Проблемът за злото от Августин до съвременната генетика

Малко преди края на Втората световна война един забележителен английски писател – К. С. Луис, издава през 1944 г. своя роман „Переландра”, искайки отново да разкаже историята за райската градина на Едем. Переландра е една друга планета в нашата слънчева система, която земните хора наричат Венера и която е напълно обитаема от логични същества, които обаче освен че живеят на своята планета, живеят – о, чудо! – в рая – точно такъв, какъвто е описан от един Августин или Василий Велики: абсолютна хармония, мир и неповреденост на всичко, пълна липса на болка, болести, скърби и притеснения, непрестанно и наразрушимо от нищо щастие. Бог (когото на тази планета наричат Маледи) ще прати там един земен мъдрец (който в романа е и университетски учен) на име Рансъм (което на английски език означава изкупление), за да предупреди местните невинни жители за опасността от злото, олицетворявано в книгата от Уестън, земен демон, който иска да разврати местните и впоследствие да ги подчини (не е случайно, че в името му стои думата „запад” – west).

Неделният ден във византийската традиция

На Изток съществуват седем християнски богослужебни традиции, които имат общ (поне в сравнение със Запада) етос. Ще говоря за най-представителната от тях, византийската, която следват по-голямата част от християните на Изток. Повечето от тях принадлежат към Източно-православната църква, но има и около осем милиона византийски католици-униати. Епитетите „източен” или „ориенталски” може и да предизвикват асоциации с Банкок или Тадж Махал, но християнският Изток всъщност е Ориентът в неговия предренесансов смисъл. Този Ориент обхваща Южна Италия и Сицилия, голяма част от Югославия, България, Румъния, Гърция, Мала Азия, както и това, което днес наричаме Близък Изток. С други думи, той обхваща източната половина от Средиземноморския басейн, люлката на нашето общо гръко-римско наследство. Така че, когато говорим за християнството на Източния светоотечески свят, това е не по-екзотично или странно от Библията, която е написана на еврейски и гръцки.

Църковният език

В историята на народите понякога се наблюдава интересна цикличност, която може би е дала основание на премъдрия Еклисиаст векове назад да напише, че каквото се е вършило отново ще се върши и че под слънцето няма нищо ново. В превратната история на народа ни такава цикличност се наблюдава по отношение неестественото прекъсване на историческите периоди и новите начала[1]. Неотдавна се изпълниха 1100 години от успението на св. княз Борис Покръстител, което е добър повод да поговорим за едно такова начало, към което се налага днес да се връщаме отново. Думата ни е за църковния език. Разбира се, през 9 век този проблем има измерения, по-различни от тези, които има в 21 век, но двата исторически момента си приличат най-малко в една точка: какъв следва да бъде езикът на Църквата, съответно на богослужението. На пръв поглед казусът изглежда толкова лесно разрешим, че фактът на дългото му обсъждане е най-малкото учудващ[2]. В действителност обаче отговорът е изключително сложен и многоаспектен, което ще се опитаме да покажем по-долу.

Дарът на богословието

Бог е тайна, която е невъзможно да бъде постигната. Иначе Той не би бил Бог.

Евагрий Понтийски (4 век)

Пътят на отците

В тази глава ще се постарая да предам в общи черти основните принципи на православното богословие.

Преди всичко трябва да отбележим, че богословието в Православната църква се разглежда като дар. То не е нещо, което може да бъде постигнато само чрез упорита работа или научни изследвания. То не е сложна система от интелектуални изследвания – монопол на група тесни специалисти, които прекарват живота си в библиотеките. Богословието не се учи – то се постига. Нещо повече: по същата причина то не е сума от лични и произволни мнения. В същността си то изобщо не може да съществува извън живата и непрекъсваема традиция. Не бива да смятаме също, че то е резултат от авторитетни твърдения, публично провъзгласявани и предписвани като догми за вярващите в църковната организация. То по-скоро е плод на общото съ-знание и съ-гласие. Не бива да разбираме богословието като сбор от непогрешими истини – независимо дали техният източник е личен или колективен. То винаги изхожда от опита на цялата община – създава се от нея, тълкува се от нея. Затова на мен ми се струва по-уместно да предложа на читателите не свои лични размисли за същността на богословието, а кратко изяснение на православното разбиране за този дар, почерпено непосредствено от опита и учението на църковните отци.

Православното духовно предание

Православното духовно предание, отобразявано в духовния и – в частност – в съзерцателния живот на Православната църква, несъмнено създава много трудности за обективното и проникновено изучаване. Онези кръгове в Православната църква, които са преимуществено ангажирани с развитието и съхраняването на духовното предание на Православието (основно монасите, а донякъде и благочестивите миряни), и които в миналото са разработили и формулирали цяла система на духовния живот, в последно време или не желаят, или са неспособни теоретично да изучават духовното предание, предпочитайки да го живеят на практика, в личния духовен опит. Ученото православно богословие (култивирано в богословските факултети и духовните академии) се намира – най-общо казано – в известна степен отделено от традиционната духовност, към която не проявява нито интерес, нито разбиране. За съжаление такова е положението днес и що се отнася до малцината изключения, били те и изтъкнати хора. Открито трябва да се признае, че единствените, които в последните тридесет години проявяват сериозен и жив интерес към изучаване на православната духовност, са отделни римокатолически учени, които за посочения период в действителност са монополизирали изучаването на православната и въобще на източната духовност. За съжаление обаче повечето от тези римокатолически учени не са били, така да се каже, сред „големите приятели” на Православната църква и това тяхно отношение към Православието им е пречило да се задълбочават в автентичния дух на Православното предание, не им е позволявало да го описват по един съответстващ на действителността начин. Техните многобройни, често пъти блестящи и забележителни, изследвания и техните открития в отделни области (в издаването на нови и изправени текстове, във въпросите за автентичността и точното определяне на авторството на важни духовни творения, в областта на хронологията и др.) не могат да вземат надмощие над бъркотията и излишните усложнения в трудните въпроси за православната традиция, които падат на тяхната отговорност.