Кръстът на живота, смъртта и възкресението

Хората често и по незнание възприемат Кръста само като символ на смърт и печал и на земната кончина на човека. Денят обаче на издигането на Христовия кръст в Църквата и на изнасянето му за поклонение ни напомня, че това вече не е онзи стар уред за измъчване на разбойници, какъвто е бил в миналото. За Църквата Кръстът на Голгота е преживяване и дълбока скръб за Христовите страдания, но тази скръб е отвъд земното разбиране за живота – в нея се съдържа не трагедията на старозаветния човек, който очаква Месия и земно царство, а преди всичко знак за новозаветната радост и надежда, че Месия е Спасителят, Който победи смъртта, и човекът може отново да се върне при Бога във вечния живот. Тихата скръб на Кръста винаги е смесена с радостта от невъзможното за нас – като творение Божие – дело на човешкото спасение, а именно: Възкресението. Богочовекът умря на Кръста, за да може човекът да има живот след смъртта.

На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето Свято Възкресение възпяваме и славим, защото Ти си нашият Бог, освен Тебе другиго не знаем и с Твоето име се именуваме.

Учение за благодатта при св. Григорий Паламà

В говоренето за Християнския изток и Християнския запад съществува една обща тенденция – да се изтъква разликата в „духа“, в който тези две половини на християнския свят се изправят пред богословските проблеми. Налице е дори тенденция този контраст да бъде преекспониран. В действителност тази разлика е била една и съща както преди, така и след „схизмата“. Когато говорим за богословието на благодатта, най-важното е да се каже, че съществуващите различия по отношение на това специфично учение зависят всъщност от историческото подхождане към този проблем, което е различно на Изток и на Запад. На Запад, от времето на бл. Августин Ипонски, учението за благодатта е било разглеждано като някакъв независим проблем. Изправени пред предизвикателството на пелагианството, западните богослови главно са подчертавали въздействието на греха на прародителите, по силата на който човешката природа е била „повредена“.

На антропологическия оптимизъм на пелагианите Западът реагира с възможно най-силното подчертаване на необходимостта от благодатта, тъй като човекът не може да се спаси само със своите собствени усилия.

Византия, иконоборчеството и монасите

1

Историята на късновизантийския период – от осмото до петнадесетото столетие, все още не е написана докрай. Това означава, че един етап от нашата собствена църковна история, който е продължил столетия наред, все още не е видян, нито е оценен в цялата своя сложност, в своите „разриви и връзки“. Странен навик на православния ум е винаги да проявява слаб интерес към Византия, така че тя е оставала територия или на „светски“ историци, или на авторитети, които са специалисти по някакви специфични проблеми. Независимо обаче от изобилието от монографии, не съществува нито една история на Византийската църква в пълния смисъл на тази дума – като опит да се опише и разбере изминатия исторически път, да се намери цялостна историческа перспектива. Някак си цели векове сякаш изпадат от паметта на Църквата; на фона на византийските „Средни векове“ вниманието на историците се спира само върху отделни лица и събития. А това прави всеки опит за бърз общ преглед на Византия изключително труден. Единственото, което може да се направи, е да се даде „усещането“ за византийския проблем – проблема за действителното значение на този хилядолетен етап от нашия исторически път.

Войната в Украйна: размисли за вярата и политиката

Блажени миротворците,
защото те ще се нарекат синове Божии
(Мат. 5:9)

И на ангела [епископа] на сардийската църква напиши:
… зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв.
Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране;
защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог
(Откр. 3:1-2)

Ужасът на войната

На 24 февруари миналата година, десетина дни преди началото на Великия пост, Русия нападна своя православен съсед в лицето на Украйна. Оказа се пълномащабна война, съпътствана от сухопътна операция към столицата, непрестанни бомбардировки, хиляди цивилни жертви и повсеместни разрушения. Мнозина млади руски момчета бяха изпратени със заповед да се бият срещу своите съседи, без ясна кауза, във война, която не е тяхна, единствено поради безумието на един президент-злосторник.

Колкото Изтока от Запада?

Въпросът на Александър Македонски

Има един текст от Псалом 102, който особено подтиква към размисъл. Става дума за отстоянията в света между видимото и невидимото, както и отвъд всяка видимост:

„… колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на Господа) към ония, които се боят от Него; колкото е далече изток от запад, толкова е отдалечил Той от нас нашите беззакония“ (Пс. 102:11-12).

Текстът е важен не само заради проблема с физическата съизмеримост, често отсъстваща в Библията и съдържаща се в противопоставянето „колкото-толкова“; и дори не толкова с дефинирането на Изтока и Запада като ориентири, а с това, че като граница между тях се полагат „нашите беззакония“. Всичко ли се издига от земята? И всичко ли снизхожда от небето, щом не друго, а греховете ни се превръщат в мяра на „отстоянието“? Текст енигматичен и безспорно плачещ за коментар.