Пътища Господни
През 2012 г. руското издателство „Сатисъ” е отпечатало книгата Пути Господни – спомени на Ксения Кривошеина, художник и публицист, изследовател на творчеството на преп. Мария (Скобцова) и автор на посветения на нея сайт mere-marie.com.
За своята нова книга авторката пише: „Човекът е неразривно свързан с времето, живее във времето, във времето се разкрива неговата историчност. Половината от своя живот преживях в Русия, а другата половина – във Франция и, както би казал св. Йоан Златоуст, дойде време да се съкруши сърцето ми, да преброя времето на своя живот и да кажа на самата себе си: бягат дните и отминават, свършват се годините, много от пътя изминах и какво добро извърших? Ето защо и аз се реших да споделя тук своите наблюдения, да си спомня това-онова от детството, да разкажа за това, как живяха нашите родители, какво успяха да опазят въпреки всичко и да го предадат – вече в емиграция – на деца и внуци… Кои бяха тези хора? И защо те през целия си живот, въпреки всичко, вярваха в завръщането в родината и в бъдещето на Русия. И така, скъпи читателю, сега те хващам за ръка и заедно с теб, преодолявайки времето, ще пресечем реалните и виртуалните граници на миналото, настоящето и бъдещето”.
Книгата се издава с благословението на Санкт-Петербургския и Ладожки митр. Владимир. Откъси от новата книга могат да бъдат прочетени тук.
Дешифрираният типикон
В началото на ноември 2012 г. издателството при Православния богословски институт „Св. Владимир” в Ню Йорк, SVS Press, публикува най-новата си книга: The Typikon Decoded: An Explanation of Byzantine Liturgical Practice (The Orthodox Liturgy) от архимандрит Йов (Геча), бивш декан на Богословския институт „Св. Сергий” в Париж (ISBN 978-0-88141-412-7, брой страници – 313).
В анонса си за новата книга издателите споделят, че със своята красота, богатство и дълбочина Византийската литургия продължава и днес да възбужда любопитството, да вдъхновява и очарова много от християните. За много от тях обаче тя остава почти недостижима, ако не и неразбираема.
Типиконът – литургичната книга, която съдържа богослужебните последования – представлява сложна съвкупност от указания, откъдето произтича и необходимостта от нейното „дешифриране” както за наскоро обърналите се към вярата, така и за онези християни, които са такива още „от люлката”, но желаят да задълбочат разбирането си за Литургията. Това дешифриране е и целта на новата книга. Разработена на основата на курсове, четени от автора в Православния богословски институт „Св. Сергий” в Париж, тя покрива цялата византийска литургична година. Организирането и съставянето на отделните богослужения първо е поставено в контекста на историческото им развитие, а след това и анализирано в подробности от гледна точка на практиката.
Изданието включва разширена библиография и изчерпателен глосар.
Повече информация относно новата книга и как да я поръчаме от издателството виж тук.
Писмо до йеродякон Давид
18/31 декември 1971 г.
Скъпи в Господа отец Давид!
Като Ви поздравявам с настъпващия празник Рождество Христово, молитвено Ви желая всяко благо от Господа и сили за служението Ви в светата ни обител.
Много се зарадвах да получа Вашето интересно писмо от 19 ноември стар стил – в него за пръв път ми се разкри ясната картина на положението на манастирските дела, предвид Вашата характеристика на новодошлите монаси. Разбира се, това е твърде прискърбно, но трябва да се търпи – както сам Вие пишете, като няма риба, и ракът е риба. Слава Богу, че за двама от тях – отец Авел и отец Висарион – може да се мисли, че са добри хора и ще бъдат полезни на обителта. Но, разбира се, да се разказва за това не трябва на никого, тъй като нашите недоброжелатели ще се възползват от него като от предлог: едни, за да не дават занапред разрешения за идване на нови братя от нашето отечество, а други – за да хулят Руската църква, както и правят. Добре е, че митрополит Никодим знае за всичко това. Впрочем, четохте ли Вие в списанието на Московската Патриаршия, бр. 7 за 1971 г., с. 23, какво е казал в своя доклад на Събора митрополит, а сега Патриарх Пимен за Атон и в частност – за Пантелеимоновия манастир. Когато той говореше това, аз присъствах на Събора. И въобще, както Вие сам знаете, бъдещето и дори самото съществуване на руската обител на Света Гора е тясно свързано с Руската православна църква. Както в миналото, така и в настоящето и, дай Боже, и в бъдещето. Не съм против емиграцията, сам аз съм емигрант и оставам и досега такъв по паспорт, но ясно съзнавам, че освен от Църквата в самата Русия – от Московската Патриаршия – нашият манастир няма откъде да чака помощ и не ще получи нови монаси от другаде, освен от Русия.
Църква, Евангелие и догмат
Събитията от Въплъщението на Христос до Възнесение и Петдесетница ни водят към света на Църквата като литургична община, самосъзнанието и единството на която се изграждат върху тринитарна основа.
Виждаме, че, от самото начало и до днес, тя е събрана около Трапезата Господня: „… И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите” (Деян. 2:42).
Тук, в литургичното събрание, е източникът на нейния живот, средоточието на този живот. От тук извира нейното ново учение, нейната освещаваща благодат; от тук взима своето начало и начинът, по който тя се управлява.
В това ново семейство – в Тялото Христово и общението на Светия Дух – се пише и Евангелието, което не е някакво систематично изложение на християнското учение, защото не става въпрос въобще за учение. Христос не оставя след Себе Си никаква нова философска система, дори не е основал нова религия. Той ни е оставил Своето Тяло и ни е изпратил Своя Дух. И Евангелието представлява преди всичко отделни откъси от живота на Христос и от опита на новата общност в Христос. Св. евангелист Йоан ясно говори за ограничения характер на евангелското повествование: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, струва ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (Иоан 21:25). Всичко това обаче, което не би могъл да побере целият свят, ако е трябвало да се пише за всичко подробно, се намира, познава и преживява в Църквата, в която живее Самият Христос. Тези, които мислят, че познават Христос извън Църквата, в действителност притежават съвсем нищожни сведения за Него; онези пък, които пребивават в Църквата, живеят в Него. Така можем да кажем, че в своята същност Евангелието е частна книга, принадлежаща на Църквата – пратеник в света. Или, с други думи, извън Църквата Евангелието е мъглява непонятна книга. Много характерно е мястото, където се пази Евангелието – в православния храм това място е Светият Престол, върху който това Евангелие свещенодейства и е обект на свещенодействие.
Учителят Августин: елементи на отрицателното богословие в мисленето на бл. Августин
Значението на отрицанието в познанието ни за Бога не е непременно свързано с мистичното богословие – така, както то е представено от автора на Дионисиевия корпус. Дори и при св. Дионисий Ареопагит пътят на отрицанието, макар и да достига своята кулминация в „незнанието, което откриваме отвъд границите на разума”,[1] води не само към екстатично единение, но е и умозрителен (спекулативен) догматически метод[2] на Божествената трансцендентност.[3] Обобщавайки, можем да кажем, че всяко религиозно мислене – доколкото бива осъзнавано като такова – е поставено пред необходимостта да се възползва от отрицанието: било то, за да достигне недостижимото в рамките на съпровождащата го диалектика на естествената мистика, или за да остане в пределите на същностното богословие, то преобразува метода на превъзхождащото и принципите на аналогията в способ, който в самите, използвани от него, концепции възхожда към трансцендентността на Бога, която убягва на концептуалното познание. Ако Тома от Аквино успява да придаде на Дионисиевия апофатизъм някакъв нов смисъл, от който не произтича първичното превъзходство на битието, то е именно защото употребата на отрицанието, на което ни принуждава идеята за трансцендентния Бог, не е характерна единствено за онези, които поставят Бога над битието.
Цялата статия: Учителят Августин: елементи на отрицателното богословие в мисленето на бл. Августин
Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.
