Мобилно меню

4.8571428571429 1 1 1 1 1 Rating 4.86 (63 Votes)
1.gif.jpgВ Църквата следваме не учение, а Учител. Последователи сме не на някаква теория, а на Богочовека Христос, с Когото придобиваме връзка, която не е връзка на подчинение или зависимост, юридическа, нито законническа, а връзка на любов. Ние обичаме Христос. „Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост” (1 Петр. 1:8).Св. ап. Петър пише посланието си на християни, които не познавали Христос. Пише го в края на живота си и тези християни живеели далеч, в Понт, в Галатия, в Кападокия. Те не били виждали Христос, т. е. били второ поколение християни. Първото поколение християни Го познавали лично, такива били апостолите. Затова апостолът им казва: „Въпреки, че никога не сте Го видели, Го обичате”. Вече говорихме, че в Църквата целият духовен труд, който вършим, е с цел да възлюбим Христос, тоест в нас да се развие любов към Христовата личност. Ако това не се случи, тогава не се различаваме от хората, които са последователи на която и да била теория, учение или философия, била тя и най-добрата. Само любовта към Христос ще ни помогне да надмогнем себе си, само любовта дава сила на човека  да превъзмогне себе си, своите страсти и грехове и да развие отношенията си с Христос. Да вземем пример от ежедневието. Когато човек е необвързан, не е женен, може да прави нередни неща, да се отнася безотговорно към другите, да създава повърхностни връзки и други подобни. Когато обаче се влюби, когато намери човека, с когото ще живее заедно и ще сключи брак, когато обикне бъдещата си съпруга и то реално, тогава установява, че онова, което преди му е било трудно, става лесно.

Той стои в къщи, не се мотае нагоре-надолу, става по-сериозен, не води нощен живот, както преди, поема отговорности, почва работа, труди се, занимава се с децата и съпругата си. Причината е, че обича човека, с когото живее в брак. Ако това се случва във всекидневния живот, колко повече важи за връзката ни с Бога, защото тя е любовна връзка и има много голяма сила. Божията любов не е обикновена всекидневна любов, не е нещо като всички неща от този свят, а е голяма сила, която превишава всички останали сили от настоящия свят.

Някой може да има плътски или други изкушения. По какъв начин отците съветват да се борим с тях? Да, има практически начини. Главното обаче, което отците казват, е че ще избегнеш тази война, тази плътска любов чрез божествената любов, чрез Божията любов. Ако възлюбиш истински Бога в сърцето си, тогава тази Божия любов автоматично ще надмогне цялата любов от този свят. Виждаме, че и светците са имали такъв дух и само така можем да обясним това, което са правили. Иначе не можем да ги разберем и делата им за нас щяха да бъдат безумни. Неописуеми неща, как можеш да обясниш какво са правили тези хора – и когато четете житията на светците, ще се удивите на тяхната изобретателност. Питаш се, ама какво е това, което са правили?! Напълно налудничави неща, преминаващи всяка граница на разума. Не защото са били абсурдни, а защото са били свръх-разумни. Тяхната подбуда е била именно любовта и светецът може да бъде обяснен само чрез любовта.

Апостолът пише това послание до хора, които не познавали Христос, но можем да кажем, че то се отнася  и за всички нас. Няма значение дали сме видели Христос или не. Веднъж на Света Гора се водеше разговор и един старец каза:

- По времето на Христос апостолите и другите били с Христос и това било голямо благословение!
 
А един друг старец, сериозен Божий човек отвърна:

- Добре, че не съм живял по времето на Христос!
- Ама как, всички бихме желали да живеем по времето на Христос!?
- Не! Добре че не живях тогава, защото ако живеех, много вероятно щях да бъда между тези, които са Го разпънали или са Му се подигравали! По-добре, че не съм живял тогава! Сега поне чух за Христос, научих нещо повече!

И аз мога да кажа това – не казвам дали е по-добре или по-зле, просто твърдя, че това, което живеем в Църквата, да е по-велико от това, което са живели апостолите, когато Христос е бил заедно с тях. Сам Христос го е казал: Когато дойде Светият Дух, Утешителят, Той ще свидетелства за Мене, Светият Дух ще ви говори, ще ви говори за Мене. Защото апостолите виждали един Човек, виждали в Него всички свръхестествени неща, но не можели да Го разберат, не можели да проумеят какво става с Този Човек, как върши тези неща. Как, от една страна, върви по водата, а от друга спи, изморява се, гладува и жадува. Как от една страна, е всемогъщ и възкресява мъртви, и как Сам Той умира? Как се унижава, бива съблечен и бичуван, и претърпява всички страдания – нещо, което е скандализирало Юда, който казал: „Ама как е възможно Този, Който е Цар на юдеите, който ще ни избави от владичеството на римляните, Той да се предаде и да умре? Значи я оплескахме!”. Така казал Юда. Той се разочаровал от Христос и Христос нарочно оставил нещата така. Той не искал да им създава лъжливи представи и затова всички Го изоставили. Виждате, че при Разпятието апостолите не били наблизо. Сам Христос казва, че ще дойде час, в който пастирят ще бъде поразен, овците ще се разпръснат и ще Го оставят сам. Само св. ап. Йоан Богослов останал заедно с Майка Му и още две жени. Никой друг. Нито св. Андрей, нито св. Петър, нито... всички изчезнали.

Христос останал напълно сам. Това било загадка за апостолите – Какъв е Този Човек, как прави това нещо? Затова веднъж Той ги попитал:

- Какво казват хората  за Мене? За кого Ме мислят?

Те Му отговорили, че едни казват, че е пророк Йеремия, други – пророк Исайя, други – друг пророк. „А вие кой мислите, че съм?”. Виждате, че Сам Христос ги провокирал да кажат това, и св. ап. Петър отговорил: „Ти си Христос, Божият Син!”, но не разбирали това в дълбочина. Открито им било чак на Петдесетница, когато дошъл Светият Дух, както казал Христос: „Той ще ви научи на всяка истина. Той ще свидетелства за Мене, Той ще ви каже Кой съм Аз”. Христос не казал нищо за Себе Си, Той говорил с притчи, енигматично.

Следователно, знанието, което сега имаме в Църквата, е много по-голямо от знанието, което са имали апостолите преди Петдесетница, особено ако човек живее и преживява по духовен начин посещението на Светия Дух в себе си. Тогава той наистина е човек, който е влязъл в пространството на Божиите тайни и привежда цялото свое битие в истината на Самия Бог.

Въпреки, че не сме видели Христос, днес ние имаме по-големи възможности, имаме великата възможност да се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, да ядем и пием самото Тяло и Кръв на Господа, да ставаме едно с Него. Ако виждахме Христос наживо, най-много да Го целунем, да Го прегърнем. А днес в Църквата ставаме едно с Него, защото ядем и пием Самия Христос и нашето битие – душа и тяло, става едно с битието на Самия Христос. Днес Църквата е събитие, по-велико от събитията през онази епоха.

Въпреки че сега не Го виждате, не Го познавате, вярвайки, чрез вярата в Него, се радвате, чувствате тази радост, неизказана и славна радост. Отците говорят за два вида вяра в човека. Първата вяра е въведителната вяра, както казва авва Исаак. С други думи, вярата, която всички имаме – Вярвам в един Бог Отец Вседържител, в Господ Иисус Христос, в Светия Дух, в светата Църква. Вярвам, че Бог съществува, Христос съществува, Светият Дух съществува, че Църквата е Тялото Христово, в което се проявява благодатта на Светия Дух, всичко това го вярвам. Това е хубаво, това е основа, но още не е вярата, която е нужна, това е вярата на младенците, младенческа вяра, тази вяра имат всички. И демоните, и те вярват, че Бог съществува, даже вярват повече, знаят по-добре, те са по-сигурни в това. Има обаче и друга вяра, вярата от виждане (εξ θεωρία). Когато отците казват θεωρία – на гръцки теория не означава както днес някаква идея – те имат предвид вярата от виждането. Виждам означава, че гледам нещо добре и от всички страни. Имам вяра, защото виждам Бога. Къде?  В сърцето си. Бог не е нещо непознато за мене, горко ми, ако Той е нещо непознато, горко ни, ако Той остава нещо, което ние никога не сме видели. Казахме много пъти, че бихме били наивни, повърхностни хора, жертви, ако вярвахме в един Бог, Когото дори един път не сме видели. Не можем да бъдем такива. Не може да вярваш в Бога, Когото никога не си видял, Когото не познаваш, не си Го вкусил, не си сигурен, че съществува. Кой е този наивен човек, който ще посвети живота си на Бога, а не знае дали Бог съществува? И ако Той не съществува, какво ще стане?

Ние сме убедени в Неговото присъствие, защото за нас Бог в Църквата е събитие, опит, Той е виждане, ядене и пиене, Той е нещо, което хващаме в ръка, в цялото наше съществуване. Човек влиза във „вярата от виждане” чрез духовната борба, която ще извърши. Затова св. ап. Петър пише, вярвате в Бога и затова се радвате, защото именно като вярвали в Бога, християните се подвизавали, потрудили се, пострадали много пъти и чрез напрежението на изкушенията се родила тази сила и опит от Божието присъствие. Това е тайната на духовния живот, а именно, че вярата от виждането се ражда чрез неотстъпчивостта, борбата, труда, който човек полага. Божията любов поражда тази вяра, която ни дава неизказна и славна радост, много голяма радост.

Мнозина мислят, че да бъдеш в Църквата означава да загубиш радостите в света. Трябва да се лишим от радостите, казва някой. Бре, детето ми, човек извън Църквата наистина не знае какво означава радост, затова  и мисли, че губи нещо, когато влезе в Църквата. Каква е разликата между Божиите и светските неща? Светските неща, радостта на света, мирът, любовта излизат отвън навътре, т. е. ако хората ме обичат, тогава се чувствам добре, ако около мене има радостна атмосфера и радостни събития, и аз се радвам. Ако е мирно около мене, и аз съм мирен. Когато обаче тези обстоятелства се променят, тогава не чувствам нищо. Не сте ли усещали достатъчно пъти това, когато се върнете вкъщи от някое голямо парти, замаяни от различни духове (πνεύματα), т. е. от алкохола (οινόπνευμα) и когато легнеш в леглото си, останеш сам, а душата сама заговаря, както и сърцето – тогава чувстваш някаква празнота, защото душата не се е нахранила.

Църквата дава тази неизказана радост. Христовите неща се движат отвътре навън, Божият човек има в себе си радост, има мир, любов и не очаква това да дойде отвън.

Някой попита един старец:

- Това, че никой не те обича, сам си в пустинята, не те знае никой, не те ли кара да се замислиш?
 
Той отвърна:
 
- Не! Това, което щеше да ме накара да се замисля, е ако аз не обичах никого!

Той никога не си беше задавал въпроса, дали някой го обича.
 
От момента, в който обичам всички, тогава за мен това е пълнота на моето съществуване. Може и да греша, но мисля, че в това се състои разликата между духовно здравия човек и духовно болния. Когато казваш:
 
- Искам да ме обичаш!

Да изискваш любов е болестно. Когато ти обичаш правилно, тогава няма значение дали другият те обича или не. Ако те обича, добре, ако не – не прѐчи, не ти отнема нищо. Когато в брачния живот, в отношенията с другите хора изискваш от другия да те обича и постоянно да ти го повтаря: „Искам да ме обичаш и да ми  го казваш!”, той ще ти го каже един път, втори път, петдесет пъти, е колко пъти? „И да ми го показваш!”. Болни неща! След това следва: „Защо погледна тук? Защо погледна там, да не би да си помисли нещо?”.

Ако имаше начин такъв човек да сложи някакъв уред в главата ни, за да вижда мислите ни, щеше да го направи. „И да не си мислиш нищо за някой друг, освен за мене!”. Това е болестно. Бре, детето ми, защо чувстваш такава несигурност, ако ти реално обичаш, ако обичам другия, това нещо не те дразни, надмогваш тези неща. Не притежаваш благородство, когато настояваш другия да те обича. Ти обичай другия, това има значение, това ще те направи съвършен и здрав човек, в противен случай винаги ще роптаеш, ще изискваш от другия тези неща, които не може да ти даде. Факт е, че човек никога не може да ни утеши напълно. Защо? Защото е човек. Човек е. Каквото и да прави, той не може да изпълни сърцето ни, съществото ни, ще го изпълни донякъде. Ако се подмамиш и превърнеш другия в идол, очаквай да се съкрушиш в някой момент. Който гради идоли в този свят, ще има участта на идолите. Всички идоли ще се разбият, и ако това не стане в този живот, ще се разбият в часа, когато умираш. В часа на смъртта всички идоли ще се разбият – идолът на знанието, докторатът ти, дипломите, езиците, другите неща, парите, милионите, ако тук има някой милионер или някой, който си фантазира, че е милионер. В този свят има много милионери, които са болни.

Един свещеник в Гърция ми каза, че Онасис, известният милиардер, един от най-богатите в света, веднъж извикал свещеник у дома си да отслужи водосвет. Енорийският свещеник отишъл и видял Онасис, който имал такава болест, при която клепачите се парализирани. Той  му казал:

- Отче, бих дали всичките си пари, за да направя това просто движение, да премигна с очи!

Да отворя и затворя очите си, така да се каже, което ти го правиш без пари. Знаеш ли какво означава да имаш милиони и да гледаш животът ти да рухва и да не можеш нищо да направиш, да умираш? Смъртта е страшна, смъртта е съд над човешките неща. Това, което устоява, там устоява. Когато дойде часът на смъртта, тогава си сам, с тебе не са нито децата, нито жена ти, ако не си ги загубил преди това, а си първият, който си тръгваш от този живот, тогава ще се разочароваш от тях и те от тебе.

Когато умря Макарий (бивш Кипърски архиепископ и президент), някои от вас си спомнят, дойде и президентът на Гърция, един нисичък – Цацос, който каза следните думи за архиеп. Макарий:


- Твоята най-голяма и трагична грешка беше, че умря!

Тогава това ми се стори толкова смешно, че се учудих, защо другите не се смеят. Разбира се, Цацос беше философ, не беше случаен човек, велик философ и искаше да каже много неща с това. Ние бяхме малки, бях на 18 години, не помня, не можех да го разбера ми се стори малко иронично. Както и да е.

Факт е, че човекът в нищо човешко не може никога да намери покой. И ако по погрешка принуди или притисне себе си и се отдаде на човешки неща, ще дойде час, в който ще разбере, че това, което е направил, е грешка. Много е трагично грешката да бъде съдбоносна и това да бъде краят. Около нас стават много неща, виждаш отчаяние, защо? Защо си отчаян? Защото си се надявал на суетни неща, на даден човек и в часа, в който си го загубил, мракът те е задушил и нямаш причина да съществуваш, защото смисълът на живота ти е бил този човек. Ама не може смисълът на живота ти да бъде един човек, не може, не става това нещо. Трябва да надмогнеш и да придобиеш себе си, трябва да се радваш на тази свобода, която Бог ти дава, чрез която можеш да използваш всичко и да възлюбиш всички, без да съсипваш себе си и другите, защото, ако не стигнеш дотук, тогава и ти ще се съсипеш, но и другите ще съсипеш.

Вярата в Бога и  връзката с Него е неизказана радост, не може да се опише или изкаже, каквото и да кажеш, не става, тя е славна радост, пълна със слава. Защо славна? Защото, когато човек е близо до Бога, той бива прославен. Това не е светската радост, не е тази слава, а самата ни природа, човешката природа има в себе си славни елементи – човекът е най-съвършеното Божие творение, той е славно нещо. Той е най-хубавото творение, което обаче, когато се спусне в страстите, става чудовище, става нещо грозно и безобразно. Когато обаче влезе в Божията благодат, тогава е много хубав, с други думи, любуваш му се.

Знаете, че в книгите на отците някъде се казва, че едно от изкушенията за светците, което трябва да преодолеят, е самолюбуването. Защо? Когато в борбата, която водят за своето очистване и връзка с Бога, в даден момент тяхното аз започне да функционира нормално, те обикват целия свят, чувстват мир, радост и равновесие в себе си, нямат нередни душевни и телесни движения. Тогава те виждат колко важно нещо е самият човек, любуват се на творението, което те самите представляват. Те се любуват на това как функционира тяхната душа и тяло, любуват се на цялото си същество. Ако това ги прелъсти и превърнат себе си в идол и спрат до самолюбуването, тогава естествено изпадат в прелест и това е падение. Ние трябва да преодолеем това любуване на природата – независимо дали се любуваме на нашето същество или  на света около нас – и да стигнем не до творението, а до Твореца, не до създанието, а до Създателя – Бога и да кажем, че ако творението е толкова съвършено, представяш ли си колко съвършен е Бог-Творец? Така човекът сам придобива тази съвършена картина и сам става съвършен, както Бог е съвършен, и не прави неразумни неща, не прави неща, които са безсмислени – както се казва в Евангелието – като полската трева, която днес е толкова хубава, а утре се изхвърля. И сега виждаш любов и нежност, а след два часа само до бой не са стигнали.

„Като постигате края на вашата вяра – спасението на душите...”

Като постигате края на вярата. Край на старогръцки означава не само край, а и цел. На гръцки думата τέλος има много значения, но основно означава цел. Целта на вярата е спасението на душите. Виждате, че в Църквата не се движим неопределено, не тръгваме, пък където стигнем. Не си казваме:

- Виж, ще извърша един подвиг и да видим накрая какво ще излезе, къде ще стигна!

Не! В Църквата знаем от а до я, знаем точно къде отиваме, знаем точно какво търсим, знаем точно какво ще стане в нас. Това е като медицинската наука, където точно се знае, че първата седмица тази болест изглежда така, през втората се развива така и т. н. В духовния живот нещата са още по-ясни. Не съществуват неопределени неща, не ходим в мрак. Напредваме с определена цел. Коя е тя? Спасението на душите. Когато казваме спасение на душите и чуваме това много пъти: „да спасим душите си", това започва да звучи толкова просто, че тези думи са се изтъркали. Няма обаче да спасим душата си. Човекът не е само душа. Тук в израза на св. апостол Петър се има предвид спасението на целия човек. Целият човек се спасява, не само душата, човекът не е нещо, което се състои от душа и от тяло, при което душата ще се спаси, а тялото ще остане самичко. Целият човек се спасява. Отците, а и Христос, много пъти използват думата „душа”, когато искат да покажат същността на човека, т. е. целия човек, всички психосоматични сили и средоточието на човека. Църквата не се занимава с нашата душа, не се занимава само с духа, защото, ако се занимава с нашата душа, тя би била еретическа църква, монофизитска църква. Православната Църква се занимава със спасението на човека, с целия човек, душа  и тяло. Тя обхваща целия човек, изцелява и спасява целия човек. И така, когато вървиш напред в Църквата, целият се спасяваш. 

В Църквата няма неопределеност, важно е да знаем това, защото не може да вярваш в Бога, да имаш връзка с Него, без тя да има външни проявления. Тоест не може да имаш връзка с Бога и въпреки това тази връзка да не означава нищо във всекидневния ти. Разбира се, ще ми възразиш, а къде остава човешкото безсилие? И кой от нас е съвършен? Несъмнено. Тези дни един човек ми каза:

- Знаеш ли, видях в църковните среди много страсти. Страсти, които много пъти няма да срещнеш извън тях!

Той имаше предвид лукавство, лицемерие, знам ли, клюкарство. Докато навън има по-груби неща. Каква е разликата? В Църквата сме хора и извън нея сме хора. Разликата  между църковния човек и този извън нея е следната. Онези хора в Църквата, които имат връзка с Бога, правят грешки, грехове, падат в заблуди, но за всички тези неща се каят, каят се пред Бога и култивират връзката с небесния си Отец – Бога. Те имат надежда, че чрез покаянието и смирението Бог, Божията любов ще им даде възможност да намерят връзката си с Него. Извън Църквата, когато човек осъзнае грешките си, се задушава под тежестта на депресията. Едно от изобретенията на дявола, както казва старец Паисий, е да подчертава особено грешките в чувствителните хора, които са извън Църквата, като им натяква постоянно:

- Защо да правиш това нещо? Защо да казваш тази дума? Защо да правиш този грях?

Той им припомня тези неща и ги съкрушава, защото те нямат надежда в Божията любов и не знаят, че съществува Бог, Който е Баща, Който е милосърден, приема покаянието на човека, заличава всичко и обновява целия човек. Такъв човек се чувства като в мелница – той бива смелен в помненето и повторението на грешките си, на греховете си, на неуспехите си и в крайна сметка се смазва. Християнинът познава скръбта (τλίψη), а не депресията (κατάτλιψη). В Църквата не е възможно да се съкрушиш така, че да не можеш да вдигнеш главата си. Скърбиш за нещата, които правиш, например падаш, но в тази скръб има велика надежда, надеждата в Божията любов. Това, което виждаме във възкресните служби, е, че Христовото Възкресение е надежда за всички нас, че Христос ще ни въздигне от ада на нашето тление и няма да ни остави там. Ние сме безсилни, нещастни и погубени, но Той е Баща, богат, Човеколюбец, Той обича човека, Бог винаги е до нас и никога няма да остави който и да е човек, какъвто и да е той...
 
Превод: Константин Константинов

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ah6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.