Мобилно меню

Византийското богословие през XIV в. (Дискурсът за Божествените енергии) от Иван Христов

Публикувана на Сряда, 20 Април 2016 Написана от Живо Предание
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

cover-Ivan ChristovВизантийското богословие през XIV в. (Дискурсът за Божествените енергии) от доц. д-р Иван В. Христов от Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” e най-новото постъпление на родния книжен пазар. Книгата, която от вчера (19 април 2016 г.) е вече в разпространение, е публикувана от издателство „Изток-Запад” в поредицата „Studia patristica et byzantina sardicensia” на Изследователския център на Софийския университет за изучаване на патристичното и византийско духовно наследство.

Изследването разглежда централната тема на византийското богословие от 14 в. – учението за божествените енергии, което получава завършеност в хода на паламитските спорове и заема централно място в Преданието на Православната църква. Въз основа на открити от автора документи се доказва, че тези спорове оставят следа и в България. Изказва се хипотеза за църковно-политическия контекст на отражението им у нас. Изследването засяга също рецепцията на томистките текстове във Византия през 14 в. и последвалата реакция на византийското богословие. В Тома Аквински тук припознават не просто един от големите богослови на Запада, а главен изразител на римокатолическата доктрина. Затова, в противовес на неговото учение, византийските му критици правят равносметка на пътя, извървян от православната традиция, и отстояват своята верска идентичност и спецификата на своето богословстване. По такъв начин критиката срещу Тома се оказва последна дума на византийското богословие преди падането на империята. Дискурсът за божествените енергии и в този случай е в сърцевината на православната идентичност. Това свое значение той не е загубил и до днес.

В този смисъл книгата е предназначена за максимално широка аудитория – не само за читателите богослови, историци, философи и старобългаристи, но и за всички онези, които се интересуват от въпросите за православната християнска вяра и идентичност.

Новата книга – с ISBN 978-619-152-830-1 и корична цена от 20 лв. – засега се разпространява само в книжарницата на издателство „Изток-Запад” и в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, но от началото на следващата седмица ще бъде достъпна и във всички книжарници и вериги-книжарници в столицата и страната (в това число електронните), с които издателството работи, както и в Amazon.

Притчите за милосърдието в 15-а глава на Евангелието според Лука

Публикувана на Сряда, 20 Април 2016 Написана от Игумен Арсений (Соколов)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Ig Arsenij_Sokolov„Искам милост, а не жертва”

(Ос. 6:6)

Може би най-вълнуващото и въздействащото в третото Евангелие са притчите, при това онези, които се срещат само при Лука. Тези притчи, които няма да открием в другите Евангелия, са обединени от една обща тема – темата за Божието милосърдие. С удивителна пластичност в тях е изобразено Божието състрадание към човека в неговото паднало, бедствено състояние.

Данте нарича евангелист Лука scribа mansuеtudinis Сhristi – писател на Христовата кротост. Проф. Н. Н. Глубоковски отбелязва в своя очерк за евангелист Лука, че в неговото Евангелие „откриваме безгранична, дори парадоксална любов към грешниците и най-непоклатима увереност в това, че те ще бъдат опростени и ще се променят”.[1]

Човекът е създаден по Божи образ. Но образът на Създателя в нас е затлачен и изкривен от греха. Ние не сме способни на чисто богосъзерцание, не можем, по думите на архим. Софроний (Сахаров), да видим Бога както Си е. Бидейки зли и жестоки, ние сме склонни и Бога да си представяме по този начин, склонни сме да Го „създаваме” по нашия паднал образ и подобие. Христос дойде в света и стана човек, стана един от нас, за да може, както се пее на Рождество, „прежде падши обновити образ”. Съзерцавайки Христос такъв, какъвто Той е изобразен в Евангелията, виждаме чистия и неповреден образ Божи; вслушвайки се в евангелското учение, разбираме отношението на Бога към нас – такова отношение, което е способно да ни върне към Него. И ние се завръщаме към Него чрез Христос, Който затова и дойде, за да може, както казва евангелист Йоан, „да ни разкаже” Бога – да ни го обясни (ἐξηγήσατο, Иоан 1:18). Христос, според Йоан, е „екзегеза” на Бога.

„Зная един човек в Христа…” 8

Публикувана на Понеделник, 18 Април 2016 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

elder sophrony_saharovЧудесна намеса и покаяние

Като пребивава в умно безмълвие, в единство и общение с Бога, старецът Софроний е изпълнен с жертвена любов към всички хора, той духовно ги преобразява с молитвата, когато, разбира се, те имат вътрешно предразположение към това. За него е нещо обикновено да се моли за цялото човечество. Сам той пише поразителни думи, които свидетелстват, че е бил молитвеник за целия свят, свещеник на вселената. „Грижата за всички прави неудобно служението за отделни лица и някак те заставя да се отделиш от него”.[1]

Старецът разказва на Балфур как веднъж се молил за своя позната, която имала рак в последен стадий и лекарите очаквали тя да умре всеки момент. Тя помолила отец Софроний да се моли за нея и той направил това с „радост в душата, но и със скръб в сърцето”. Жената била прикована от болестта към леглото. „Повече от два часа” заедно се молили, разговаряли, беседвали и той я причастил със светите Тайни. От молитвата на стареца, по действието на Бога, жената напълно оздравяла. В същото време нито тя, нито нейният съпруг достигнали до състояние на покаяние и както преди продължили да живеят светския живот, какъвто водели и преди болестта. И, както пише старецът, „чудото стана, без да доведе до дълбока промяна в техния духовен живот”. Когато по-късно жената се разболяла отново, тогава, пише старецът, „за мен бе вече невероятно тежко отново да моля Бога, защото първата ми надежда бе излъгана: те не се преродиха, не се възродиха”. Това го уверява, че молитвата за болни, за чудодейно излекуване, е възможна само „при обещание за покаяние, т. е. човек коренно да промени живота си, за да намери славата Божия свое място в него, за да може целият останал негов живот да премине вече в плана именно на Божията слава”. Така живеел, постъпвал, проповядвал и се молил духовният наставник, отецът-исихаст.

Филмът „Остров” като произведение на изкуството. Опит за критическо осмисляне

Публикувана на Петък, 15 Април 2016 Написана от Владимир П. Семенко
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

V P_SemenkoПосвещава се на Капитолина Кокшенева,
вдъхновила този скромен труд

Излезлият неотдавна по екраните „Остров” на Павел Лунгин, който по идея не е комерсиален, както се казва, „бутиков” филм, почти изпревари по одобрителни отзиви прехваления с цялата мощ на рекламата „Нощна стража”.[1] От друга страна, известна част от радикално настроените православни зрители, „снизходили” този път до светското изкуство, глухо роптаят по отношение на „нецърковността” на авторите и на „профанизирането” на – според тях – едва ли не въобще забранени за киното духовни теми (което, разбира се, само по себе си е по принцип невярно). Все пак възторжените отзиви дори и в църковните среди явно са повече. Веднага ще кажем, че сме далеч и от двете гореспоменати крайности.

От една страна, неумереният възторг на отделни православни дейци по повод на това, че – ето, накрая и бохемите в киното „се обърнаха с лице към Църквата” – просто е неприличен. От друга страна, да съдим едно съвсем светско изкуство, още повече киното, от позицията на абстрактната православност и според съответствията му със строгите канони на църковното изкуство, според нас е глупаво и рядко непродуктивно. Художественото произведение трябва да бъде анализирано и оценявано от позицията на присъщите за него закони, т. е. законите на светското изкуство. Това, естествено, по никакъв начин не означава даване на „разрешение” за бездуховност, а още повече – за мрачна духовност, за богоборчество. Великата руска литература – едно типично светско изкуство и, така да се каже, самодостатъчно, при цялото ѝ гражданско звучене – никога не се е конструирала според правилата на маршовото запяване или на иконописта. Независимо от това обаче общоизвестни са нейните мощни духовни основи, които по същността си са изцяло православни, макар и далеч не строго конфесионални. Другите два кита, върху които се е градил този уникален феномен, са „великият и могъщ” руски език, който днес владеят все по-слабо и все по-малко хора, и дълбокият психологизъм – едно от най-важните качества именно на реалистичното изкуство.

Православният свят е реконфигуриран според политическите събития

Публикувана на Сряда, 13 Април 2016 Написана от Антоан Аржаковски
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Antoine ArjakovskyНесъмнено е, че честването на хилядолетието от кръщението на Русия през юни 1988 г. и съпротивата на църквите срещу комунистическата идеология беше победа над Комунистическата партия на Съветския съюз и над желанието на някои реформатори за завръщане към мита на ленинския идеал. Срещата на Горбачов и папа Йоан Павел ІІ на 1.12.1989 г. във Ватикана бе доказателство за верността на тезата на Николай Бердяев относно източниците на религиозните фундаменти на руския комунизъм. И обратно – началото на пренареждането на православните църкви беше поставено с разместването на пластове, което започна с победата през юни 1989 г. – на парламентарните избори в Полша – на профсъюза Солидарност. След рухването на СССР през 1990 г., страните от Централна Европа получиха независимостта си, а старите социалистически републики се опитаха да се превърнат в национални държави. Други страни по света, и особено от Африка, също получиха независимост. Избрани бяха и нови църковни предстоятели: в Москва, Алексий ІІ (1990 г.), Вартоломей І в Константинопол (1991 г.), Павле І в Белград (1990 г.) и Петър VІІ – в Александрия (1997 г.). Мислеше се, че в условията на свобода църквите ще са в състояние да водят братски диалог. Предсъборната среща в Шамбези през 1990 г., а след нея и срещата на предстоятелите на всички православни църкви от март 1992 г. във Фенер, дадоха надежди – особено за църквите в диаспора. Във Франция Православният междуепископския комитет, създаден в 1967 г., през 1997 г. се превърна в Събрание на православните епископи, а сформираната през 1960 г. в САЩ Постоянна конференция на каноничните православни епископи в Америка (SCOBA) също получи по-голяма значимост. Международният контекст обаче постави тези лошо подготвени църкви насред буря. Много скоро избухна конфликтът в бивша Югославия (между 1991 и 1995 г.), а също и в Чеченската република (между 1994 и 1996 г., и след това – отново в 2000 г.).

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж