знание за човека в контекста на тази мистагогийна традиция би трябвало да бъде задача на съвременната православна антропология, доколкото именно нейната евхаристийна парадигма може да ѝ гарантира апофатическата свобода от абстрактната метафизичност, еклисиологична релевантност и про-рекреативна жизненост в нашия постмодерен дискурс. С оглед на това и богословският интерес към антропологичната мисъл на великия богослов от 14 век се вписва в този контекст и в същността си е усилие за осмисляне на основните предпоставки на евхаристийния възглед за човека в неговите най-дълбоки екзистенциални и еклисиологични измерения.

В епицентъра на богословската мисъл на св. Николай Кавàсила се намира онтологията на живота в Христос и в този смисъл тя е източник на един специфичен антропологичен опит и знание, които имат за свой еклисиологичен хоризонт светотайнствения христоцентризъм. За разлика от повечето аскетически писатели обаче той не изследва степените или стадиите на духовния живот,[2] а предлага всеобхватна христоцентрична парадигма на антропологията, разгърната в контекста на опитната светотайнствена еклисиология или, по думите на Ставрос Яказоглу, на един характерен светотайнствен исихазъм.[3] Тъкмо в този контекст трябва да се мисли и т. нар. христоцентричен хуманизъм на св. Николай Кавàсила, като творчески отговор на актуалните въпроси за човека в ключа на всеобхватната богочовешка херменевтика на човешкото съществуване и в категориите на автентичния църковен евхаристиен етос. Разбира се, едно такова изследване би трябвало да има за свои основни координати принципите на христологичната антропология, която според Панайотис Нелас е основният принос на св. Николай Кавàсила.[4] В настоящата студия обаче ще бъдат изследвани начините, по които свещеният автор превръща светотайнствения реализъм на живота в Христос във всеобхватен хоризонт, който опосредства осмислянето на всички сегменти на тази христологична антропология и я артикулира в специфичния мистириологичен език на опитната светотайнствена еклисиология. От тази перспектива проучването на неговата антропологична мисъл няма за цел просто да го ситуира в контекста на историята на византийската мисловност,[5] а да разкрие специфичната еклисиологична парадигма и дискурс, в който антропологичното мислене придобива същностен мистагогиен, литургичен, евхаристиен характер. С оглед на това и изследователската стратегия има за цел да обхване структуроопределящите елементи от тази еклисиологична парадигма и да проследи вътрешния логос на евхаристийната антропология на свещения автор или с други думи да бъде своеобразно въведение в неговото светотайнствено богословстване за човека.

От православна Византия до римокатолическия Запад: четири различни пътя

Публикувана на Сряда, 06 Април 2016 Написана от Мартин Хинтербергер
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

M HinterbergerВ периода от 9 до началото на 13 век различията между Източната и Западната християнска църква постепенно се развиват до една постоянна схизма: до разделяне на Църквата на православна във Византия и римокатолическа – на Запад. Папското първенство и добавянето на filioque в Символа на вярата са двата най-известни въпроса, довели до отдалечаването на двете църкви в институционален, културен и богословски план.

В това изложение няма да разглеждаме догматическите противоречия, които са довели до тази схизма. Моята тема са индивидуалните действия на хората между двата центъра – Византия и Запада, заедно с мотивите или потребностите, които са накарали някои византийци да се присъединят към църквата на Рим. Ще представя биографии на византийци, живели през 14 в. и движещи се между Византия и Запада и буквално, по начина, по който са пътували от Византия на Запад и обратно, но и метафорично – сменяйки понякога по няколко пъти своята вяра. И по-конкретно ще представя Теодор Палеолог, маркиз на Монферат, Варлаам Калабрийски, Димитриос Кидонис и Павел Тагарис. Ще видим как тези четирима мъже, свързани външно с това, че сменят вярата си, всъщност стигат до тази стъпка по съвсем различни причини.

Изследвайки биографиите им, ще установим, че два фактора играят определяща роля в развитието на тези хора: от една страна, византийските опити за възстановяване на църковното единство с Рим и от друга – опитите за възстановяване на политическата цялост на държавата. Тези два фактора имат нужда от кратко разяснение.

Две теории за целта на християнския брак

Публикувана на Понеделник, 04 Април 2016 Написана от Свещ. Дионисий Каменшчиков
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr D_KamenshchikovВ историята на човечеството не съществува период, който да не се отличава със социални, културни или религиозни промени. Не прави изключение и нашето време. Днес, от една страна, се наблюдават същите тенденции на изменение на обществените процеси, както и в предходните векове, с тази разлика, че протичането им значително се е ускорило. От друга страна, ако тези тенденции бъдат внимателно анализирани, то може да се установи, че има социални процеси, които са характерни именно за нашето време и в другите епохи почти не се наблюдават. Това е преди всичко деградацията на семейството – деформацията на това божествено установление.[1] Бракът, като основа на всеки социум, в наши дни е подложен на колосален натиск: това е детайлно разработена юридическа система, способна да разруши всяко семейство при наличие на заповед за бракоразводен процес, узаконяване на еднополовите бракове, сурогатното майчинство и онези научни пробиви в биологията (в частност клонирането, инвитро-оплождането, манипулациите за смяна на пола и т. н.), които поставят човечеството и на първо място семейните отношения на прага на катастрофа. Затова, според нас, научното осмисляне на брачните отношения, и особено на тяхното духовно-нравствено съдържание, днес е приоритетна задача на богословието. Инертността на по-голямата част от хората към процесите на деградация на семейството се обяснява с неразбирането на важността на този божествено установен институт за духовно-нравствено здраве – както на отделната личност, така и на цялата държава. От собствен пастирски опит мога да свидетелствам, че почти никой встъпващ в брак не разбира неговите цели, не си дава сметка, защо го прави. Не е чудно, че в Русия всеки два от три сключени брака, дори благословените от Църквата в тайнството Венчание, се разпадат в първите години на съвместния живот. В най-добрия случай хората приемат брака като съюз за раждане и възпитаване на деца. Този възглед действително е бил присъщ за западното богословие. Но, в същото време, православното богословие гледа на брака много по-дълбоко и казва, че християнското семейство е домашна църква. Тази статия е посветена именно на сравнителния анализ на учението за брака в Римокатолическата и в Православната църква.

Сатаната

Публикувана на Събота, 02 Април 2016 Написана от Прот. Йоан Романидис
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Satan and_the_Fall1. Въведение

Изследването на прародителския грях, според авторите от първите две столетия, няма да е обективно и безпристрастно, ако не обърне сериозно внимание на възгледите на тези писатели по отношение на дявола. В противния случай съществува опасността ученията на първите християни и възгледите им за прародителския грях да се тълкуват според нечии собствени критерии, несъществуващи в богословската мисъл на авторите от този период. Както и днес, и в първите години на Църквата е имало такива, които са подлагали под съмнение действителността на падението на някои от ангелите, както и измамването на човешкия род от дявола. Юстин пише така: „Трифон, възмутен от мен – нещо, което бе изписано на лицето му, – но и уважаващ Писанията, ми каза: Нещата, отнасящи се до Бога са свети, ала вашите тълкувания са пресилени, и още по-точно, – както се вижда от твоите обяснения, – наистина богохулни, защото ти говориш за ангели, които са извършили зло и са отпаднали от Бога”.[1] Със сигурност и още мнозина ще да са изричали подобни неща. Въпреки всички възражения, взети от философията и от рационализма обаче, Евангелистите и Отците не са се колебаели постоянно да представят дявола като причина за злините в света.[2] Човешкият ум не бил в състояние да разграничава – нещо, което ни е открито чрез пророците, – между сътворението на света и неговото падение поради измамата на сатаната. Следователно и човекът не е можел да се въздържи да не припише злото на Бога. „Затова поетите и баснотворците – като не знаели, че ангели и родените от тях демони правели с мъжете и с жените, и с градовете и с народите онова, за което те пишат, – го приписали… на Самия Бог”.[3]

Защитата на вярването, че сатаната съществува няма, разбира се, никакво място в това изследване. В обичайното за тях отхвърляне на съществуването на сатаната обаче либералните богослови убеждават, че той нямал каквото и да е съществено значение за автентичната евангелска проповед. По подобен начин, – от гледна точна на латинското богословие – съществуването на дявола също не е от съществено значение за догмата за изкуплението, но трябва да бъде приемано, защото е учение на Евангелието.[4] Тук няма да разглеждаме въпроса от апологетична гледна точка, но ще изследваме библейските и светоотеческите свидетелства, отнасящи се до сатаната и неговите сили, за да стигнем до заключение относно неговото място в догматическото построение, отнасящо се до прародителския грях.

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий