Мобилно меню

Рецепцията на мисълта на св. Григорий Палама в гръцкото богословие: 16-18 в.

Публикувана на Неделя, 27 Март 2016 Написана от Светослав Риболов
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

St Gregory_PalamasСветителското достойнство на Солунския архиеп. Григорий (Паламà) е признато с томоса на Вселенския патриарх Филотеос Кокинос от 1368 г.[1] В Константинополската църква това е първата засвидетелствана, осъществена със съборно потвърдено решение, канонизация. Оттук тръгват и дългите спорове около този светец и догматическия му авторитет за православието.

В средите на българското академично богословие практически съвсем до скоро[2] неговите прозрения върху Откровението бяха непознати и дори понякога мисълта му се приемаше за не съвсем православна,[3] дори и за еретическа.[4] Едва в последните малко повече от две десетилетия у нас се появиха изследователи, работещи върху традицията, свързана с творчеството на Паламà,[5] сериозно и задълбочено, а богословието му (и най-вече неговите прозрения в учението за нетварните божествени енергии) бе пълноценно включено в догматическите изследвания като неделима част от учението на Църквата.[6] Амбивалентното отношение към този светец у нас през изминалия век не е изолирано явление. Точно обратното: то е отражение на доста по-мащабни събития и настроения в християнския свят от 14 в. насам.

„Червеният” антисъветчик

Публикувана на Петък, 25 Март 2016 Написана от Свещ. Георги Чистяков
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Archb Basil_KrivosheineПо повод стогодишнината от рождения ден на архиепископ Василий (Кривошеин)[1]

Не трябва да се забравя, че архиепископ Василий (Кривошеин) съзнателно, при това още преди своето йерейско ръкоположение, вземайки решението да принадлежи към Московската патриаршия, е избрал за себе си особен и далеч не прост път. Той – участникът в гражданската война (подразбира се, на страната на белите) и човек, който е настроен рязко против съветския режим – свързва съдбата си с „червената църква” и в очите на мнозина руснаци, а и не само руснаци, в Европа става подозрителен – почти като агент на КГБ.

И всичко това във време, когато е било съвсем възможно да се намира в напълно „благополучната” юрисдикция на Константинопол и, по този начин – без да прекъсва евхаристийното си общение с патриаршията и с нейното паство – да бъде независим от Москва. Да постъпи така, както е постъпила основната маса руснаци в Европа – всички онези, които се групират около парижкия богословски институт „Св. Сергий” и които получават там своето образование.

Да не забравяме и това, че други руснаци (които също никак не са били малко) – последователи на митрополитите Антоний (Храповицки) и Анастасий (Грибановски) и които са осмисляли себе си като „Руска православна църква зад граница” – не просто са подчертавали своята независимост от Москва, но и открито са противостояли на патриаршията, която са смятали за „съветска” и за „изгубила благодатта”. В определен смисъл за тях е било най-лесно: те се обявявали за противници на „съветската църква” и въобще не общували с нея, бидейки последователни антисъветчици.

Социокултурни измерения на църковното говорене

Публикувана на Сряда, 23 Март 2016 Написана от Свещ. Стоян Бербатов
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Fr Stojan_BerbatovСъществуват две позиции относно ролята на Църквата в контекста на актуалната социална среда. Едната страна изказва становището, че Църквата е призвана да бъде коректив на социалните, културните и моралните норми, да задава духовните ориентири на общественото развитие и да има пацифистко присъствие в конфликтните моменти и ситуации. Ролята ѝ на творец на базисните ценностни параметри и координатор в обществените взаимоотношения е основополагащият елемент в тази религиозно-социална концепция. Другата позиция не отрича принципно отговорността на Църквата за развитието на обществените процеси, но приема, че светът е инфилтриран от злото и ако се приспособи към света, Църквата би могла да изгуби своята идентичност. С други думи, налице е един страх (или опасение) от секуларизацията. Грижата на Църквата за социалното благополучие, за преходните ценности, според това схващане не трябва да е приоритет, защото призванието ѝ тук на земята е преди всичко да избави човечеството от оковите на смъртта чрез благовестието за вечния живот в единението с Христос.

От богословска гледна точка и двете позиции са релевантни и в общи линии очертават възможното тълкуване на известната християнска максима: Църквата е в света, но не е от света. Животът на вярващия човек е тясно свързан не само със случващото се в религиозната среда – в голяма степен той е обусловен и се влияе и от социалните процеси. Освен това християнинът осъзнава, че неговото спасение по никакъв начин не може да се осъществи, без той да положи максимални усилия за спасението на своя ближен, т. е. на хората, с които общува тук и сега. Важно е обаче да се каже, че всеки опит за конформизъм, за свеждане на дейността на Църквата само до полезното за обществото, крие опасността от подмяна на природата и границите на Църквата, от функционирането ѝ единствено като социална институция. Това са част от предизвикателствата, на които Църквата трябва да отговори. За да се справи с тази задача, или по-точно за да излезе от сложната ситуация, тя трябва да заживее отново в антиномична среда, да се върне към естественото си състояние на динамично неспокойствие. Живият организъм на Тялото Христово – Църквата, е тук, за да побеждава злото, което от света идва, и да преобразява и спасява същия този свят, който е творение Божие. И именно в този сотириологичен план Църквата е призвана да намери правилния език, на който да отправи своето послание, да напипа лингвистичната струна на социо-културното време.

Истината на Боговъплъщението като сърцевина на иконопочитанието

Публикувана на Понеделник, 21 Март 2016 Написана от Никола Владиков
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

N VladikovПреди да се подходи към темата по същество, трябва да се изясни, – колкото и това да изглежда самоочевидно и саморазбиращо се, – какво точно се има предвид под Боговъплъщение, та оттам да може да се изясни и какво точно е иконопочитанието.

Макар и мнозинството верни, които почитат и целуват светите образи, изписани на иконите, и се молят пред тях, да нямат рационално знание, те обаче имат вътрешен апофатичен усет – вътрешната увереност и необходимост от общуването по този начин с Христос и със светците. Те не могат без това. Гледано обаче от един по-катафатичен дискурс, все пак сме длъжни да кажем, че Боговъплъщение в собствен смисъл наричаме преди всичко изпълнението на предвечния Божи замисъл – Словото да стане плът и да заживее между нас. И така да спаси и да обòжи всички, които вярват в Него и които Го обичат. Разбира се, Христовото Въплъщение не е завършек, а стъпка, предпоставка към Разпятието Христово, което пък е допуснато само и единствено заради Възкресението. Което не е извършено от Христос заради Самия Него (Той е Предвечният Син и Логос), а изцяло за нас. И точно затова главното Тайнство на Църквата се нарича Благодарение (Евхаристия). Единствено благодарението е начинът, по който можем да отговорим на превеликата Негова любов. И така, можем да кажем, че Възкресението на Господ Иисус Христос е завършекът на събитието на Боговъплъщението. И този Завършек, завършен от Завършителя – Алфата и Омегата, – е и ново, макар и предвечно промислено начало – нов път в и към живата Истина и истинския Живот. Единственото ново под слънцето, което обаче осмисля всичко. Това е Боговъплъщението.

От своя страна, иконопочитанието се появява точно като порив – на тази истина и на тази тайна на Боговъплъщението да се даде максимална пълнота. Да се покаже. И това всъщност е призванието на иконата. Говорейки обаче за иконата, добре е първо да я погледнем и в един по-общ, изкуствоведски дискурс. За да видим дали тя се отличава с нещо от останалите художествени изкуства. А тя е художествено изкуство. Но не само. От първобитната епоха, та до епохата на модерността, можем да кажем, че главна цел на художествените изкуства е била да „съхранят” света. Творчески да го преобразят и да го съхранят. Този стремеж към преобразяване присъства и в някои от теченията на модерното изкуство, само че там е отпаднала необходимостта от съхраняването на този Божи свят. Това може да се види в кубизма и сюрреализма – течения, в които прозира деструктивност и фрагментарност.

Божествената Евхаристия като основа на духовния живот и залог за спасението

Публикувана на Петък, 18 Март 2016 Написана от Прот. Борис Пивоваров
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Fr Boris_PivovarovВместо предговор

„Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в мен, и Аз в него” (Иоан 6:56).

„Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан 6:54).

Божествената Евхаристия е средоточие на целия църковен живот и основа на духовния живот на всеки православен човек. Целта на тази статия е да покаже, колко голямо е значението на св. Причастие за духовния живот на всеки член на Христовата православна църква. Основната ми задача е да разкрия най-актуалните въпроси на съвременната евхаристийна практика в Руската православна църква и – с помощта на свидетелства, заимствани от изворите на църковното богословие – да посоча възможни пътища за решението на тези въпроси.

Първият дял от статията сочи централното място на евхаристийното богословие в църковното богословие. Вторият е посветен на евхаристийната практика. В третия се съдържат свидетелства относно благодатните действия на Евхаристията, а в четвъртия – практически препоръки и пожелания. Приложен е и кратък списък на богословска литература по темата за Евхаристията.

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Имайте непресторена любов помежду си, пазете Преданието, и Бог на мира да бъде с вас и да ви утвърди в любов.
 
Св. Павел oт Обнора